Снимките са е от конкурс, организиран от Младите омбудсмани на Млада Загора – „Трети март през моя обектив“.
Вярвали, борили се и Бог бил с тях
Горд българин съм заради славното минало на народа ни. Символ на моята родина България е българското национално знаме. То е светиня, побрала в себе си паметта, славата и безсмъртието на героите ни.
Родени в робство, те мечтаели за свобода от робските окови. Събрани в Българското опълчение, родолюбивите, безкористни и смели български мъже застанали срещу врага с цялата си физическа и духовна сила, водени от мотиви, чисти и добри, с единствената мисъл да видят отечеството си свободно и независимо. За тях – да се бият и умрат за България, било мисия, несравнима по стойност с никоя друга, и те й се посветили безусловно. Трепетно копнеели слънцето на свободата и на правдата да изгрее по родните български земи. Жертвоготовността им нямала край.
Под Самарското знаме опълченците воювали за своя идеал, цената на който се равнявала на живота им. Държали знамето високо и гордо и се сражавали за свободата и честта българска. Пазели знамето и то никога на попаднало във вражески ръце. Вярвали, борили се и Бог бил с тях, за да стигнат до победата.
За героите, дали живота си за България, са отредени най-високите места в Пантеона на родината ми. В подножието на героичния връх Шипка, под развятото българско национално знаме, с любов и признателност се прекланям пред подвига на великите български опълченци, знайни и незнайни герои, преминали в друг полк след смъртта си – този на непобедимите войски, маршируващи в слава и величие през вечността.
Поклон пред паметта на героите! Вечна слава!
Златан АДЖЕЛЕВ, 7 „д“ клас, Второ основно училище „Петко Р.Славейков“, Стара Загора
Усещам, че съм на мястото си
Няма българин, който да не знае важността на тази дата в националната ни история. От малки у нас е възпитавано чувство на патриотизъм, разбиране за народната любов, но това са неща, които всеки трябва да усети сам, а не да му бъдат наложени.
Моят Трети март е свързан с чувство за принадлежност, възхищение, поклон, но също така и разочарование. Принадлежност към родния ми град, към семейството ми, към общността, която ме заобикаля, към България. Усещам, че съм на мястото си, и осъзнавам, че никъде другаде по света няма да мога да постигна такава хармония със себе си и околните. Това чувство не се проявява само на Трети март, но тогава е особено силно, защото виждам колко обединени са всички на тази ключова дата. Възхищението и поклонът са отправени към всеки един българин, който е дал нещо от себе си за Освобождението на България. Те са загинали в името на нашия живот, за да не бъдем ние лишени от свободата си…
Разочарованието се поражда от наблюденията ми, че тази сплотеност между хората продължава прекалено кратко. Българите трябва да чувстваме всеки ден като Трети март в сърцата си, защото тази дата е причината да сме свободни личности.
Деница МЕТОДИЕВА, 11 „з“ клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Въпреки проблемите ни чака подем
Националният празник на една държава е най-важният и значим официален ден. Но какъв ден е Трети март? Подписването на Санстефанския мирен договор? Освобождението на България от османско иго? Навярно и двете… Но това всъщност е символ, който доказва, че не сме роби, а сме НЕЗАВИСИМИ вече 144 години! Да, трудно е да се повярва, 144 години не звучат малко, но не звучат и много, това е близо век и половина, а знаете ли колко време сме били под въпросното робство? 482 години!
Сега цифрите добиват друго значение, нали? На този ден хората гордо вдигат българските трибагреници и се почита паметта на българите, които са загинали в борбата за освобождението на Отечеството. Тук е и момента да припомня един от най-известните цитати на Апостола на свободата Васил Левски – „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си“! Всичко това ни напомня за България – нашата родина, която макар и с препятствия във времето НИКОГА не е губила знаме и има много дълга история. Знаем, че въпреки проблемите ни чака подем, а „светлината в тунела“ е там и няма да спре да блещука нито за миг!
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“.
Честит Трети март, българи!
