Ма­рия Жекова, уп­ра­ви­тел на „Ате Пласт“ ООД: Един­с­т­ве­но­то спа­се­ние е в про­из­вод­с­т­во­то. Са­мо фир­ми­те, ко­и­то про­из­веж­дат, но­сят при­на­де­на стой­ност

Да ни уп­рав­ля­ват бъл­га­ри, ко­и­то мис­лят за на­ро­да си

По по­вод 5 ок­том­в­ри – Деня на Ста­ра За­го­ра, се обър­нах­ме към Станчо Пантов, Мария Жекова, Спиридон Спиров и д-р Диана Бушкалова, герои от книгата „Пред­п­ри­ем­чи­ви­те 1: Код ус­пех“. Те спо­де­ли­ха ви­зи­я­та си за раз­ви­ти­е­то на ико­но­ми­ка­та и биз­не­са в Ста­ра За­го­ра и ре­ги­о­на.

Ня­ма как да го­во­рим за ви­зия за гра­да, ако не го­во­рим за ви­зия на дър­жа­ва­та. Ви­на­ги съм би­ла уве­ре­на, че ще вър­вим нап­ред, че не­ща­та ще се раз­ви­ват в по­ло­жи­тел­на по­со­ка, но се­га съм мал­ко при­тес­не­на – от по­ли­ти­чес­ки­те дейс­т­вия, ко­и­то ста­ват в Ев­ро­па и в Бъл­га­рия. Ние, раз­би­ра се, ня­ма как да не се раз­ви­ва­ме та­ка, как­то в Ев­ро­па. По­ли­ти­ци­те са обър­ка­ни, свик­на­ха ка­то че ли ня­кой друг да е ви­но­вен… В Бъл­га­рия  кли­ма­тът не е ни­как бла­гоп­ри­я­тен в мо­мен­та. Ев­ро­пейс­ки­те прог­ра­ми не вър­вят, ко­е­то е от­дел­на те­ма. Ние ня­ма как да се раз­ви­ва­ме ка­то дър­жа­ва, ако очак­ва­ме са­мо и един­с­т­ве­но на тях. Тряб­ва ни здра­во пра­ви­тел­с­т­во, хо­ра, ко­и­то да мис­лят за бъ­де­ще­то на Бъл­га­рия. Има тол­ко­ва клю­чо­ви мо­мен­ти, от ко­и­то да се за­поч­не – и то­га­ва ве­че да го­во­рим за ви­зия.

Ние ра­бо­тим, има­ме ра­бо­та, за­що­то сме в пре­ра­бот­ва­тел­на­та про­миш­ле­ност. На­пос­ле­дък тя ста­ва все по-ос­къд­на. Хо­ра­та оби­чат да се за­ни­ма­ват с дру­ги дей­нос­ти, ко­и­то но­сят по­ве­че до­хо­ди, а пре­ра­бот­ва­тел­на­та ин­дус­т­рия е теж­ка. Тя е бла­го­дар­на, с го­ля­ма пер­с­пек­ти­ва в бъ­де­ще, но не но­си тол­ко­ва па­ри, ка­то бит­кой­ни­те нап­ри­мер, или дру­ги подобни.

