Казва проф. Цанко ЯБЛАНСКИ, кмет на Стара Загора от 6 ноември 1995 г. до 16 октомври 1999 г.
I.
Роден съм в град Бяла Слатина на 9 септември 1944 г., много бележита дата, особено за онези времена. Когато бях на 20 години и служех в казармата в Устово, към Смолянския полк, ни качиха на трибуната при официалните гости с едно тамошно момиче, родено на същата дата. Нали сме „връстници на свободата“, както ни казваха тогава. Аз бях с военната униформа. Имахме един командир на полка – полк. Калчев, много строг. Всички се страхуваха от него и никой не смееше да му възрази. Изпитах голямо удоволствие, когато той водеше полка на манифестацията и козирува, пък аз му махах от трибуната…
Родът ми е интересен. Произхожда от Ябланица, където е роден баща ми Васил Цанов Яблански. От нашата фамилия е Димитър Марков Яблански. Като капитан е командир на полк в Българо-сръбската война през 1885 година. Кмет е на София – 1896-1899 година. Пръв е вкарал трамваите в столицата. 7 мандата е участвал в Народното събрание, в годините 1911-1913 е бил министър на благоустрояването в правителството на Гешев. Виенски архитект му проектира може би най-красивата къща в София, до Университета. По-късно в нея беше Китайското посолство… Дъщеря му Мария Ябланска се омъжва за адвоката Сава Паница. От този брак се ражда известният Димитър Паница. Като кмет съм го посрещал в Стара Загора. Анастасия Мозер го доведе.
В семейството на баща ми били 5 деца – 3 сестри и 2-ма братя, той бил най-малкият. Баща му бил към 40-годишен, когато го мобилизират в Балканската война. Убиват го в края на войната, връщат тленните му останки. Тогава върлува холерата. Майката на баща ми плаче и прегръща съпруга си. Разболява се от холера. След три месеца и тя умира. Баща ми остава сирак на три години. Гледат го роднини. Учи до основното училище, няма кой да го издържа. Като поотраснал, му вързали в кърпичка три-четири жълтици и го пратили при наш роднина в Бяла Слатина да учи занаят – шиене на шапки, калпаци и дрехи.
Получава там занаятчийско свидетелство. Прави в центъра на града шивашка работилница, първо за шапки, после и за други работи и почва да наема работници. После почва да се разраства, прави едни постройки отзад, прави си една голяма къща за живеене. Развива цяла фабрика. Каскетите идват от Америка и изместват калпаците. Той почва да прави каскети и завладява пазара, даже в Румъния изнася. Печели добре. Стига до 100 работници.
Влиза в Индустриалната камара, прави си офис в София. Залива софийския пазар с всякакви по-модерни шапки, фуражки, включително и дамски шапки. Много уважавал работниците си. Нали повечето били шивачки, млади жени, като се омъжи някоя, давал й три хиляди лева подарък. Половин зестра, дето се вика. Водил ги на курорт през лятото в Рибарица, близо е до Ябланица, в Балкана.
От първата си жена баща ми има момче и момиче – Иван и Пелагия, но тя се разболява от рак и умира. На 32 години остава вдовец с две деца. Майка ми Рада, която е от фермерско семейство, тогава била на 19 години, работела в счетоводството на татковата фирма. Харесват се и след една година се оженват. През 1944 г. се раждам аз, четири години по-късно – сестра ми Милка.
След национализацията през 1947 г. на баща ми му вземат и фабриката, и къщата, и парите. Отиваме при дядо ми. Помня оттам за първи път коледарите – тайно ги посрещаме, баба им приготвила гевреци…
Дядо – имотен на земя, дава на нашите парцел за къща. Като почват да строят, им помага с приятелите. От пролетта до есента къщата е готова – в тиролски стил, светна. Местните партийни лидери се хванали за главите – тоя капиталист вместо да го смачкаме, той с най-хубавата къща в града. Аха да го погнат. Но през това време национализираната фабрика с некадърен началник почва да капитулира. Налага се партийният секретар на града да извика татко и той става технически управител в своето бивше предприятие. Работи там година-година и нещо. Предприятието поема повече работници и казал – тук е тясно вече, изнасяме го извън града. Изнесли го. Превръща се в едно от най-големите предприятия в цяла България – „Пионер Бяла Слатина“. Беше мастодонт, беше марка, около 50-те години стига 1500 работници, изнасят за Канада и къде ли не детски дрехи.
След като баща ми вдигнал фирмата на крака и й отворил перспектива, изкарал там година и казали стига. Ама нали е предприемач от класа, развива друг бизнес. Отиваме на едно лозе на дядо ми на баира – аз съм бил на около 6 годинки – с една кошница да берем грозде. Връщаме се и гледаме една река, малка, но много красива, вие се. Баща ми – на това съм бил свидетел – върви и вика на майка ми: „Рени, виж какво свети долу в реката, какво е това? Давай да променяме пътя и да видим!“. Отиваме и гледаме – свети седефът на черупките от мидите!
Била е страхотна криза за дрехи, в кинкалерията не е имало копчета за ризи. Татко прави проект за машина с електромотор, с мотофреза за изсичане на копчета. Ами дупки как ще пробият? Пак баща ми измислил фрезите да са под наклон и дупчиците да се правят по-навътре и по-лесно да се шие. Нареди до вкъщи електромоторите. Имаше един закон за занаятчиите, че може да работят все още частно, но до определено равнище. Като го минат, трябва да влязат в занаятчийска кооперация.
Татко събра роднини да работят. Беше разрешено на такива частни производители, пак до известна сума, да продават и те продаваха копчетата в една будка. Но татко се обади на търговци в София и взеха да валят поръчки. Ония се уплашиха. Викат – много пари печели, я да го проверим. Проверяват: трябва да ходиш в комбината, минал си границата! И той отива с машините, с всичко и прави цех.
