Чудомир изобличава заличаването на идентичността ни, което се случва и сега
Предците са ни завещали много по-прост и мъдър начин на съществуване от това, което ни се предлага в момента
– Г-н Куркински, огромно „благодаря“ за това, че младите, и не само, имат възможност чрез Вас да се докоснат до българските класици! Имаме ли нужда днес от подобно будителство?
– Това за мен е един основен път. Още първите ми спектакли бяха по класически текстове, да речем, по Молиер, Чехов, Джулиан Барнс, „Песен на песните” по библейски текстове, с Андрей Платонов. След това попаднах на Хайтов, към 2006 г. Направих „Сътресение” и усетих, че контактът ми с публиката е много по-силен, когато става чрез български текстове. Театърът е регионално изкуство – аз така го възприемам за себе си. Театърът е за там, където се прави. Не толкова за пътуване, за фестивали, за други страни, той се прави за страната, в която е създаден и е силен в държавата си.
Когато направих за първи път български моноспектакъл, усетих колко по-силно е въздействието и колко много се нуждае българският зрител именно от среща в театъра със своите предци. Защото това са писатели, които описват нашите прадеди. Театърът е живо изкуство, неговата голяма сила е в това, че се случва на живо всяка вечер, не на запис, не на филм, не е в интернет, не можеш да си го върнеш, запишеш. Хората затова толкова обичат театъра, защото знаят, че се изпълнява само за тях, специално, един път и повече не може да се върне. Той е като една лична среща, лично преживяване, спомен, не може да се сравни с нищо друго. И като такъв,
когато текстът е български, пътят е по-директен – за идеите, за въздействието, за посланието
което искаш да отправиш, а те са най-вече за опазването на човешката душа. Това се случва най-вече чрез спомена, включително и за близките, които вече не са сред нас, ние сме едно с тях, ние се молим за тях, те за нас, едно цяло сме… Затова българските текстове са изключително важни в театъра. Особено в българския театър и в това време, което за мен е малко опасно като инвазия отвън, навсякъде – за погубване по някакъв начин на нашата си българска същност чрез имитацията на друг вид живеене и съществуване. Идолопоклонничеството на Запада, всички тези чужди думи, начини на живот, имитирането мен лично много ме притесняват. И лакомията, страстта, с която хората подхождат към това да усложняват нещата. Нашите предци са ни завещали много по-прост и мъдър начин на съществуване от това, което ни се предлага в момента.
Чудомир в тази посока е писал много текстове, също в такова време – 30-те години. Аз играя негови текстове от това време, които е писал във в. „Зора”. Тогава времето също е било такова – българският народ е бил подложен на инвазия от Европа.
Ако бай Ганьо на Алеко тръгва из Европа, то при Чудомир Европа се стоварва върху българина
с всичките изисквания, всичко онова, което може да се превземе от нея – с чуждиците, обичаите, всичко чуждо, което се настанява тук и връхлита крехкия български народ, който се опитва да запази своята идентичност. И той подхожда доста бранителски, защитава, като осмива в какво се е превърнал българският език от всичките чуждици – френски, руски, английски. Творчеството на Чудомир е един говор на българина, на едно изговаряне на живот, на страстите му, на недостатъците му, на болките му, на това, което се случва. Чудомир изучава говора, вглежда се в героите и като че ли се отдръпва назад, а извежда героите си. Като че ли той липсва като писател, като че ли са някакви документални изповеди пред нас, пред слушател, който не отговаря. Чудомир с този говор изобличава това, което се случва – заличаването на идентичността на един народ.
И сега се случва. Аз го намирам за актуален и затова посегнах към този момент от нашата история – защото нашата съвременност много прилича на 30-те години – инвазия на чуждото. За съжаление, в голяма степен българите сляпо приемат това заличаване на спомена за нашите предци.
Ако става въпрос за будителска дейност, аз
намирам него за такъв, не мога да нарека себе си будител, нямам такова право и самочувствие
Времето на Чудомир не е толкова отдавна за хилядолетната човешка история, аз го имам като много близък, наш съвременник. Чувствам го, че е сред нас, може би заради големия му талант на писател, художник. Той е изключителен талант и човек, на когото трябва да сме много благодарни. Виждам в хората по начина, който го приемат, какъв авторитет е, колко много стои в тях и колко много е обичан от българина. Голяма чест е и че съществуват Чудомировите празници и почитта към него, това са важни неща.
– Как се чувствате тук (Казанлък, б.а.), по неговите места и сред неговите хора?
