Най-важно за успеха на младите хора е да бъдат инициативни и да не се колебаят
Тодор Рогошев е на 25 години. Роден е в Стара Загора. Завършил е ГПЧЕ „Ромен Ролан“, а след това „Право“ в Пловдивския университет „Св. Паисий Хилендарски“. Преди броени дни той се дипломира – с магистратура по международно публично право в университета в Лайден, Нидерландия. В биографията си той има множество постижения и награди от национални и международни състезания по дебати, по международно право, по медиация. Участник в редица доброволчески инициативи. Бил е младежки делегат на България към ООН с мандат 2020-2021 г. (програмата се координира от дружеството за ООН в България, с подкрепата на Министерството на външните работи).
Преди дни той участва в най-новото предаване на Нова ТВ – „Голямото преследване„ и спечели играта в епизода, в който се надпреварва с преследвача заедно с Вихрен Стоев.
Разговаряме с Тодор за участието му в това предизвикателство, за бъдещето на един млад старозагорец, който живее в Пловдив, а догодина подготвя сватба с годеницата си в морската столица на България – Варна.
– Тодор, въпреки че сега продължавате обучението си в Нидерландия, защо решихте да учите право в България?
– Когато започнах да уча в гимназията в Стара Загора, на мода беше разбирането – „Бягай от тая България, тук нищо няма да се оправи! „. Казваха ми го и роднини. Но аз
реших да остана, защото ако избягат всички, които имат шанс да направят промяна – очевидно тя няма да се случи
Как избрах да уча право? В моето семейство има много юристи, но на мен това не ми беше минавало през ума, дори като идея. Когато трябваше да избера, първо си мислих за психология, но майка ми предложи право. Стори ми се нелоша идея, а и бях запознат с какво се захващам. Още в първи курс осъзнах, че това е правилният избор за мен.
– Откъде идва страстта Ви за участия в състезания, в дебати, в дейности като това да си български младежки делегат към ООН?
– Имам интереси в различни области и понякога те се комбинират. Да стана младежки делегат за България към ООН бе своеобразна амалгама на част от моите интереси. От една страна, ораторството и дебатите, от друга страна – международното право и международните отношения. От трета страна, доброволчеството, от което всъщност научих за програмата на ООН. Програмата ми се стори като страхотна възможност, кандидатствах, имах късмет и ме избраха.
Мандатът ни с моя коделагат Кристияна Стоянова беше най-ощетен от пандемията Ковид-19, тъй като не успяхме да отидем на нито едно международно събитие на живо. Но заедно с Кристияна
представлявахме интересите на българските млади хора на най-високо ниво и осъществихме един от най-активните мандати
Успяхме да се включим в значително повече събития, макар и онлайн. Най-значимите бяха, че изнесохме становище на РБългария пред Трети комитет на Общо събрание, както и пред Комисията за социално развитие.
По отношение на дебатите, в които участвам и до днес, всичко тръгна от сдружение „Червената къща“. Те правиха обществени дискусии в цялата страна. В Стара Загора също имаха обществен дебат за гражданската среда. Инициативата ми хареса. Дори тогава бях направил своеобразен клуб по дебати в скайп. След това разбрах, че има такива организирани събития. Започнах да ходя на сбирките, а после и на състезания.
– Какво Ви дава участието в такива младежки активности, а също и в доброволческите инициативи?
– В България вирее мит, че доброволчеството е за хора без работа. Но всъщност то е начин в обществото да се изгражда по-добър културен живот, по-добра среда за младежите. Моето наблюдение е, че колкото повече в една държава е развито доброволчеството, толкова обществото е по-зряло.
В същото време доброволческата дейност е вид егоистичен алтруизъм.
Правиш нещо за обществото, но и получаваш удовлетворение от свършеното
От доброволчеството съм научил много, запознал съм се с много хора, включително и с годеницата си.
Освен това, все по-често на доброволческите инициатива се гледа с добро око от работодатели, от образователни институции и младите хора в България трябва да го разберат. Не е нужно, когато се запишеш в университет, да се фокусираш само в учението си. Например, всяка година в България завършват 2200 юристи. Единственото нещо, което ще отличи един студент от всеки друг, е всичко, което той е направил с допълнителното си време.
