По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
Защо едни нации живеят в съгласие и се възраждат бързо от кризи и войни, а ние все още им дишаме праха след 30 години демокрация? Дали защото поради вродената ни опърничавост трудно понасяме силна, обединяваща централна власт? И дали защото когато такава власт все пак се появи, поражда у нас спонтанното желание да й посочим вратата и да я сменим с нещо по-безлично и удобно?
Живеем в свят, чийто проблем вече не е сблъсъкът на обществените системи. А съперничеството на георегионите. Но дори и така той все още е опасно място. А ние какво? Водим си безсмислените битки – червени срещу сини, шарени срещу пембени.
През тези 30 години България от закрит „соцлагер“ стана „отворено общество“ и младите тръгнаха да си търсят късмета по чужбина. Нали това искахме и натам бягахме, дори през граница? Едно време ревяхме, че не ни пускат на Запад. Сега – че младите се изнасят масово натам. Ами дайте да се разберем какво искаме в края на краищата. Стена ли, или свобода в Европа? Ако можехме, щяхме да си направим сами икономиката и да си раздадем по едни големи заплати. Германци, японци и корейци показаха как става. Като не можем, ще се учим от другите. Пък като се научим, заминалите бързо ще се върнат.
В някои страни отдавна е създадена еднородна медийна среда, изцяло подчинена на определени правила. Имат невидима рамка, която никой не прекрачва. Нарича се политкоректност и им е нещо като медиен Катехизис. Не е съвсем свобода, но върши работа проформа. Там винаги имат някой много, ама много честен, който напук на мейнстрийма казва цялата и неприкрита истина. Номерът обаче е, че е гласът му е слабичък и я го чуят, я не. У нас, за разлика от там, след 30 години демокрация се радваме на пълна свобо.. слободия. Всеки плещи туй, що му е на върха на езика. Прословутото 111-то място ли? Езоп е жив и още пише басни. Единствените, които понякога си позволяват да ни режат простотиите, са само суперсвободните социални мрежи. И то защото не са български. Преподават ни политкоректност. Впрочем, прекалено много пари от чужбина се наливат в някои тукашни медии. Не е здравословно това. А после се чудим защо караниците ни нямат край и не можем да орем в една бразда.
Напоследък едни взеха да се заглеждат в плиткото журналистическо канче (не става дума за София, там е по-дълбоко). Нека обаче да са наясно, че както всички други, така и ние все още не можем да фотосинтезираме. Но пък знаем как се оцелява с малко, колкото да не паднем по пътя. И все пак мнозина паднаха през тези 30 години: Динко, Матев, Венко Йотов, Христо Марков – Синия корсар, Варджиев, Женя, Илия, Емил Николов, Тихомир… Да се вторачва човек в канчето на журналистите е скучно занятие. Я види нещо на дъното, я не. Само инфаркти и инсулти сред утайката от горчиво кафе.
Социалните медии, без които не можем… се превърнаха в джунглата на новото време. В инструмент за безнаказано разчистване на сметки и разправа с опонента. За поддържане на кипежа в обществото – здрав или нездрав. Видяхме как се използват нормалните строителни неудобства, за да се бие по новите градежи. Как локвите след дъжд станаха оръжие за предизборни атаки. Как от йезуитския негативизъм до вандалските прояви крачката е само една. И как я правят. Как изтръгват цветя, как трошат лампи и скамейки… И само камерите ги възпират. Вечно недоволните мрънкачи пък са толкова нагъсто, че е излишно да ги броим.
30 години след 10 ноември е добре все пак да се сещаме от време на време, че сме първо българи, второ старозагорци, и едва след това – членове и симпатизанти на различни партии и групи.
NBP.bg
