Христо ЗАГОРСКИ
Христо Михайлов Загорски е роден на 13.08.1966 г. във Велинград. Завършил е езиковата гимназия „Ромен Ролан“ в Стара Загора през 1985 г. и Техническия университет в София, специалност „Технология на машиностроенето“. Управител на „Загорски – ХМ“ ЕООД.
Със съпругата си Невена имат две деца – Михаил и Андрея, и внучка Емма.
Всъщност, това е Таласъмка, галено – Люси. Прекрасно костенурково котенце. Който не знае как изглежда това животинче, може да потърси в интернет.
Съпругата ми Невена имаше алергия от котки. Двамата много обичаме животните и затова си имахме кучета: пинчерът Хари и аляският маламут Араш. След като те си отидоха от този свят от старост, при нас са немският шпиц Чери и котката Талъсъмка.
Таласъмка, нека оттук нататък да я наричаме Люси, така е и по паспорт, дойде при нас по твърде необичаен начин.
След 2019-а през голяма част от годината живеем в къщата ни в Ново село в Средна гора, до Старозагорските минерални бани.
В средата на лятото изненадващо започна да ни посещава красива котка на петна. Мислехме, че е бездомна. Невена започна да се грижи за нея. Хранеше я, когато идваше, слагаше гумени ръкавици, за да я погали, въобще позабрави, че е алергична към котки. Сипваше й храна и вода, играеше си с нея. Котката ни посещаваше понякога през деня или докато вечеряхме. Не нахалстваше, но си личеше, че й е приятно. Посещенията й бяха като на кратко питие при приятели. После си тръгваше. По-късно разбрахме, че е котката на една от нашите съседки.
Беше някъде към края на август. Стояхме на двора и се наслаждавахме на студената бира след прекрасна вечеря. Небето беше осеяно със звезди. Ново село е мястото, което най-много ми напомня детството. Там Млечният път се вижда като ивица през нощното небе. Толкова ярко и величествено, че забравяш напълно как преди няколко часа си се ядосвал от липсата на място за паркиране в града.
Малко късно, но нашата обичайна гостенка и тази вечер се появи сякаш от нищото. Тя по принцип така се появяваше, но този път беше по-интересно. Дойде, погали се в краката на масата, качи се на пейката и започна да позира, докато не получи редовната доза галене. В този момент забелязахме, че Писана не е сама. От сенките започнаха да се появяват и други котки. Беше като филм на Хичкок. Те стояха на различни места, не се приближаваха, само разглеждаха двора и нас. По едно време голяма рижава котка се доближи до масата, но не толкова, че да я погалим. Усещането беше странно, все едно, че дошлите отнякъде котки ни изучаваха. Повярвайте, в този момент тръпки ме побиха.
– Жена ми, какво правят тези! Да им хвърля ли нещо за ядене? – попитах, просто за да кажа нещо.
– Не ми изглеждат гладни, пък и не досаждат. Просто си стоят… – отговори тя.
Невена погали нашата петниста познайница, която с удоволствие се предложи, преди да си тръгне по нейния си котешки път.
– Странни са, нали?- каза съпругата ми. – Ненапразно са магически животни.
– Абе, магически те, ама… малко е зловещо някак. Сякаш ни проучваха! – изтърсих аз.
– Къде изчезнаха всички? – около къщата не беше останала нито една котка.
– Дявол да го вземе! – отпих от бирата, но сърцето ми се беше свило. – Виждала ли си такова нещо?.
– Не, но май и ти не си… – засмя се жена ми.
Внезапно през двора претича някаква малка сянка.
– Това мишка ли беше? – стреснах се аз.
– Кое?
– Това! – посочих малкото черно топче.
В този момент осъзнах, че топчето гледа към нас. Мъничкото пухче се оказа черно котенце.
– Ама това е коте! – възкликна жена ми. – Сигурно е гладно.
Тя отиде, взе някакво лакомство и се опита да го примами.
Котето стоеше уплашено, сякаш неразбиращо къде е и гледаше храната в ръцете на жена ми. Тя остави лакомството на плочника и двамата се отдръпнахме. Котето предпазливо се приближи, подуши малко и започна да се храни. После страхливо се дръпна настрани.
– Виж – каза Невена, – вече ни вярва.
– Ще го оставим ли? – попитах аз.
– Че какво друго? Ще видим дали е тук и на сутринта.
Още малко наблюдавахме котето, което също ни гледаше с интерес, но не смееше да се доближи. След малко отидохме да спим.
На сутринта котето ни чакаше пред вратата. Молеше да го нахраним.
Случката беше някак свръхестествена. Може би котките ни бяха проучвали дали сме достатъчно грижовни, за да осиновим малкото същество? Е, това остава мистерия.