Искат да го махнат, да не е той. Искат да назначат някой комунист. Пак му измислиха, че нещо не спазил. Баща ми е много благороден човек, много разсъдлив, много умерен и аналитичен, но не издържа и отиде в София. Свърза се с бивши индустриалци, някои – наши роднини. Единият, далечен братовчед, рекъл – и аз вече не изтърпявам, дайте да поискаме права. Как ще ги поискаме? Ще пишем на машина обръщения към гражданите със седем точки, ще пишем обръщение към правителството: искаме да има синдикати, искаме да има права, искаме България да има добри отношения с други страни. А седма точка е: Европа ще стане Европейски съединени щати… Това е през 50-те години, когато е култът към личността, страшни времена, смъртни присъди при най-малкото нещо.
Още на първия месец ги хващат и ги вкарват веднага в следствието на „Московска“. Баща ми признал и казал – чул съм, че е ставало в другите демократични страни. Отървал боя. Следва процес. Мобилизира се родата, чичо ми Цочо Яблански, софийски адвокати от фамилията и още двама-трима роднини почват да действат да спасят баща ми. Спасяват го от смъртната присъда, но му дават 5 години затвор. Така през 1954 г. откараха баща ми в Белене. Като работиш там два дни, ти ги признават за три. Татко се върна след три години.
Лепнаха ни петно врагове на народа. Сбих се в едно междучасие, когато бях в 4-то отделение. Класната ми изтегли ушите, удари ми една плесница и рече: това да не ти е фашисткото училище! Абе, какво фашистко училище, аз да не съм бил фашист? Но както и да е, баща ми си дойде и почна пак с тая шевна машина, дето си е скатал от предприятието.
В Бяла Слатина на панаира всяка година идваше цирк. За първи път ме заведе сестра ми. Като чух музиката, забравих всичко друго. Гледах само биг бенда зад арената и най-вече саксофониста. Хванах се за главата – Боже, какво нещо! Взех да мрънкам на майка ми – искам да се уча да свиря на саксофон. В Бяла Слатина саксофонисти нямаме, иначе кларинетисти колкото щеш. Но имахме две духови музики… Татко като се върна, ме подкрепи.
Прати ме в шести клас при своя приятел Габровски, добър художник, да се уча да рисувам. И до ден днешен рисувам, но повече за удоволствие. А като станах в 7-ми клас, ме записаха в Школата да свиря на тромпет, нямаше саксофон. Имах много достолепен учител – Шопов, с хубаво лице, с винаги сресана побеляла коса, лъснат, спретнат, с малко парфюм по него. Бил капелмайстор на царския оркестър по времето на цар Борис и го интернирали от София в Бяла Слатина за 10 години.
Отивам в 8-ми клас в гимназията и веднага влязох в духовия оркестър. Свирех на флигорна, нали са една система с тромпета. Дънехме маршове, дунавски хора и какво ли не. Първата година като завърши – и бях първа флигорна, което ще рече концертмайстор. Аз давам тон и почваме. На манифестации, на други събития бях номер едно. Станах галеното момче на гимназията. Защото направихме и естраден оркестър – тромпет, акордеон, барабани, китара и т.н. В 11 клас станахме толкова популярни, че свирехме на младежите от града в салона на читалището.
Започнах да спортувам. Физически се развих много добре. Бях жилаво момче. Лятно време ходехме по вировете на реката, плувахме, риба хващахме. От 8-ми клас започнах да играя и волейбол.
В училище най ми вървеше биологията. Имах слабост към нея. Обичах да излизам сред природата. Обичах животните. Дядо ми нали беше фермер – имаше най-различни животни. Като се роди агънце, първи ще отида да го видя аз…
А в групата музиканти се събрахме много начетени, много будни момчета с добро самочувствие. И момичетата взеха да ни харесват. Хем хубави, хем музиканти!
Дойде време да подавам документи за следването. Тогава те се заверяваха от градския комитет на партията. Ако не ти ги заверят, не можеш да кандидатстваш. На мене и на още две момчета от гимназията – Ангел Влаевски и Петър Димитров, не ни завериха документите.
Заминах за казармата. Първо бях във Враца, те пък разтуриха поделението, после в Смолян. Бях в дивизион с минохвъргачки, 120-милиметрови. От 1962 г. до 1964 г. казармата мина много добре. Явно там не знаеха за произхода ми. Изкарах и школа за младши сержант.
Колкото до студентството, баща ми ходил на разговор в партийния комитет. Казали му: бай Василе, недей да провокираш нещата, ще разрешим на твоето момче да кандидатства, но селско стопанство, защото имаме нужда сега от кадри… Биологията взех с 6, химията с 4 и записах зоотехника.
Следването ми от 1964 до 1968 година стана феноменално, защото там се открихме с добри приятели, имащи слабост към музиката и спорта. Сдушихме се с един китарист. Дотогава имаха само едни гайдари – свирят в национални носии. А ние намерихме един колега с йоника, след това и барабанист, от Кюстендил, нахакан, вика – от кога ви чакам, щото е във втори курс. Трябват ни още двама китаристи, пък няма. Кюстендилецът се прояви: имам едни братовчеди тук, ученици, тях ще вземем. Направихме комплекта и отиваме при зам.-ректора. Еййй, това ако направите – да имаме оркестър, знаете ли какво е! МЕИ-то какъв оркестър имат, и медиците имат, даже Ветеринарната медицина имат (ние нали с тях сме конкуренция!)… Барабани, йоника ще купим, ще купим и две китари, един тромпет ще купим (аз имам тромпет, но той е поизносен вече, по казармата го носих), обеща зам.-ректорът. И саксофонист намерихме. Бял, бял, ама му викахме Петко Циганина, защото беше от Сливен. Имахме си име – „Адажио“. Тогава песента „Адажио“ на Лили Иванова беше на мода. Още на втората година спечелихме награда на прегледа на студентските оркестри. Спечелихме я за песен, в която аз имах соло на тромпет. Казваше се „Мелничка за кафе“ – „тарада-та-та-та-да-даааа…“ – малко латино – „По едно кафеее, тара-да-да-та-та-та…“.
