Пътят в пиесата „Полковникът птица“ от Христо Бойчев, премиерен спектакъл на Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора, се простира от една война до заведение за душевно болни хора, високо в планината. Заведението сякаш е изоставено от света със своите обитатели – хора с тежки промени в психиката. От пиесата разбираме, че става дума за войната в Западните Балкани, или както я помним отпреди двайсетина години, като войната в Югославия. Защо му е на автора да влезе толкова навътре в тази лудница, където хората са загубили човешкия си образ и отвреме навреме нещо човешкото проговаря в съвместния им живот. Това е някакво друго общество, в което като че ли само инстинктът за самосъхранение с всичките му пикантни и непристойни поведенчески маниери, действия и прочие тласкат сценичното действие. Психично болни хора, но те имат и своята игра със собствена драматургия и си знаят героите, които представят. Актьорският състав в постановката е група от високо надарени артисти, които предават цялата гротеска в човешко общество, лишено от законите на разума и на нормалното поведение.
На автора на пиесата Христо Бойчев тези луди персонажи не са му били необходими само със своите действия на ненормални хора да задоволят зрителския интерес с различни пикантерии от живота в лудницата. Или че може да съществува и такава сценична изобразителност на герои, лишени от най-елементарните нормални поведенчески действия без задръжки за приличие. Но всъщност какво се крие зад героите от пиесата „Полковникът птица“?
Разбира се, че не само заради изкривения човешки свят на група нещастници може да се привлече публиката, а Христо Бойчев да стане, както се казва в бележката за спектакъла и пиесата: едно от най-ярките и утвърдени имена в съвременната българска драматургия. За „Полковникът птица“ през 1997 г. той печели наградата в международния конкурс на Британския съвет. Освен в България, тази остроумна и вдъхновяваща пиеса досега е поставяна в 15 други държави, на сцените на световноизвестни театри. „Остроумието“ и „вдъхновението“ ще ги търсим в писателския драматургичен ход на автора. И тъй като споменахме „югославската“ война – нея явно е използвал и авторът на пиесата и тя влиза интересно в лудницата. Добре дошло за окаяния вид на нейните обитатели е пакетът с „милитъри“ костюми, кой знае откъде паднали и намерени от тях. Преоблечени с военните дрехи, те вече сменят и поведението си. Един от техните „колеги“ излиза от своя летаргичен сън и облечен с костюма на полковник поема военната дресировка на психично болните хора. Мъжете влизат в кожата на боеца, готов да изпълнява всякакви заповеди на полковника. И ако войната се е прехвърлила в лудницата, самата война е лудница с луди хора. В тази човешка трагедия и за едната, и за другата страна победителите са нещо относително в сравнение със съдбата на милиони хора по света. Самата война прибавя още един лист в своята история – лудите, които играят на война. От друга страна, тя се явява като изтребително средство на хора, ценности, руши плодовете на човешкия труд. Точно този антивоенен патос, който стои дълбоко в канавата на произведението, доближава зрителя до пиесата и той прави своя прочит.
Режисьорът Дамян Тенев изгражда добре темпериран спектакъл, в който боите на страшното преливат и се поглъщат от регистриран човешки институт – лудницата. И в същото време приближава зрителя до същинската идея на пиесата: войната не е нищо друго, освен добре организирана лудница, в която никой не може да бъде сигурен за живота си.
По външен образ спектакълът напомня бурлеска. Той ту се накланя към пародийно-комичното начало, ту стряска зрителя с нещастието на хората от лудницата и тези, за които се догаждаме, че загиват във войната някъде далеч. Гротеската в изграждането на образите, на персонажите е в деформирания, парадоксален, карикатурен вид, виртуозно изиграно е от артистите. Вниманието на зрителя не се задържа само при смеха, защото ударите по ламаринената стена на сцената отекват с яростта на разяждаща близост на живота и неговата човешка печал. Остава чудесната игра на артистите. Всеки от тях играе с отговорността към идеята на целия спектакъл – една от най-ценните му страни. Тук има много комедийни ситуации, но зрителят не може да се смее, тъй като гротеската винаги държи още едно на ум. При тези герои драматичното ражда тъгата от тяхната съдба и в това е хуманната страна на изиграната на сцената човешка история в полюсите на абсурдите. В артистичната група на спектакъла влизат Георги Райчев, Илчо Димитров, Димитър Митев, Колю Стайков, Елена Азалова, Велин Величков, Цветомир Черкезов. Те откликват едновременно както на идейната основа на автора на пиесата, така и със своята игра изграждат интересни образи.
НБП, Донка ЙОТОВА