– Той е живял и прекарал голяма част от живота си в Казанлък, творил е тук, не се е поддал да бъде част от някакъв хайлайф, в София. Държал е на родното и аз съм подложен на голямо изпитание в момента. Разговаряме часове преди да играя в Казанлък „Нашенец” (на 28 март, б.а.), не мога да кажа как се чувствам. Никога не съм бил толкова близко до автор, който играя, до неговите родни места, до неговите наследници. Още като пристигнах в Казанлък и видях няколко силуета по улиците, веднага разпознах щрихите от неговите разкази и рисунки.
Правил съм Чудомир през 2012 г., записвах няколко негови разказа за телевизия. Тогава идвах в неговата къща, в музея, но сега съзнателно отказах да идвам и да посетя местата, да се вглеждам в местните хора. Исках да погледна на него като на световен писател и автор, не на регионален – който трябва да бъде разбран дори от най-непознати хора, от далечни краища на света – как биха погледнали на него. Защото той е такъв! Като гражданин на света, писател от световен ранг, нищо, че да речем, първата книга, която съм получил като подарък бе от моята маминка, от Чудомир. От човек, който сам се е учил да пише – тя не е могла да ходи на училище, но се бе научила да чете. Подари ми книга, много личен момент в моя живот… След това моят племенник, на брат ми синът, се ожени за момиче от тук и те ми подариха също една книга, откъдето избрах разказите за спектакъла „Нашенец”. Така се случи в живота ми –
някак съдбовно е свързан този автор с мен
Подготвих го от мен, не от извори, от образи от тези места. Не съм общувал с хора от Казанлък. Само по оста писател-изпълнител-режисьор. Това ме е водело.
Това представление ще бъде 22-ро, може би след 50-ото ще дойда, ще се разходя, живот и здраве, ще видя дали съм бил на прав път. Така постъпих с Хайтов – отидох в Яврово, в читалището, след 50-то представление, и се срещнах с неговите герои. Бяха още живи. Посрещна ме Минчо Фелдшера, за който той пише – в неговата къща.
Сега изпитанието е по-голямо. На ниво творчество – на един писател, на един артист, режисьор, така съм го приел.
– А намирате ли прилики между нашенеца на Чудомир и нашенеца днес? Какво би казал на съвременника си героят на Чудомир?
– Приемам нашенеца като нещо много близко – хора близки по идеи, разбирания, вяра, неща, които изповядват, братя. Нашенецът е ближният – другото име на представлението. Така бих го нарекъл.
Той нищо не би му казал, според мен. Би го наблюдавал и много добре би го възпроизвел и описал. Щеше да види много материал за творчество. Би бил щастлив да живее в този още по-истеричен и по-луд от онова време свят. За него щеше да бъде благодатна и хубава страна, в която да живее и да твори. Щеше да бъде, според мен, много щастлив. Щеше да има много работа за него – за молива и гумата, както Чудомир обича да се изразява. Тази самокритика към себе си много ми харесва.
Разбирам добре посланието и го приемам в живота си
като негов съвет – не трябва да се вземаш много на сериозно, трябва да си по-критичен, много повече да изискваш от себе си от това, което си постигнал.
И пак ще кажа – голямо изпитание е за мен да играя пред неговите наследници. Публиката, хората в Казанлък, живеещите след него, това са неговите хора, не съм играл досега толкова близко до автор, който изпълнявам, никога. Да, Чудомир е на всички, но тук са неговите улици, места, неговата къща, трепетът и вълнението са големи. Това е същността на нашата работа. Вълнението, чувствата, възпитанието на тези чувства, това се предава към публиката. Представлението ще бъде изпълнено веднъж, всяко е единствено. Като живота. И е страшно. Затова хората обичат толкова театъра.
Като завърших, заветът на моя преподавател проф. Крикор Азарян бе: винаги ще правиш автори, които усещаш много трудни за себе си, признати от хората. Чудомир е такъв автор. Нареждам го сред най-големите, не само български, а световни автори. Той е модерен автор, даже постмодерен автор. Българската литературна общественост и критика много му дължи. Имало е спор той в кой двор е на литературата – предния, задния, направо оскърбителни. Той въобще не е един хуморист. Той е много дълбок, прочувствен, бих казал, трагичен образ и писател. Неговите герои са страдащи, но той си е направил усилието това да го превърне в радостно преживяване, което не е лесна работа. Изисква голям талант. Скръбта и трагедията, която носят –
във всеки разказ става въпрос за страдание. А пък е смешно. Това изисква огромно усилие
най-трудното нещо е. Изисква и любов към образа, към хората, които описваш, които ще го четат. Да не ги затрупаш с още скръб, а да ги поднесеш с радост. Не казвам смешка, забавление. Радост е една друга категория от човешката душевност.