Нашият оркестър се прочу и почнаха да ни канят по забави и по сватби и по какво ли не. Даже последната година искаха да създадат биг бенд към Студентския дом, сборен състав. Получих покана за участие. Бях в четвърти курс, втория семестър. Реших да си оставя последните три изпита за есента, за да си удължа следването с още една година. Добре, ми казаха, записваме те сега, ама есента пак ще дойдеш със студентската книжка. Обаче приеха в МЕИ малката ми сестра. Записа „Технология на шивашкото производство“, за да продължи традицията на баща ми. Сега сестра ми и зет ми са собственици на едно от най-големите предприятия за трикотаж в България – „Росица“-Севлиево. През 1968 г. нямаше как семейството да издържа повече от един студент. Наложи се все пак да си взема трите изпита и да приключа. Не можах да ида в биг бенда. Така приключи музикалната ми кариера. Поне си завърших нормално следването, с отличен успех.
С Лили се залюбихме, когато бях в трети курс. Година и половина бяхме гаджета. Решихме преди да ни разпределят и да отидем на работа, да се оженим. На сватбата ни в София на 30 юни 1968 г. в ресторант „Златният елен“ свириха моите приятели от студентския оркестър.
През февруари 1969 г. ни разпределиха в село Медковец, да е близко да нашите родни места – Бяла Слатина и Монтана. Изкарахме там две години и половина. Назначиха ме за главен зоотехник. Председателят ми даде зелена улица и управлявах огромно животновъдно стопанство – 1500 крави, не знам колко си свине, 5600 бройлери на година и 5600 овце-майки. Сега в цяла Старозагорска област няма толкова овце. И селекционер бях, страхотен опит трупах две години и половина.
Като студент тренирах конен спорт. В стопанството в Медковец имаше около 150 коня. Бяха ми дали един джип, там земята не е равна – ломските ямки, трудно се минава, ако няма отъпкан път. Казах на председателя, че ще си намеря два коня и файтон, ако джипът не може да минава, ама ще си намеря и кон за езда. Подшушнаха ми, че един овцевъден бригадир има един кон с произход от конезавода в Плевен. Скрил го в една кошара. Пуска го отвреме навреме. Едно циганче идва уж да го язди, ама го е страх да се качи. Викам го аз: „Круме, я ела тука, имал си много хубав кон?“. „Да, имам, страхотен кон, знаеш ли как го гледам“. „Хубаво го гледаш, ама тоя кон иска движение“. Той казва: никой не може да го възседне, много е буен. Абе, аз искам да го възседна! Оооо, началник, недей, ще стане някаква беля!
Определихме един ден. Беше есенно време. Едно равно поле и конюшничка като кошара направена, ниска, скрита. В 10-11 часа отивам и питам има ли седло. Да, всичко имам… Влизам. Като ме видя, конят се опита да се репчи. Ама аз съм си взел няколко бучки захар в джоба. Потупах го: Ооо, май бой – на английски, и му давам захарче. Той кога е виждал захар, хоп-хоп, наостри ушите. Погалих го по гърба, потупах го отзад, виждам, че не отива да рита. Наистина интелигентен кон. Викам – слагайте му юздичката и седлото, и го изкарвайте кротко. Две момчета от двете страни го водят, а той излиза и напира, напира, понеже иска да тича. Пък те си мислят, че е лош.
Взел съм ботуши с шпори, ама меките, за спортно яздене. Идва един бригадир: Другарю началник, да ти вдигна крак… Как ще ми вдигаш, я се разкарай, аз съм бил състезател по конен спорт! И си викам – сега ще им събера очите, ще се кача по жокейски. А жокейското качване е така – прехвърляш повода на коня, хващаш го над гривата и притягаш, държиш повода от двете страни, държиш стремето, из един път подскачаш като на успоредка и тялото ти отива нагоре, разтваряш краката и сядаш на седлото. Качих се така. Всички са слисани. Конят се дърпа, дърпа, но аз го държа и нарочно му допирам леко шпорите. Само да знае, че ги има. Изправих го на задните крака и той взе да ходи като петел. Всички: ооо, какво стана! После го пуснах, а той умира за тичане и веднага премина в кариер. Разпеняви се, изпоти се, измори се, защото не е трениран. И оттогава при мен.
Конят се казваше Вихрогон, ама му викаха Вихър. Беше алест, с бяла проточина на челото и с бели ботушки на четирите крака, красавец.
Бяха минали две години и половина от идването ни в Медковец. През месец юни 1972 г. точно се канехме с Лили да ходим на море с детенцето ни – Васил, и получавам телеграма. „Цанко, обади ми се по телефона (пише номера), искам да говоря нещо с теб, доц. Караиванов.“ Зарадвах се, две години не бях чувал нищо от института. Отивам още вечерта на пощата. Доц. Караиванов ми каза: обявили сме конкурс за аспирантура, искам да те поканя да дойдеш да кандидатстваш при нас.
Посъветвах се с Лили. Обадих се на другия ден на доц. Караиванов и потвърдих, че ще кандидатствам. Спечелих конкурса и станах аспирант. Докторантурата, наричана тогава аспирантура, я смятаха за обучение и не искаха документ от местния партиен комитет. Заминахме за София. 5-6 месеца бяхме на квартира и не си взехме детето, гледаше го майка ми в Бяла Слатина. Караиванов се застъпи за Лили, намерихме й работа в друга катедра. Докторската ми тема беше много интересна – Генните маркери при конете. За първи път някой в България правеше тема за генни маркери при животни.
Станах доктор през 1975 година. Нямаше щатно място при проф. Караиванов и станах асистент по разпределение без конкурс в катедрата по генетика на проф. Евтимов.
На 10 юли 1976 г. в София се роди дъщеря ми Антоанета. Есента вече трябваше да преподавам в Стара Загора. Дадоха ми апартамент. Подредих го. Тони беше на 5 месеца, когато я доведохме в Стара Загора. Тук израснаха децата. Стара Загора стана моят град, нашият град.