– Казахте, че от това как се развива доброволчество, може да се съди и за развитието на обществото. Оптимист ли сте за българското общество?
– Винаги съм оптимистично настроен. Виждам много млади хора, които искат да направят обществото по-добро, да направят своето родно място по-хубаво, да направят нещо добро за други хора. От друга страна, виждам и проблеми. У нас все още няма закон за доброволчеството, за него се говори от 15 години, но все още не е факт.
Оптимист съм, но имаме и доста път да извървим
докато се консолидираме в по-добра общност.
– Какво показва Вашият опит – най-важното за младите хора, за да бъдат успешни?
– Срещал съм се с доста успешни млади хора. Основната характеристика, която ги обединява, е инициативност. Това е качество, което често липсва на младежите у нас, и можем да го видим при проблемите с безработицата, с факта, че младежи напускат учебните заведения. Осъзнах много рано, още в гимназията, че отивам на училище, а след това и на университет, не защото така трябва, а защото искам. От там нататък – доброволчеството, състезанията по дебати, по международно право, по медиация, куизове, в които съм участвал, са плод на моята инициативност. Това забелязвам и в младите успели хора.
Те са прескочили своите страхове, превъзмогнали са чувството си за пасивност, за безучастност и имат постижения
Най-добрият пример, за който се сещам, са младежките делегати към ООН, или тези, които участват в състезания по международно право.
– Сега учите в чужбина, нали това не означава, че България Ви губи?
– Със сигурност – не. При мен се получи така, че интересът ми към международното публично право често означава работа извън България. Но да инвестирам в дома си, смятам за изключително важно.
Не е правилно да търсиш дом другаде по света. Винаги ще бъдеш чужд на друго място
Но можеш да отидеш, да разгледаш, да видиш, да донесеш вкъщи каквото ти е харесало. България е наш личен апартамент, той може да бъде празен или да има стари мебели, но виждайки обзавеждането в други къщи или магазини, може да направиш дома си по-уютен, без да се налага да живееш в другаде…
– Разкажи ни за „Голямото преследване“, как се записа?
– Заедно с годеницата ми Криси разбрахме за предаването от един приятел, с който ходихме заедно на куизове. Изгледахме един от английските епизоди, хареса ни и решихме да отидем на кастинг. Не след дълго се обадиха да запишем епизода.
В играта важни бяха късметът, услужливата памет и непоколебимостта
Отидох на състезанието с ясното съзнание, че може и нищо да не спечеля, но отивам да се забавлявам. Разбира се, помогна ми и партньорството с другите участници Люба и Росен, както и с Вихрен, с който останахме на финала. Той беше ходещ акъл, когато става въпрос за география. Не се познавахме преди това. Но се срещнахме по пътя към студиото, защото и двамата се бяхме загубили. Джипиесът ни заведе на едно и също място. След това коментирахме, че пристигнахме заедно и си тръгваме заедно.
Беше удоволствие да участвам в предаването. То е страхотно, динамично, най-интересният формат, който имаме в България. Но, според мен,
не трябва да се тръгва с идеята, че отиваш да печелиш пари
Разбира се, за някои хора това може да е печеливша стратегия, но ако си там с идеята – каквото сабя покаже, губиш притеснението, и се налага стремежът наистина да дадеш най-доброто от себе си.
Видях, че хора започнаха да пишат във Фейсбук, че предаването е нагласено. Че някой знаел отговорите предварително, че сме платени актьори. Не е така. Дори самите продуценти и режисьорите държаха всичко да бъде изненада и за нас. До последния момент на подиума, не знаехме кой ще е нашият преследвач… Всеки, който иска да усети тръпката – да се запише. А който не ми вярва, че нещата са така – и той да се запише, за да види истината.
– В „Голямото преследване“ обявихте, че най-голямото Ви постижение е годеницата Ви. Разкажете ни повече за Криси?