– Когато толкова дълбоко човек е навлязъл в същността на героите си и живее техния живот, може би собственият му минава покрай него. Това обогатява или ограбва?
– Хубав въпрос. В момента имам точно това усещане, че с годините моят живот е преминал. Аз нямам такъв. Усещам се длъжник. Ето, сега идвам от Варна, там е баща ми, с него прекарвам повече време. С брат ми. И съм усетил колко съм погубил всичко от личния си живот и отношенията си с тях, заради абсолютното отдаване на театъра. Не съжалявам, но съм длъжник на близките си и го усещам като голям грях. Защото не знам дали с изкуството си нещо съм направил.
Чудомир накрая на живота си, до последно се пита – направих ли нещо за хората? Представете си този колос, с такъв обем на творчество, титаничен труд, огромно наследство, в последните си дни си е задавал този въпрос…
Което значи, че е бил истински, много духовно извисен човек. Голям дар
за което и аз съм много благодарен.
А за моя живот – тепърва предстоят изпитания, ако Господ е решил да ми даде живот и здраве. Аз ги приемам с много благодарност, без да роптая.
– Обръщайки се назад, къде е можело да вложите повече енергия?
– В работата. Не говоря за личен живот, защото там всичко е погубено. Там е трябвало да се вложи много повече, в отношенията ми към родителите, към майка ми, която я няма от 2009 г., и към баща ми. Но това са мои грехове, ще отговарям пред Бога.
В работата си можех да бъда по-усърден, повече усилия да вложа там.
-С повече молив, или повече гума?
– И двете…Имам 13 моноспектакъла, 30 режисьорски представления, два игрални филма, много телевизионни спектакли… Можеше да бъде повече, но така се е случило. Намирам го като недостатък и се обвинявам. Надявам се да имам време оттук нататък да го поправя, живот и здраве, да даде Господ.
– Като човек, стъпил на много върхове в актьорската и режисьорската професия, мислите ли и за свои следовници, за някой с Вашата мяра?
-Да, мисля за преподавателска дейност след време, или школа, клас. Все още го обмислям. Няколко курса със студенти, или да направя школа само за моноспектакъл, да обучавам артисти само за това. Все повече е в ход на обмисляне, пред реализиране, може би.
– Мнението Ви за Оскар-а на „Опенхаймер” в настоящите времена? За нашите театрални награди?
-В киноиндустрията наградите са нещо добро, особено в Холивуд. Няма как да се мине без това, част е от рекламата, от съществуването на това изкуство. Те го правят добре, със замах, достатъчно самоирония, разбира се, и с много политика. С много финансови кръгове и обслужване на тези кръгове. Там всичко е свързано и няма отърване от него. Но киното много се е развило, не е това, което беше допреди 20 години. Нещо друго е, не знам какво. Не е киното на Фелини, Чаплин, Тарковски, Бергман, киното на Бъстър Кийтън, Копола, Скорсезе, Дейвид Линч, Тарантино… За мен все повече е нещо друго, все повече отива към някакъв тип лайфстайл, рекламно, документално, изкуство – като все по-трудно мога да употребя тази дума. Все повече стават филмите по действителен случай, къде е тук изкуството?
Омръзна ми от филми за войни. Това са истински страдания
от които се правят филми и изкуство. За какво?! Против съм. Човечеството е измислило атомната бомба, избило е маса народ, след години прави филм за това, раздават награди. Има нещо отвратително в това.
Относно наградите у нас – това са награди на САБ, от колеги за колеги, и го уважавам. Те полагат доста усилия, отделят от времето си за младите артисти, което друг не прави. Уверявам ви, нито средствата, нито облагите от това са толкова примамливи. Хората го правят заради колегите си и заради театъра. Приемам ги като жест от колеги. Аз например, съм егоистичен човек и не бих се хванал, чудя им се откъде имат енергия да го правят. Радвам им се.
Не съм гледал „Хага”, не мога да кажа нищо. Не обичам политически театър. Театърът е нещо много по-голямо от наградите. Артистите са толкова отрудени и изстрадали, професията им е толкова трудна. За българския актьор е по-важно как ще му мине представлението, тази му е наградата на него. Познавам ги, това ги вълнува. Наградите са почитане на това изкуство.
-Изкуственият интелект навлиза в живота, какво мислите за това, как би се отразил в театъра, където най-ценни са емоциите?