Първо направихме лаборатории в Математическата гимназия, макар и по-примитивни. После, като отидохме горе, бях станал вече главен асистент. Професорите дадоха широки правомощия на мен и на колегата ми Георги Николов за организацията на новите лаборатории. Включвахме се в живота на Стара Загора. Д-р Руси Русев е един от първите ни приятели тук. Росица и Пейчо Деневи също. Божидар Бонев, диригентът, Бог да го прости, и съпругата му Алида също бяха едни от добрите ни приятели.
Зам.-ректор на ВИЗВМ станах след демократичните промени. Тогава подхванахме идеята за създаване на Тракийски университет. Вече бях станал доцент през 1982 година, а през 1991 г. и професор.
Развивах се бързо. Преместването в Стара Загора ни създаде добри условия. През 1978 г. обявиха един конкурс за специализация в Белгия за 8 месеца. Това за мен беше преломният момент да се развия като учен. Конкурсът беше национален. Доц. Бошнаков беше зам.-ректор по науката и казва – трябва да пратим веднага един асистент, за асистенти е, да кандидатства веднага за Белгия, защото ни трябва международно сътрудничество. И ректорът проф. Въто Груев нареди – търсете човек. Ама конкурсът е по език. Кой знае език? Броят, броят, няма никой. Единственият, който знае, казва Караиванов на един ректорски съвет, и го знае много добре, е Яблански. Като спечели конкурсът при мен за докторант, аз му казах да ходи да учи английски. Казах му – това е валутата на езиците, няма да си губиш времето с френски и други езици…
Явих се на конкурса и го спечелих. 8 човека бяхме. Накрая ни събират, идва председателят на комисията с една папка и казва: станете прави да ви съобщим резултатите. Чете протокола: комисията единодушно одобри за най-добре представил се гл. асистент Цанко Яблански от Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина. И казват – утре предаваме протокола на посолството, да остане само Яблански, другите са свободни. Почват да ме инструктират, така и така в посолството да отидеш, не трябва да се бавиш, даже се готви още, ти трябва да представиш България… Беше краят на първия семестър, преди Нова година. Трябваше да замина до края на другия семестър.
И сега идва другото, за което съдбата ми помагаше. Трябва да замина за западноевропейска държава! Почват проверките, Слави Пеев май тогава отговаряше. Подавам документите аз. Минават през Стара Загора, препращат ги някъде и нещо почна да се бави. Не само моят професор, но и Бошнаков пита какво става. Мина месец-два-три. На няколко пъти професорите питали, но им казвали, че проверяват нещата. Проф. Иван Карабалиев след това се ангажира. Той беше партиен секретар. Разбра се, че са открили, че баща ми бил съден, че е лежал в затвора и за какво е лежал в затвора. Бил работил против народната власт, не знам какво си, що си, произход… Даже някои казали – как сме допуснали да го направим асистент. Проф. Караиванов се ангажира. Как може, той е мой възпитаник! Как може такива работи! Почват да действат. Даже Въто Груев се обажда в София. А оттам – страхуваме се, че той няма да се върне, ще избяга, може да се свърже там с някакви разузнавания – фантасмагории… А нашите притискат – проваляте ни международното сътрудничество със Западна Европа. На онези им писнало – може, но един от вас, от ръководството, трябва да поеме отговорност. И Карабалиев (аз много го харесвам като принципен човек) казал – няма да се чудите за това момче, аз го познавам, то е много добро, аз поемам отговорност, пък съм и партиен секретар.
Работите се отпушиха, но закъсняхме. Минаха 5-6 месеца и професорът, който ме чака оттатък, взел да пише до белгийското посолство в София. И се обаждат и питат какво става. Външно министерство се ангажира, може ли такова нещо, какво е това, този Яблански толкова ли е опасен…
Заминах, изкарах там 8-те месеца, работих и също ме харесаха. Там написахме и 3-4 публикации на английски език в съавторство в научни списания. Името ми придоби известност, знаят от кой университет съм. Върнах се в Стара Загора с проект, с договор за сътрудничество с белгийците за две години, с пари от Белгия. Не бяха много, но валута на стойност 5-6 хиляди долара. Стана голям фурор. Професорът от Белгия посети България и нашия институт. Започнахме съвместна работа. Изпращахме кръвни проби от животни за изследване в Белгия. Стана страхотен изследователски проект по генни маркери на свине. Това помогна за израстването ми като учен. Станах доцент преди да навърша 40 години, през 1984-та. След 6 години направих и защитих една голяма докторска дисертация. И то за една група гени, които целият свят търси, защото влияят върху качеството на свинското месо. Единият ген контролира стреса преди клането – точно това влошава качеството на месото. Ей тая дисертация направих, голямата професорска! Беше през 1988-а, 5 години след доцентурата. Защитата беше интересна – със слайдове, пред целия съвет. Единствено академик Хинковски стана да се изкаже, а другите членове на съвета бяха затруднени – материята бе трудна и не е известна. Всички гласуваха положително. Това ми осигури и професорското звание след две години.
II.
Кандидатирането ми за кмет как стана… След промените аз се присъединих към Клуба за гласност и демокрация, заедно с Петър Стоянов и други. Лидерите на СДС започнаха да се срещат с мен, премина и на централно ниво. В края на 1994 г., някой ми подсказа, че през есента на следващата година предстоят избори и трябва да мислим за това. През февруари-март 1995 г., Василка Добрева, която беше председател на СДС в Стара Загора, ме покани на разговор и казва – аз съм говорила и с централното ръководство, умуваме кандидатура за кмет, трябва да продължим и се спряхме на теб. Малко се постъписах – дали пък аз съм най-подходящият, не съм се занимавал с такива дейност, това си е административна работа. Да, това е административна работа, но не само. Ето ти си зам.-ректор на Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина и се справяш много добре. Самият проф. Иван Божков, ректорът, го казва. Тогава аз бях първи зам.-ректор, по учебната работа. От СДС искаха отговор до 10-15 дни. Помислих, поговорих си със семейството, с жена ми главно, с приятели. Те викат – ей, трябва да се правят промени, ти ще се справиш с тия работи. Важното е, че се харесваш на хората, ще спечелиш гласове. Трябва да спечелиш изборите, пък после ще видим как ще е – можеш ли или не можеш. И аз приех. Така и започна подготовката до есента. Спечелих изборите на втория тур.