Цветан ПЕТКОВ, 9 „з„ клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Наричат се родолюбци, но не знаят какво любят
Трети март е нашият национален празник. Той олицетворява нацията ни и е резултат на много усилия, дълги години планиране, много саможертви и неимоверен брой геройства, извършителите на които не можем, не трябва и няма да забравим. Има много сторено преди датата 3 март 1878 година, но за нас е важно и какво следва след нея, какво правим ние сега и какво ще оставим на поколенията след себе си, какво ще направим, за да продължим святото дело, да се съхраним и развиваме.
Днес не се справяме никак добре с тази задача. Патриотите сякаш са много (въпреки народните предатели и лъжци, които често се появяват в национален ефир, за да говорят небивалици) и навсякъде, наричат се родолюбци, но не знаят какво любят. Едни са забравили историята ни, други съзнателно я подменят и продават, отстъпват я, като ли че не е тяхна, а трети дори не са направили усилието да я научат. На този фон всички останали трябва да се подкрепяме и да вървим заедно напред по пътя, чието начало предците ни са отъпкали, трябва да побеждаваме предателите, трябва да пропагандираме истината, да се гордеем с историята си и да се борим за постигането на българския национален идеал. Да живее България!
Константин НИКОЛОВ, клуб „Млад журналист“ при ЦПЛР; 11 „а“ клас, СУ „Васил Левски“
Път към развитие и просперитет
3 март – най-символичната дата в българския календар, която не само показва деня на освобождението на България от османско иго, но и денят, в който българинът започна отново да мечтае. Но свободата носи със себе си както привилегии, така и бреме, което тежи на плещите на всички нас. А именно – псевдопатриотизмът и тясно свързаното с него бездействие на днешния българин.
От малки учим за постиженията на една велика България, за великите царе, за славните князе, с които сякаш само оправдаваме неспособността си да постигнем нещо, също толкова достойно и значимо сега. Тази идея за поглед към миналото е била създадена, за да подбуди и опияни хората към националната независимост от османците. Но битката е вече свършила, свободата е взета, а напредък няма.
Българинът не трябва да забравя откъде е дошъл, но не трябва и да загърбва потенциала пред себе си, защото всички тези юнаци на Балкана не са се борили просто за освобождение, а за всичко след това. Така трябва и да честваме 3 март – не само като резултат от една война, а като път към развитие и просперитет.
Магдалена ПАНКОВА, 10 клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Какво бъдеще искаме да изградим
Според Наполеон Бонапарт: „Любовта към родината е първата добродетел на цивилизования човек.“. Предстоящият национален празник ми даде повод да вникна по-дълбоко в тази сентенция, пробуждайки самосъзнанието си, и запитвайки се, кое ме кара да се радвам на българското у себе си.
Какво ли би си казал всеки от нас в разговор с така обезцененото днес родолюбие? Може би бихме споделили задоволството си от определения за почивка ден, някои от нас биха възроптали срещу нововъзникнала несправедливост или пък биха изтъкнали за пореден път колко сме онеправдани? Предвиждам на лицето на нашия въображаем събеседник да се изпише леко разочарование, но в хода на разговора да се прокраднат и искрици на надежда.
Ще бъдем отведени сред природата – някъде високо в планината. Ще се спрем, впечатлени от величествените пейзажи. Тази необичайна разходка ще подръпне леко струни в душите ни, за чието съществуване сме забравили. В доводите си родолюбието вероятно ще се добере до светилата в българската литература…
Може би всичко това ще е послужило, за да ни накара отново да се почувстваме ценни и значими, да пожелаем отново да работим за благото на обществото и за съхранението на националния идеал. Да се замислим какво бъдеще искаме да изградим.
Само от нас зависи дали ще вникнем в същността на днешния ден.
Ралица МИХАЛЕВА, 12 клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Трети март ни прави горди българи
Трети март е националният празник на България – датата на Освобождението на българите от османско владичество. Това е денят, определен да си припомним миналото, нашата славна история и националните ни герои. Днес Трети март се празнува от малки и големи, организират се шествия, семейства използват почивния ден, за да посетят паметници на културата, да си спомнят миналото и да предадат историята на своите деца.