-Това е поредното изпитание пред човека, което той сам е направил. Изкуственият интелект това сме ние, наше произведение е. Нямам притеснение, освен ако не бъде използван за унищожение и не носи разруха. За съжаление, виждаме, че войните не спират, оръжията се усъвършенстват. Но пък и медицината и науката също се усъвършенстват и нещата, според мен, вървят хармонично. Не съм от хората, които осъждат и се оплакват от развитието на човечеството. Това е едно
изпитание, което ни е дадено да преодолеем
Човекът ще си носи последствията и ще отговаря пред Бога за тях.
За изкуствения интелект е рано да се правят обобщения, имаме още да се справяме с естествения интелект. Още работа имаме да вършим там, да не слагаме каруцата пред коня.
-Георги Калоянчев се самоопределя като „скучен извън работата”, а Вие – какъв сте извън сцената?
-Хубаво го е казал, един актьор трябва да е интересен на сцената, а не в заведения, сред компания. Аз също съм скучен човек, нямам много приятели, прекарвам времето си все повече в усамотение. Имам си един-двама близки приятели, а и не искам да занимавам хората със себе си. Единственото, което искам да знаят хората за мен е, че съм артист и ги каня да бъдат с мен в залата, театралното пространство.
-Вашето вдъхновение, кое Ви зарежда?
– Нека не звучи крайно, но всичко, което идва само от мен. Звучи брутално, страшно. Преди много черпех вдъхновение от музика, представления, автори, но вече е такова време, че
човек трябва да изважда само от себе си – каквото има
каквото му е дал Господ. До тази смразяваща истина съм достигнал. Такова е и представлението, което правя. То започва просто, без никакво внушение – притъмнява залата и само аз излизам. Няма музика. И започвам на живо да изваждам една част от себе си. Няма време за вдъхновение вече за мен, вече почти не слушам и музика, може би в това Господ ме насочи последните години. Откакто съм и в православната църква, там нещата са по-сурови като изисквания за човек, който се занимава с театър. Като си се хванал, каквото ти е дадено, докрай него ще гониш, няма да търсиш чужди неща.
– Как гледате на идеята и позабравените „Записки по българските въстания” чрез Вас да оживеят? Отново да провокирате много хора да ги прочетат?
-Смятам, че не са забравени, че са в много българи. Не смея да помисля. Харесвам много сериала, той е много силен, реплика е на изкуството към „Записките”. Направен е прекрасно, артистите са много добре. За мен е прекалено голямо. Макар че
може и да придобия смелост
Чувствам се малко недостоен. Бих апелирал хората да ги четат, те ще им проговорят.
-През октомври навършвате 55 години. Скорострелно ли изтекоха? Планирате ли да ги отбележите?
-Да, много бързо минаха, може би поради пандемията. Много неща се затлачиха, и аз самият. Сега ще гледам да наваксам. Не планирам нищо, искам да имам регулярни ангажименти, както сега тръгна това турне. Искам да започна следващото… Още не знам дали ще е следващ моноспектакъл, трябва да реша до няколко седмици. Правя си планове след Великден вече да съм решил. Много съм благодарен на Чудомир, за това, което се случи с неговото представление. „Нашенец” ми даде едно рамо, много добър тласък. Излезе много бързо. Трудно подходих, но като започнах, направих представлението за две седмици. На сцена имах само 3 репетиции със звук и осветление. И – пред публика.
Парадоксално, но се оказа
по-трудно, по-обучаващо актьорски и по-полезно, в по-малките зали, в по-малък кръг хора. Там усещам почти всеки човек
къде се намира енергията. В голямата зала сякаш говоря само на един човек, а в малката – на всеки поотделно. Интересно е и така продължава обучението ми в актьорското майсторство и в режисурата. Чрез всяко отделно представление.
-През юли Ви очакваме в Стара Загора, на сцена под звездите. С какво свързвате Центъра на Вселената?
-Ще го изпълня, ако е рекъл Господ, спрямо всички други представления, които са минали до тогавашното. Не могат да се прескачат представления, моноспектакълът върви стъпало по стъпало. И се отбелязва какво е ставало спектакъл след спектакъл, какво се изисква за следващото. Идея си нямам какво ще е там.
Стара Загора я свързвам с едни от най-отговорните си представления и с представления, които най-много са били премествани в посока напред.
Старозагорската публика не е лесна публика, тя е строга
публика, не те приема предварително, не ти дава кредит на доверие. Изчаква как ще подхванеш и тогава тръгва с теб. Но след това е много полезна като подкрепа, като види, че си подготвен, че знаеш. Личи си потенциалът на града. Тези неща не се губят – хората, които са живели там, ако щете, поетите, стоят в този град. Стара Загора я свързвам с изискването, с това, че трябва да се продължи, че нищо не се дава наготово.
NBP.bg, Дима ТОНЕВА