Беше интересен и труден мандат. Предшественикът ми от СДС Андронов ми помагаше много. Ние с него се бяхме почти сприятелили покрай работата за университета. Той си изпълни ролята много добре, прие нещата. Винаги съм го определял като умен мъж. Започнах да управлявам. И всички, дето ме подкрепяха, се консултирах с тях. Но най-важното беше да си направя екип. Предварително се бях зарекъл, че като дойде време за екип, трябва да се съобразяват и с моето мнение. Не съм бил в администрацията, но още като ме обявиха за кандидат, взех да наблюдавам какво става, пък и се консултирах с Андронов. Реших да назнача нов главен архитект, говореха за предния, че имало нещо… Аз гледах да се освободя от тоя елемент, приказките, а те вървяха точно за тия отдели – имоти и строителство. Реших категорично за нов главен архитект, нов шеф на имоти, нов шеф на стопанска политика. Това са най-важните ресори. И да взема и нов секретар, той трябва да ми е много доверен – моя асистент Евгени Желязков. Аз го познавам отдавна, бил съм му научен ръководител като докторант. Знам, че момчето е умно. Знам, че ще ме слуша и помага винаги. Коректен е и няма да направи никога издънка, особено за мен. Дойде време за зам.-кметовете. Там малко се позатрудних, защото се намесиха партиите от СДС, трябваше да има разпределение. В началото с трима – Куньо Кунев, Калайджиев и Моллова. Събирах ги на оперативки, открито им казвах нещата, поставях им задачи. Знаех, че има много работа и че на първо място трябва да се съобразяваме с мнението на гражданите и да премахнем бюрокрацията, доколкото е възможно. Знам, че ще се отрази и на мен, знам, че трябва, за да го контролирам – да си записвам.
Консултирах се и с други кметове, например Христо Кирчев от Варна, който имаше опит и е от нашата партия. Той ми каза така – разпределям писма, някой път секретарят ги разпределя. Аз обаче реших: никакво разпределение от секретаря, аз гледам всичко и го резюлирам. Няма да ми стигне времето за всичко, но каквото не мога да го направя през седмицата, идвам в събота и го свършвам на спокойствие до обяд. Затварям се в кабинета, папката с писмата седи при мен и разпределям. И си пиша за всеки ден в големия тефтер с календар – за кого е, до кого трябва да го изпратя, какъв е срокът, в който трябва да отговорим и изпратим. Например, за Каравичев в имотите имаше много такива неща, които предполагаха закъснение, защото не всичко ставаше бързо.
Идвам сутринта и гледам – в тоя ден имам 4-5 писма, не е необходимо да ги викам, на секретаря казвам – свържи ме. Днес трябва да е направено това и това, направено ли е? Казват – да, направено е… Имах им вяра. Ако каже – не е направено, викам го при мене. Повече да не се повтаря. Кажи има ли причина, защото може да има и обективна причина.
Имало е случаи и когато приемам граждани, секретарката е при мен и пише – на тоя гражданин съм казал това и това и трябва да му се напише писмо от мое име да му се отговори. Имах интересен случай с един гражданин. Може би е бил при мен преди месеци и поиска пак да го приема. Добре. Но се случи, че нямах много време и казвам – нека влезе в кабинета ми, да не ходя в другата стая. Казвай сега по какви въпроси? Той отвръща – не, г-н кмете, нямам въпроси, идвам да благодаря. И носи една рамка вътре с писмо. Казва – ето това е писмото, с което сте ми отговорили, и с вашия хубав подпис. Сложил съм го в рамка да го показвам на внуците си като дойдат – ето, на мен ми е писал кметът. Проста работа, но аз почти се просълзявам – радвам се, че така почитате нашата власт!
Това ми беше на мен силата, защото контролирах тези неща и всичко ставаше навреме. Не може да няма и изключения, често пъти обективни. Търсих новаторството в ония трудни години, когато тичах да спасявам хората от гладорията. Като стана инфлацията: една марка – две хиляди лева, един долар – три хиляди. Моята заплата по едно време беше 25 000 лева. Нямаше хляб… Добре, че Хлебозавода беше общински. И казах – докато аз съм кмет, няма да повишаваме цените. Идвал е Гороломов, кметът на Казанлък, да ме моли да му дам един камион хляб, давал съм му и на него. Не бяха приватизирани още предприятията и моето и държавното влияние се чувстваше. Млекопреработване също беше държавно. Казвах – сирене да има по магазините и никакво повишаване на цените, мляко също! Бяхме опрели до млякото и сиренето. Хората виждаха, че аз държах за това. И чувствах тяхната благодарност.
Казах: ще правим неща, които сме планирали. Бързо ще отиваме към новото, към реформата. Ето, газификацията беше стигнала извън града. Андронов я беше подхванал, ама аз исках да влиза и в града. В моя мандат газифицирахме 23 обекта и то от най-силните – училища, детски градини, обществени сгради, болницата и други. За целта първо разкопахме, за да може газта да стигне до тях. Градът беше разровен, получих критики за това, но си казвах – един ден ще разберат, че е за добро.
Не харесваха Сашо Дончев, който беше в „Овергаз“ тогава, а той към „Мултигруп“. Обадиха се – спирайте това газоснабдяване, спирайте всякакви контакти с тях. Не може те така да си развяват байрака! Втренчих се: г-н Костов, аз вече съм разкопал улиците на града. Нищо, че си разкопал, нали знаеш каква е нашата политика, такива големи компании, създадени по времето на Андрей Луканов, по време на комунизма, така чисто политически… Ударих го на дипломация – добре, добре ще се справим с нещата, вероятно ще направим една комисия, за да разтури направеното дружество с газоснабдяване. Някой ми беше казал, че искаш ли да забавиш нещо, направи комисия. Ще заседава тя дълго време, а ти дотогава ще направиш каквото трябва. И аз така направих комисия и тя се събра, май веднъж в началото. А Сашо Дончев си разкопа, прокара газта и си зарови след туй каналите навсякъде.