Историята е важна за един народ. Тя прави хората горди със своя произход и ги сплотява, дава примери и вдъхновява. Важно е историята да се помни и да се припомня, а националните празници трябва да се отбелязват както от институции, така и от семейството, защото те възпитават патриотизъм.
Организирането на мероприятия по случай националния празник като шествия, рубрики в различните медии, посещаването на музеи и паметници буди интерес и любопитство у младите хора. Появяват се, разбира се, и въпроси около повода на празника – Освобождението на България. Търсейки отговор на въпросите си, младите хора научават повече за своята история. Пораждат се гордост и едно особено чувство на принадлежност. Подобни чувства са движещите сили на един народ. Те карат младите хора да останат в своята родина и да се борят за нейното развитие.
Трети март ни припомня отминалите времена и ни прави горди българи.
Десислава ПЕНЕВА, 12 „и“ клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Велика саможертва на славни мъже и жени
Трети март – националният празник на България – не е просто един обикновен ден от годината. Той е почит към всички, които са се борили за свободата на отечеството ни. На този ден всяка година всички ние трябва да благодарим и да се гордеем с техните дела. Трябва да сме признателни на тези смели и достойни българи, които са се борили и жертвали за словото, писмеността и независимостта на майка България.
Малко хора отделят нужното внимание и вникват във великата саможертва на тези славни мъже и жени. В днешно време ние приемаме свободата за даденост, но редица векове българският народ е живял тежко и подтиснато. Малцина са били тези, които са имали смелостта да се противопоставят на османската власт, да имат свое мнение и да го защитават.
Като наследници на нашите смели прадеди ние трябва да се водим от техния светъл пример, да отстояваме българската народност за поколенията напред. Техните дела не трябва да бъдат забравени и заличени.
Далия БАЧЕВА, 6 „б” клас, II ОУ „Петко Р.Славейков”
Аз няма да те предам!
Трети март – гордост, свобода, национално самосъзнание…, пошлост? Практикуване на родолюбие, а не чувство на такова. Болшинството се гордеят с българското, ама не им харесва. Парадокс. Такава е народопсихологията ни. Обичаме и се гордеем на Трети март, а през останалите 364 дни от годината рушим, псуваме и робуваме.
Емоцията, предизвиквана у гражданите на този празник, трябва да бъде вкоренена, постоянна. Родолюбието не е това да станеш прав, чувайки химна, или да закачиш венец на някой паметник, да напишеш публикация във Фейсбук. То ако беше, щяхме да сме непоклатима нация… Ама не е. И се саморазрушаваме. Примиряваме се с неправдите, пращаме децата си в чужбина, че там по-добре било. Продажни сме. Срамота е да се наричаме наследници на революционерите. Срамота е, че сме по-близо по морал до предателя на Левски. Примерите са многобройни. А героите се броят на пръсти. И нямат подкрепление.
Тъжно прекарвам Трети март, наблюдавайки парадите на псевдопатриотизъм. Плаче ми се. В какво сме се превърнали? Играем един театър – трагикомедия…, гротеска. Искам да викам, да викам с цяло гърло… от Шипка… Съжалявам, предци мои…
И така надеждата ме движи и ме кара да остана. Надеждата, че ще се събудим и загиналите ни герои ще ни простят. Виждам светлинка, макар и отдалече. Честит празник, изстрадала моя България! Аз няма да те предам!
Емануела ПЕТРОВА, 12 „з” клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Не просто един свободен (от училище) ден
Както повечето българи знаят, на 3 март 1878 година в Сан Стефано, Русия и Османската империя сключват Санстефанския мирен договор, с който се поставя началото на третата българска държава, в която живеем и до днес. Но дали младежите, нашето бъдеще разбират значимостта на този ден?
Сред днешните млади хора има и такива, които не разбират защо трябва да се чества този празник. Приемат го просто като един свободен ден от училище. Те не си правят труда да покажат почит към саможертвата на героите. Самооценяването им като българи води до незаинтересованост към родината. България за тях се е превърнала в географско понятие… А това е тъжно!
„Народ, който не помни своето минало, няма бъдеще“.
