Журналистът, писателят, поетът и общественикът Любчо Иванов е роден на 11 октомври 1948 г. в севлиевското село Градница. Израства по националните строежи на родината, строени от неговите родители: яз. „Ал. Стамболийски“, яз. „Батак“, подземната ВЕЦ „Пещера“, яз „Студен кладенец“, яз. „Кърджали“, яз. „Ивайловград“ и др. Средното си гимназиално образование получава в Стара Загора. През 1971 г. завършва ВНВУ „В. Левски“ във Велико Търново с гражданска специалност преводач по чужди езици, а през 1982 г. – българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, защитавайки с отличие дипломната си работа „Първи отзиви за поезията на Некрасов в Русия“. Работи в системите на отбранителното и вътрешното министерство. През 1974 г. се завръща в Стара Загора, където работи като завеждащ културно-масовата работа с филмите в Окръжно управление „Кинефикация“ и директор на професионалния ансамбъл за народни песни и танци „Загоре“.
По-късно, 11 години живее със съпругата си Надя и децата си Вяра и Николай и работи в тайгата на Коми АССР. Там той извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на дом на културата. Бил е кореспондент на в. „Дружба“ в Москва.
Завръща се в България през 1989 г. Работи като директор на Дом на работниците от транспорта, журналист и директор на Радио „Стара Загора“. През 1989 г. става кореспондент на в. „Труд“. От 1998 г. е отговорен редактор на „Тракия Труд“, а от 2008 до 2012 г. – на „Твоят ден“, регионално издание на вестниците „Дневен Труд“ и „24 часа“ за Стара Загора, Хасково и Кърджали. След пенсионирането си работи като главен редактор на сп. „Зидарски преглед“ (2012-2014 г.) и на електронния вестник „Хрониката“ (2012-2020 г.), служебни издания на Гражданско сдружение „ОВЛБ“ София. Същевременно от 2013 г. до 2016 г. ръководи и Регионалния информационен център на издателство „Просвета“ в Стара Загора.
През целия си живот и сега е ангажиран с различни обществени каузи.
– Г-н Иванов, на 13 октомври представяте най-новата си книга „Причастие“. Разкажете повече за нея и нейните послания към читателите!
– Тази книга със 150 избрани мои стихотворения е посветена на тези, които най-много заслужават това – Надя, която не ме предаде и в най-трудните мигове на моя живот, на нашите родители, деца, прекрасните ни внуци и идващата с правнуците ни надежда за бъдещето на този свят. Нейното мото е мисълта на И. С. Тургенев: „Когато се свършат донкихотовците, ще се затвори и книгата на живота. В нея няма да има какво повече да се чете“. И ако погледна през призмата на мисълта на главния герой на литературно-историческата си студия „Певецът на Руския Север“ Н. А. Некрасов: „Поет може да не си, но да бъдеш гражданин си длъжен“,
новата ми книга „Причастие“ е точно и пълно отражение на състоянието на духа и гражданската ми позиция през тези 60 години творчески живот
които оставям зад гърба си.
В книгата са намерили място и ранни мои публикувани стихотворения, които написах като юноша. Живях влюбен в успеха на моето семейство, мечтателно се взирах в бъдещето на своя народ и бях искрено тревожно загрижен за съдбата на човечеството! Падах и се изправях, срещах се и се разделях, вървях и спирах, побеждавах и губих, тъгувах и се радвах, плаках и се смях, обичах и мразих… Но независимо къде ме захвърляше животът, винаги пишех стихове, градях със страст своето духовното убежище.
– На 11 октомври празнувате 75-годишнина. Може да е тривиално, но обикновено рождените дни са време за равносметка – каква е Вашата?
-Никак не е тривиално, а по-скоро – неизбежно! Ето аз например реших да издам тази книга за 75-годишнината ми, с помощта на приятели, което си е чиста проба равносметка на преживяното и почувстваното през тези години. И още по-конкретно – да видя на едно място
събрани всички страсти, въжделения и разочарования, които са ме застигали по удължилата се моя житейска пътека
Всъщност това е равносметка-прощаване с уважаемите читатели, предвидлив опит да изпреваря очакваните и непреодолими изненади на съдбата.