Ви­зи­я­та на ре­ги­о­на, на на­ша­та фир­ма, за­ви­сят от гло­бал­ни­те ви­зии. Ние ня­ма как да бъ­дем из­к­лю­че­ние. Мо­га да ка­жа кои са най-го­ле­ми­те проб­ле­ми при нас, ко­и­то не мо­жем да ре­шим, за­що­то те не за­ви­сят от нас. Мно­го хо­ра го­во­рят за де­мог­раф­с­ка­та кри­за, но не знам да­ли раз­би­рат как­во пред­с­тав­ля­ва. Слу­шам раз­ни по­ли­ти­ци, об­щес­т­ве­ни­ци – те не раз­би­рат, че на­ис­ти­на ня­ма мла­ди хо­ра, ко­и­то да ра­бо­тят. Го­во­рят как бъл­гар­с­ки­ят ра­бо­то­да­тел вна­ся ра­бот­ни­ци от тре­ти стра­ни, за да ги ек­с­п­ло­а­ти­ра, на ми­ни­мал­на ра­бот­на зап­ла­та. Ко­е­то по­каз­ва, че са тол­ко­ва да­леч от си­ту­а­ци­я­та, тол­ко­ва мно­го ня­мат пред­с­та­ва от ре­ал­ност­та. И как тия хо­ра да ни уп­рав­ля­ват?! Ня­мат ре­ал­на пред­с­та­ва кол­ко е ог­ро­мен то­зи проб­лем! За нас все­ки ра­бот­ник, вне­сен от тре­ти стра­ни, стру­ва мно­го по­ве­че от един бъл­га­рин, кой­то да наз­на­чим тук. Все­ки ще ка­же – наз­на­че­те си бъл­га­ри! Да, ама ги ня­ма. Бъл­га­ри­те, на ко­и­то де­ца­та ве­че тряб­ва­ше да за­поч­ват ра­бо­та, за­ми­на­ха меж­ду 1990 г. и 2000 г. Пър­во се из­не­со­ха мо­зъ­ци­те, след то­ва спо­соб­ни­те, нак­рая и ро­ми­те. В Бъл­га­рия ня­ма кой да за­поч­не ра­бо­та. А ние прив­на­ся­ме ра­бот­ни­ци, пла­ща­ме со­лид­на су­ма, а след то­ва зап­ла­та кол­ко­то на на­ши­те ра­бот­ни­ци, плюс жи­ли­ще, тран­с­порт до ра­бот­но­то мяс­то, хра­на… Ра­бо­тел на ми­ни­мал­на зап­ла­та?! То­ва е тол­ко­ва да­леч от ис­ти­на­та! Ос­вен то­ва, и тук те­кат из­ма­ми. Те­зи, ко­и­то ги вна­сят, ор­га­ни­зи­ра­но ги из­на­сят. Ос­та­вят ги да ра­бо­тят 3-4 ме­се­ца, след ко­е­то ги из­на­сят за Пол­ша, Гер­ма­ния… Ние сре­щу то­ва не мо­жем да се бо­рим.

И се връ­щам към ви­зи­я­та за ико­но­ми­чес­ко­то ни раз­ви­тие – ние ис­ка­ме да ра­бо­тим, ис­ка­ме да се раз­ви­ва­ме, ин­вес­ти­ра­ме, все още има­ме па­зар – не сме за­бе­ля­за­ли да на­ма­ля­ват по­ръч­ки­те, но то­ва е най-го­ле­ми­ят ни проб­лем!

Да не го­во­рим за об­ра­зо­ва­ни­е­то, ко­е­то е тра­гич­но, за здра­ве­о­паз­ва­не­то съ­що… Дру­ги­ят бич, кой­то за­ду­ша­ва биз­не­са, са бол­нич­ни­те. По­ро­чен кръг – неп­ре­къс­на­то сред­с­т­ва­та за здра­ве­о­паз­ва­не се уве­ли­ча­ват. Бол­ни­ци­те пи­шат по-теж­ки ди­аг­но­зи, от­кол­ко­то тряб­ва, пи­шат, че па­ци­ен­ти­те ле­жат в бол­ни­ца, а те са вкъ­щи, да­ват им по ме­сец-два бол­нич­ни. Не сти­га, че хо­ра­та са мал­ко, но ние има­ме хо­ра с по два ме­се­ца бол­нич­ни… Не мо­жем да раз­чи­та­ме на тях, от­къс­ват се от дейс­т­ви­тел­ност­та. По то­зи на­чин бол­ни­ци­те и ле­ка­ри­те  из­точ­ват здрав­на­та ка­са, но из­точ­ват и бъл­гар­с­ки­те фир­ми.

Мно­го ис­кам да дой­дат да ни уп­рав­ля­ват бъл­га­ри, ко­и­то мис­лят за Бъл­га­рия, мис­лят за на­ро­да си. За на­ши­те по­ли­ти­ци в мо­мен­та е важ­но ня­кой друг да е ви­но­вен, важ­ни са про­цен­ти­те на из­бо­ри­те, но не и бро­ят на хо­ра­та зад те­зи про­цен­ти. Как то­ва да про­ме­ним?!

Един­с­т­ве­но­то спа­се­ние е в про­из­вод­с­т­во­то! Тряб­ва да се про­из­веж­да! Са­мо фир­ми­те, ко­и­то про­из­веж­дат, но­сят при­на­де­на стой­ност. Дру­го­то е илю­зия!