И газта дойде. На Андронов му бяха обещали един грант от 1 милион долара от Американската агенция за международно развитие, но не го превеждаха, защото чакаха дали ще стигне газта до обектите. Обектите са общо 30, детски градини и училища, болница, театър и т. н. Дядо Панкратий, владиката, Бог да го прости, дойде един път да поиска извънредна среща с мен. Посрещам го: кажете, Ваше високопреосвещенство? Г-н кмете, ако може да газифицираме и епархийския храм! Казвам – никакви проблеми няма, нали газта стигна и до помощното училище, колко му е да пуснем тръбата и до храма. Той остана много доволен. След време дойде отново да ми благодари: казах там в Епархиата, казах в Синода, а те казват – еее, дядо Панкратий, това е първият газифициран храм в България!
Този един милион от гранта после го отчетохме с посланичката на САЩ г-жа Ейвис Боулън. Дойдоха в една от първите газифицирани детски градини, стана много тържествено. Кое беше най-интересното – да получиш грант без нищо! И сега получаваме пари по проекти, но… Станахме приятели с Джон Тенънт, представител на Американската агенция за международно развитие в България. Английският много ми помагаше. Г-н Тенънт казваше – о-о-о, старозагорският кмет, ние с него си говорим директно… Имахме една програма първо със Северна Ирландия, тя беше затова как да развием общинските дела. После ни заведоха 10 кмета да се учим във Вашингтон на общинарство. Аз не стоях със скръстени ръце, особено като ме чуха, че говоря добър английски. Издействах да отида до град Дъръм в щата Северна Каролина. Джон Тенънт веднага се разпореди да ме закарат, запозна ме с кметицата и със сити мениджъра. С него намерихме общ език и се договорихме за бъдещо сътрудничество. След 2-3 месеца делегация от общината на град Дъръм пристигна в Стара Загора. Препоръчаха ни да започнем обществено-частно партньорство с частния бизнес. Този метод е много ефективен и е характерен за развитите страни. Така направихме площада пред сградата на Общината и получихме новата модерна зала на Общинския съвет, която е почти копие на залата в Община Дъръм. После ние ходихме в Дъръм, за да видим и договорим още неща. Продължихме да си сътрудничим, но след нашия мандат това сътрудничество свърши. Не знам защо стана така, не трябваше да се изпуска.
Другото, с което се гордея през мандата, е възстановяването на театъра. На 20 май 1997 г. Стария реновиран театър бе открит тържествено. Помня, че някой се беше противопоставил на пълното възстановяване на театъра, поради това, че общината беше заделила 650 хиляди лева, много пари по онова време. Някой от общинските съветници беше казал – не, няма да правим там разни позлатени парапети, защо трябва да харчим толкова. Аз застанах на твърда позиция, но тогава много добре работихме с д-р Богдана Димитрова, председател на Общинския съвет. И тя застана в моя подкрепа. Аз се стараех и тя ми помагаше много да парираме възникнали конфликти, да нямаме конфронтация, за да можем да свършим работа. Така взехме решение за много добри неща – например предложението за Халите да станат Художествена галерия, въпреки че беше към края на мандата. А как се натискаха от бизнеса за приватизация на тази достолепна сграда.
По време на моя мандат се взе решение и за Партийния дом. Вкарахме библиотеката там и стана много добре. Стана един културен център. Страхотен натиск от страна на бизнеса беше и за Партийния дом. Искаха да стане бизнес център. Появилите се вече мутри искаха да влязат там.
На премиера Иван Костов съм му поставял въпроса да ни предостави две държавни сгради – едната е Партийният дом, а другата – операта. Бях убеден, че операта няма да може да се възстанови от държавата, че трябва да стане общинска сграда. Дойде г-н Костов след двайсетина дни по друг повод в Стара Загора и влезе в кабинета ми. Пак стана дума за тези сгради и му казвам – искам сега да ми кажете да! Едва ли не му тропнах по масата. Не се страхувах, аз си имам кариера, имам си професия… И той казва – добре бе, Цанко, добре, извади ми душата! Ще го решим, ти пак бързаш. Викам му – бързам, защото имаме реституирана сграда на библиотеката и плащаме на евреите наем. Той обеща и след 10 дни получихме заповед и за операта, и за Партийния дом. Веднага започнахме преместваме библиотеката, а за операта д-р Евгений Желев се ангажира с възстановяването.
С такава приемственост се построи и Историческият музей. От Андронов почна, аз надстроих малко, чрез трудова повинност. Д-р Евгений Желев и проф. Светлин Танчев го завършиха.
През моя мандат беше открит един паметник на „Аязмото“, свързан с една от най-светлите фигури на Стара Загора – митрополит Методий Кусев. Имам много приятни спомени, тогава се запознах със скулптора Валентин Старчев, наш старозагорец. С дядо Панкратий отидохме да видим паметника на довършване в ателието. Гледаме – той вече изправен. В едната ръка държи жезъла, а в другата – кръста. Дядо Панкратий се взира, взира и за моя изненада (той както говори бавно) казва – г-н Старчев, може ли в лявата ръка, вместо кръста, да му сложим една клонка. Той си държи символа на кръста в другата ръка – на жезъла, а за „Аязмото“ е символът на клонката. Старчев прие и сложи клонката. Паркът днес носи името на митрополит Методий Кусев…
В тези тежки години на прехода по време на моя мандат срещахме големи трудности, особено що се касае за финансите. Въпреки това се направиха много дейности, включително по благоустрояването на града. В една моя брошура съм се постарал да запиша най-важните неща направени по време на мандата:
- Газификация на гр. Стара Загора и газифициране за отопление на 21 училища и детски градини, Обединената районна болница, сградите на Драматичния театър, общината, храма „Св. Димитър“ и др.
- Завършено е възстановяването на сградата на Драматичния театър „Гео Милев“.
- Изготвен е проектът и спечелен конкурсът по програмата „Красива България“ за благоустрояване на града и културните обекти в него.
- Построен е централният площад пред сградата на общината.
- Изцяло реконструирана и обновена е пешеходната зона по бул. „Цар Симеон Велики“, положена е нова подземна комуникация.