Съвременните младежи не се интересуват от историята на народа си. Разсеяни, те изпускат базови знания, свързани с тяхната народност. Негативно настроени към българите като сплотена общност, не вярват, че все още има хора, които обичат родината си. При въпрос на учителя дали сега българите биха могли да бранят своето отечество, както в миналото, съучениците ми отговарят, че това не е възможно, защото сме нямали силна армия. Сръбско-българската война е доказателство, че дори без командири, силно вярващи българи в националната идея са по-силни от добре обучени предводители. Не случайно “ Съединението прави силата“. Съучениците ми не се трогват от стихотворенията на велики писатели. Не могат да разберат техните думи, техния завет.
„Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…“
С тези думи Христо Ботев иска само едно – неговите сънародници да осъзнаят смисъла на саможертвата и да се борят за свободата на родината.
Смятам, че има надежда за националното самоосъзнаване на младото поколение. В наше време също има будители, които ни припомнят, че ние сме българи – горд народ. Претърпял много поражения, но отстоявал свободата си храбро. Трябва да се гордеем, че в кръвта ни тече кръв на същите опълченци, които са се борили за свободата на отечеството. Нека им отдадем почит и помним делата и завета им.
Честит Трети март!
Преслава ГОСПОДИНОВА, 7 а клас, Второ основно училище „Петко Р.Славейков“
Носим завещанието на смели и могъщи ханове, князе и царе
Денят на Освобождението на България от османско иго по нов стил е 3 март 1878 година. На този ден е подписан Санстефанският предварителен мирен договор за прекратяване на Руско-турската война от 1877-1878 г., който ознаменува Освобождението на България.
Тази дата е спорна, защото тогава не са приключили военните действия, а е подписан договор. Има противоречиви сили, че датата не е символ на нашата държава, а психически я свързваме с числото 3, което символизира: сила, настъпателност и действеност. Както стотици хиляди са жертвали животите си, за нещо което не е материално, борят се с нещо, което е много по-голямо от тях, с ясната мисъл, че ще има хора след тях, които ще живеят в много по-добри условия.
Историята на нашият народ е най-голямата сред всички други. Носим завещанието на смели и могъщи ханове, князе и царе. Въпреки че вече живеем в свободна държава до една степен, не се чувстваме толкова свободни. Свободата е ценност, която всеки от нас трябва да притежава. Сега всеки вижда различен смисъл в тази дума, заради пандемията, която ни ограничи в много сфери на живота. Както в комуникацията ни с хората, така и в личностното ни развитие. Това е фактор, с който може да не се чувстваме свободни в днешно време.
Живеем във времена, в които свободата се приема просто за даденост. Страдаме в опити да не робуваме на несправедливостта, която се опитва да ни погълне. А някои смятат 3 март само за почивен ден или за свободно време, което могат да отдадат за спане. Още по-лошото обаче е, че всъщност това не се случва само и единствено на деня на Освобождението, а на почти всички национални празници. Трябва да им отделяме повече внимание и почит!
Авторски екип от Клуб „Млад журналист“ при Център за подкрепа за личностно развитие-Стара Загора с ръководител Розалина Карамалакова: Мариела ДИМИТРОВА, Деница СРЕБРЕВА
Да не се самопогубим като нация
„Оръжие, оръжие и пак оръжие“ – забравени думи на Апостола, които звучат повече от актуално в навечерието на поредния 3-ти март. Историци завършват последните си проучвания, които с нетърпение ще представят в деня на големия празник, интелектуалци и обществени дейци, близки до властта, нервно репетират прочувствените си речи, общински съветници подготвят по площадите пищни тържества, въпреки че никога не са чели за Санстефанския договор или за Александър Втори. Навръх 3-ти март по медиите се появяват хора, видимо с нулеви исторически познания, говорят намръщено, а след тях репортери се включват от паметника Шипка заедно с малки деца, които рецитират патриотични стихове на Вазов или Ботев, очевидно с досада. Ето така изглежда малка част от атмосферата около най-важния за нас национален празник. Всеки уважаващ себе си българин, познаващ историята си добре, не би искал да участва в подобно политизирано и нелепо отбелязване на годишнина.