– Тя е изключително деен човек,
по-деен и от мен доброволец, човек, който се занимава с много неща
Криси е един от организаторите на фестивала „Пловдив чете“, координатор на клуба на психолога към Пловдивския университет. Участва като доброволец в редица организации, непрекъснато ходи по стажове. С нея се запознахме на доброволчество, на което рисувахме с пръсти заедно с деца в неравностойно положение. Харесахме се, останалото е история.
– Кога ще бъде сватбата?
– Догодина, след като се прибера от Нидерландия. Няма да издавам повече подробности, засега ще кажа само, че сватбата ще бъде във Варна…
– И все пак, кои отличия и награди са били най-значими за Вас?
– Най-големият ми успех досега е, че изнесохме качествено и стойностно изявление от страна на РБългария пред Комисията на ООН за социално развитие през 2021 г. Беше много сюреалистичен момент, в който изявлението се предаваше на запис от празната зала на Общото събрание на ООН. Беше малко тъжно, но и един от най-хубавите моменти в живота ми досега.
Гордея се и с това, че
тази година се класирах втори на международното състезание по международно наказателно право
Преди това се класирах като първи говорител на състезание по хуманитарно право. Имам и много първи, втори и трети места на състезания по дебати.
– Кое е следващото предизвикателство?
– Предстои ми стаж в международна организация. Аз работя вече 3 години, но искам нещо по-постоянно и по-сигурно, с което да осигуря семейството си.
– В цялата тази палитра от събития и места каква е позицията на Стара Загора?
– Разбира се, и Стара Загора е свързана с моите бъдещи планове. Много обичам родния град и като всеки старозагорец имам подчертан беройски шовинизъм.
Може би в някакъв момент ще се върна, било като съдия, адвокат, или пък бих инвестирал в бизнес след време.
Градът е страхотно място, в което можеш да се развиваш. Отне ми доста обикаляне по света, за да го оценя
Но мисля, че Стара Загора предлага страхотни възможности и мисля, че е един от градовете, които ще останат с жива икономика.
В последно време чувам изказвания, че градът и регионът ще позамрат, като се затвори минно-енергийния комплекс. Но смятам, че това се дължи повече на типичния български скептицизъм. Често напомням на хората, че една трета от града е индустриална зона. А дали ще замре, зависи от това дали ще има инвестиции – и не само отвън, а и от нас самите.
Винаги най-много съм харесвал това, че в Стара Загора процъфтяват местните бизнеси.
Старозагорци имат възможността и стига да имат амбицията, могат да постигнат много
Дори големи компании, не могат да постигнат същия успех в града. Това е защото, когато нещо се прави от сърце, на местна почва, от местни продукти, с качество и за хората се забелязва. Затова местните бизнеси се справят изключително добре.
– При толкова активности и инициативност, остава ли Ви време за почивка и какво обичате да правите тогава?
– Чета литература, напоследък все повече академична и все по-малко време ми остава за художествено четиво. Меломан съм, играя и на компютърни игри отвреме навреме. Обичам животните. У нас е зоопарк, освен кучето, имахме рибка, все още имаме и калифорнийска кралска змия… Спокойно животинче, по цял ден си лежи, можеш даже да забравиш, че е в дома ти.
Освен това ме вълнува историята. В началото на месец август т.г. с Криси бяхме изпратени на експедиция във Вашингтон да намерим исторически документи от началото на XX век. Докато работих в Института по балканистика за 6 месеца, попаднах на една дисертация с интересни твърдения, с цитати и бележки под линия. Така стигнах до документите, които се намират в библиотеката на Конгреса. Няма ги никъде, освен там. Това ме доведе и до фондация „Българска памет“ и нейния председател д-р Милен Врабевски. Той хареса идеята, изпрати ни.
Експедицията беше успешна и проучванията ни могат да променят до голяма степен това, което е написано в учебниците по история
Надявам се съвсем скоро да бъдат преведени и публикувани в България. Те са с изключителна историческа стойност за отношенията ни със Северна Македония, Албания и САЩ. В тази връзка изказвам благодарност към д-р Милен Врабевски и всички във фондацията.
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