- Построено е училището в кв. „Зора“.
- Създаден е първият в страната електронен модерен център за информация и услуги на гражданите в административната сграда на общината.
- Открит е паметникът на митрополит Методий Кусев в подножието на парк „Аязмото“.
- Реставриран е Античният форум на Августа Траяна.
- Предоставена е площадка за изграждане на търговския комплекс „МЕТРО“.
- Създадено е знамето на община Стара Загора по проект на художника Христо Танев.
- Започната е канализацията на кв. „К. Ганчев“ и кв. „Лозенец“.
- Сградата на операта и бившият Партиен дом стават общинска собственост.
- Изграден е домът за деца и юноши „Мария Терезия“.
- Открит е Дневен център за хора с умствени затруднения в кв. „Трите чучура“.
- Построена е площадката за ролери зад Централната поща.
- Поставено е началото на тенис турнирите за политици, дипломати и бизнесмени по време на празника на града – 5 октомври.
- Създадено е първото младежко управление на града „Млада Стара Загора“.
- Побратимяване с градовете Дъръм (САЩ) и Даун Патрик (С. Ирландия). Създадено е сътрудничество с градовете Страсбург, Тулуза, Лариса, Александруполис.
- Стартирани са 6 международни проекта – Газификация, RENDEP, Еколинкс, Пледж, Енергийна ефективност, Красива България.
- Създадена е Агенцията за регионално икономическо развитие.
- Основен ремонт и асфалтиране на 31 улици.
- Изградена е покривната конструкция на градските пазари.
- Френският Червен кръст пое попечителство над 4 социални заведения в общината и Обединената районна болница.
- Монтирани са слънчеви колектори в ОРБ по проекта „Енергийна ефективност“ с голям икономически и екологичен ефект.
- Осигурени са два автобуса „Мерцедес“, специализирани за транспорт на инвалиди.
- Изградена е нова здравна служба в с. Дълбоки.
- Над 400 крайнонуждаещи се семейства са настанени в общински жилища.
- Завършени са водоснабдителните системи в селата Самуилово, Дълбоки, Сулица, Борилово и Калитиново.
- Построен е пазар за живи животни в с. Могила по съвместен проект с програма ФАР и Европейския съюз.
- Издигнат е паметникът на Димитър Карев в село Горно Ботево.
…СДС може би останаха малко недоволни от мен, заради моята праволинейна политика, и не предпочетоха мен за втори мандат. Но отидох в дипломацията, за което съм благодарен.
Когато отидох като посланик в Израел, българските евреи ме приеха много добре от пръв поглед. Заварих обаче посолството, в нещо като апартаментче на един етаж в сграда, наред с други офиси. Дойдат хора, посланикът, като излезе, трябва да иде в обща тоалетна на етажа и да си измие ръцете или да си сипе вода там?! Да не говоря за консулската служба, седят там и умират от жега.
Преместих посолството още на втората година, взех под наем друго място, до центъра, операта, 4-5 етаж. Почетният консул ми помогна, даже той обзаведе кабинета на посланика. Подредихме го много добре. Изчаках един празник да го открия. От Светия синод имахме гости и те участваха в празника, поднесоха една икона… Посолството стана за чудо и приказ. И българските евреи доволни. Казват – като влизаме от външната врата с герба, вече знаем, че сме само в посолството, а не да ходим по коридорите. И консулската служба хубава.
Съумях да създам връзки и с другите посланици… Живеехме близо до плажната ивица, сутрин ходех да тичам край морето да се раздвижа. И американският посланик тичаше, а зад него – двама души охрана. Отначало си казвахме само „Добро утро!“. После той спираше и казваше: „Ела да потичаме заедно“. И тичахме двамата, а охраната му – след нас. Станахме приятели с него, както и с тия, с които играехме тенис – с датския посланик, с гръцкия, с турския, с ирландския, после с шведския посланик.
Направих много неща по време на моя мандат. Открихме площад „България“ в Йерусалим. Направихме един паметник в Яфо, Тел Авив – принос за тези, които са опазили българските евреи. Поддържах много добри връзки с кмета на Тел Авив, поканихме кмета на София Стефан Софиянски и тогава решихме да открием площад „Тел Авив“ в София като отговор на площад „България“, и други.
Беше ми поставена задача да работя за икономическото сътрудничество. От Външно министерство бяха недоволни от предшественика ми в тази област. Смених търговския представител, дойде нов, разтропан, започна да предлага инвестиции. В България, благодарение на нашата активност, 4-5 предприятия се построиха. В Русе, това с плексигласа в Стара Загора – „Панхим“ (беше започнато преди мен), в София 2-3 предприятия, в Пловдив едно.
Организирах посещение на президента Петър Стоянов – с огромна делегация, с много бизнесмени; на Огнян Герджиков, председателя на Народното събрание; на Соломон Паси, министър на външните работи. Идвали са и други министри, а с тях и хора от бизнеса. Работех много добре и с българската, и с израелската търговско-промишлени палати.
Поканиха ме да се кандидатирам пак за кмет. Пак политик от дясното пространство – Надежда Михайлова. И аз реших да се върна да кандидатствам за изборите. А можех да продължа в дипломацията. Някой ми беше подсказал, че след Израел мога да отида в английскоговоряща държава. Освобождаваше се място в Дъблин, около една година след моя мандат…
След дипломацията се върнах в университета, бях ръководител катедра до 2009-а, когато станах на 65 години. Имах един норвежки проект. Направих едно интересно списание – „Agricultural Seience and Technology“ – „Аграрни науки и технологии“. То е международно. От самото начало съм негов главен редактор. Списва се на английски език. Излиза четири пъти в годината. Разпространението му е в целия свят, на принципа на библиотечния обмен и с помощта на 3-4 международни организации, които се занимават с контрол на списанията и тяхното оценяване. Най-представителната е европейската „Скопус“. Целта ни е да получим импакт фактор. Получаваме статии от много места, но даваме приоритет на нашите учени.