Денят на Освобождението е моментът, в който години наред усилия, коствали хиляди погубени човешки животи и разбити семейства, са се увенчали с успех. Датата 3-ти март е доказателство, че една цел може да бъде постигната, дори да изглежда обречена от самото начало. С появата си за трети път на световната карта България завършва страница от историографската си книга. Страница, посветена на Възраждането. Епоха, в която българите осъществяват забележителен подем в областта на образованието, книжовността, религията, архитектурата, изкуството. Низ от събития, който рисува картината на сложен социално-политически процес, започнал около средата на 16-и век и продължил до 1878 година. Позовавайки се на историята, която обхваща периода на Новото време, процесът продължава и днес под различна форма.
С по-обширен поглед към миналото лесно бихме установили, че българското самосъзнание никога не е било заличено напълно като резултат от османското владичество. Чипровското въстание например през 1688 г., „Стематографията“ на Христофор Жефарович са малка част от ясните знаци за активна обществена и просветителска дейност от страна на предшествениците ни. Отличаващият се труд на Паисий Хилендарски се явява като естествен резултат след всичките важни, но слабо известни за времето опити за промяна в духа на българите и затова се смята като основоположник на Възраждането с книгата си „История Славянобългарская“. Петър Берон издава „Рибния буквар“. Първата гимназия е дело на Васил Априлов. Духовната и териториална независимост се превръща във водеща идея за свободолюбивите личности като Георги Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Бенковски, Иван Вазов и още хиляди българи, чиито имена историята не е могла да побере в пожълтелите си страници. Четейки за делата на тези обществени водачи, можем само да се гордеем с миналото си. Тяхната дейност е мяра за човешкото, силния дух и българското. Затова Освобождението е извоювана награда с цената на пролята юнашка кръв. Празникът притежава свещен ореол и е позорно да бъде честван по подобен злободневен начин.
Коя е онази черта в характера ни, която ни съхранява такива, каквито сме били преди 10 години и вероятно ще ни изгради същия облик 20 години по-късно? Въпросът е достоен за философски разсъждения на тема „Моята същност“, но фокусирайки се върху този проблем, ние бихме могли да решим казуси, свързани с народопсихологията ни, колективната ни отговорност като общество и осъзнаването на общия дълг към родината ни. През Възраждането предците ни са имали нуждата от дейци, които да поведат хората към заветната цел – Освобождението. След 5 века живот в Османската империя българската държава отново е била факт. Но литературата и историята свидетелстват за острото изпъкване на негативни черти в националния ни характер, натрапчиви и днес, и много често обобщавани с прилагателното име, натоварено с пейоративна конотация – „балкански“. Необходимо е сложният социално-политически процес да се актуализира в настоящето, за да не се самопогубим като нация. С други думи, празнувайки 144 години свободна България, ние сме забравили за този период каква стойност притежават думи като „свобода“, „памет“, „отговорност“, „родина“ и се нуждаем от същите онези смели водачи отпреди повече от столетие, които да ни напомнят, че 3-ти март, 6-и септември и 22-ри септември не са единствените дни, в които да се интересуваме от историята си и да водим с цялото си невежество безсмислени спорове в социалните мрежи.
На фона на обществено-политическия абсурд нека се опитаме да си представим как биха реагирали някои от националните ни герои, ако видят грубата и жалка действителност по нашите земи. Вероятно и те биха се питали какво е станало като поп Кръстю (образ, припомнен от Йордан-Радичковия в романа „Ноев ковчег“), за когото се носи абсурдната мълва за предателството му към Левски, който задава смразяващия въпрос: „Какво стана, Апостоле?“. Кое е онова, на което се поддадохме, и забравихме за качества като морал, достойнство, отговорност? Изгубихме способността да вършим добро. Мръщим се, когато трябва да свеждаме глава пред величествените портрети и паметници на героите ни, имената на които трябва да карат кожата ни да настръхне и дъхът ни да спре. Позволяваме на шепа узурпатори да оскверняват миналото ни и се отричаме от най-свещената ценност, която е израз на нашата същност и девиз на житейския ни път – свободата. „Оръжие, оръжие и пак оръжие“. Ех, Дяконе, Дяконе…
Христен ЧИЛИКОВ, 12 клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
Бел. ред.: Заглавията са изведени от редакцията.