Децата ми отдавна изхвръкнаха като птички и имат и те деца. Синът ми е лекар-ортопед. Той работеше първо тук, после се премести в София. Като се върнах от Израел, ми се обади един негов учител – проф. Петър Тивчев, имаше място при него и той отиде. После се появи „Токуда“. Започна работа там. Оттогава е началник отделение и един от най-добрите в операциите на колена и тазобедрени стави.
Неговият син е първият ми внук, който продължава фамилията Яблански. Той сега е на 15 години и е в 8 клас. Малкото му име е Александър. Дъщеря ми има две деца – момче и момиче. Момичето се казва Ава, а момчето е по-малко и се казва Константин. Ава е на 10 години, Константин е на 5 години. Дъщеря ми завърши Икономическия университет във Виена. Там се намериха с моя зет, софиянец. Той беше на стаж в една от най-големите банки в Австрия – Инвестиционна банка. Харесаха го и остана там. Наложи се като много добър банкер.
III.
Някога, като бях в гимназията, баща ми ми даде един съвет, след като бях направил някаква поразия. Беше някаква дреболия. И той каза – никога няма да се занимаваш с дребнавости, трябва да бъдеш личност… Един лидер на такова ниво, а и в политиката, трябва да бъде личност. Той трябва да защитава своята личност, което значи авторитета си. Да не допуска да се издънва, да предприема праволинейни действия, които не са само за него в тая насока, а и за хората около него, за гражданите на даден град, за които е поел отговорност.
Имам един девиз, който някога съм прочел по книгите, май са думи на Стефан Цвайг: „Управлявай със здрава ръка, но с кадифена ръкавица“. Не да управляваш, като размахваш оръжие. Кажи на някой нещо меко, но така, че той да си строши ръцете и краката, за да го изпълни, заради това, че ти си му го казал по тоя начин! Бъди взискателен, но поискай нещата не със строгост, не с бой, а така, че като му подадеш топката и съумееш да го стимулираш, да го направиш партньор!
После като станах дипломат, разбрах, че може би съм си го имал в себе си, това е и своего рода дипломация. Една мисъл на Чърчил гласи, че: „Изкуството на дипломацията е да кажеш очевидната истина без да наскърбиш някого“. И като не го наскърбиш, той е готов да ти помага. И аз така се старая да избягвам конфликтната ситуация. Това съм го научил от баща ми. И той така се разбираше с хората, вместо да създава конфликт.
IV.
Стара Загора, според мен, винаги е имала една добра база и предпоставки за бъдещето, като почнем от историческия аспект и след това географския аспект…
Радетел съм на линията 8000 години Стара Загора, по мое време излезе една такава брошурка. И не трябва това да го пропускаме!
Мисля, че Стара Загора ще продължи да се развива и с личностите, които са в тоя град. Не само една личност, макар че кметът е на върха и е много важен… Стара Загора е имала добри кметове. Но по принцип аз съм много взискателен човек. Иска ми се да казвам, че Стара Загора не просто е имала добри кметове, а е имала много добри кметове, отлични кметове. И така бих пожелал и на сегашния кмет и на бъдещите кметове – да имаме такъв стремеж и гражданите също да бъдат непримирими! Така е устроен светът, че кметът е много важна фигура. Той, ако е добър, ще може да си избере добър екип, да го ръководи, да има много добро обкръжение и да може да печели гражданите в неговата кауза. Всеки да му помогне с нещо, кой с каквото може. Всеки има какво да помогне и да даде своя принос – и когато това се комбинира, става много.
Но задължително е градът да се развива като индустриален и като академичен център… Бизнес, промишленост, местоположение, което трябва да се използва, в тая посока трябва да се работи, да се търсят достойнствата, а не да се гледат измислени кусури… Наложително е. Затова и навремето се борихме да стане Тракийският университет, да не бъдем на парченца и на подчинение на някого.
(Бел. ред.: През април 2023 г. проф. Цанко Яблански направи допълнение към своя разказ от първото издание през 2015 година.)
Някои от най-интересните преживявания и вълнения, които съм имал след 2015 г., са свързани с подготовката на издаването на мемоарната ми книга „Наука, Политика, Дипломация”. Излезе в издателство „Сиела” през 2020 година. Премиерата й беше на 10 септември, само ден след рождения ми ден, на откритата сцена на Лапидариума на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Имаше много близки, приятели, колеги от Тракийския университет, общественици, културни дейци. Пристигнаха синът ми Васил и дъщеря ми Антоанета с внука ми Константин – Тино. Стана хубав празник… За мое съжаление и болка липсваше един много важен човек – съпругата ми Лили вече беше починала!
В центъра на снимката – Васил Яблански, тогава още доцент, Антоанета Ябланска и Тино – синът, дъщерята и внукът на проф. Цанко Яблански, на премиерата на мемоарната му книга „Наука, Политика, Дипломация” в Стара Загора, 10 септември 2020 г.
През годините след 2015-а децата ми отдавна изхвръкнаха като птички от семейното гнездо, имат и те деца. Синът ми Васил е лекар ортопед. Работеше първо в Стара Загора, после се премести в София. Когато се върнах от посланичеството в Израел, ми се обади един негов преподавател – проф. Петър Тивчев. Имаше лекарско място при него в ИСУЛ и Васко отиде там. После в София се създаде много модерната японска болница „Токуда”, където той бе поканен на работа. Оттогава е ръководител на клиника и един от най-добрите в операциите на колена, тазобедрени стави, а вече и на гръбначен стълб при заболяването сколиоза.
Мина през доцентура, вече е професор. Споделял е своя опит на големи научни форуми, например във Виена. Има покани от Ирландия и Дания. Особено ми е драго, че проф. Яблански младши изнася лекции на английски език пред чуждестранните студенти в Тракийския университет в Стара Загора.
Синът му Александър е първият ми внук, който продължава фамилията Яблански. Вече е на 21 години и е студент по психология в един от най-добрите университети в Холандия.
Дъщеря ми Антоанета живее във Виена. Тони има две деца – момиче и момче, Ава на 18 години и Константин на 13. И двамата учат в елитно виенско училище.