– Кой или какво Ви запали навремето за журналистиката? Като журналист с дългогодишен стаж в престижни медии как оценявате с поглед към днешния ден професията?
– Много актуални въпроси. И навярно не са с еднозначни отговори. Дълго съм размишлявал над тях, пречупвайки ги през собствените си опит и съвест, подлагани на изпитания през целия ми живот. Може да звучи шаблонно, но човек се ражда журналист, поет, писател, артист, художник… Друг въпрос е,
дали в ситуациите в развитието си такъв „надарен“ свише човек, ще му дадат възможност да прояви и развие своята Божа дарба
Като отговорен редактор на регионалното издание на „Труд“, една вечер отидохме преуморени да вечеряме набързо с жена ми в приземната зала на старозагорското ресторантче „Пагане“. Веднага бях впечатлен от комуникативността, вежливостта, изискания език и пъргавината, с която младо стройно и симпатично момче обслужваше клиентите. Когато дойде при нас за да си платим сметката го попитах: „Какво сте завършили“. – „Руска филология“, отговори той. Попитах го какво прави в тази кръчма. А той вдигна рамене и каза, че никъде няма работа по специалността. Дадох му телефона си и го поканих да ми се обади. Започна работа в редакцията на хонорар, отиде и отби военната си служба за година като гвардеец. Върна се в редакцията, в която беше станал любимец със своя общителен и всеотдаен характер. Днес е водещ журналист в радио „Стара Загора“. Разказвам ви всичко това, защото майка му, учителка, която дотогава не познавах, ми сподели с благодарност още в началото, когато той дойде при нас: „Бог, да Ви поживи, че му дадохте шанс да осъществи детската си мечта!“.
И ми разказа как съвсем малък, научил се вече да пише, майка му го заварва в неговата стая как си драска нещо в бележника. Като го попитала какво правиш, той казал, готвя се за журналист, за което по-рано не е ставало никога дума в семейството им.
Та така и аз, късно започнах да си вадя хляба с журналистика
Пишех и преди това, помня при Донка Йотова във в. „Септември“- рекламни коментарчета за филми и др. дребни неща. По-сериозни неща не можех и да мечтая да предложа в окръжния партиен вестник, бях изключен от партията. А и опитите ми за това претърпяха провал. Бяхме станали близки с главния редактор на вестника Динко Динев, пътувахме заедно 40 дни във Франция с ансамбъл „Загоре“, на който бях директор в най-добрите му години. Може би месец след като се завърнахме в България реших да пусна критичен материал по повод на станала пред очите ми случка в Стара Загора. Озаглавих го „Товарищ, что это?“, а Динко Динев го пусна. На другия ден ми звъни телефона. Женски глас: „Другарят Найденов иска да говори с Вас, включвам Ви“. Отсреща огън и жупел. „Бил съм си поставил сам топката за дузпата“, немеех и тъпеех. Понеже ме познаваше от малък, в гимназията бяхме съученици и приятели със сина му Владо, безразсъдно шеговито му отговорих: „Знаете, че бях добър вратар (някога играех в юношите на „Берое“), ще я спася!“. „Не и когато ти я бие първия секретар на Окръжния комитет на партия“, троснато ми отговори той и тръшна отсреща телефона.
Бях се примирил, че ще ме уволнят
Но нищо не последва повече, „ни вопъл, ни стон“. Тогава си оказах в някогашния ресторант на Аязмото в момент, в който рок бандата на Станчо толкова беше вдигнала децибелите, че цареше убийствена какофония. Имаше до мен някаква руска група. Една братушка от нея се навря в ухото ми и извика в него колкото сила имаше „Товарищ, что это?“. След злополучния разговора с Вълчо Найденов научих, че за културно-масовата работа в туристическите заведения в Стара Загора отговаряла Ана Найденова, съпругата на Вълчо Найденов. Не минахме без извинения. Скоро след това заминах доброволно на каторга в Удорската тайга на Коми АССР, на хиляди километри от България. Преди да взема това решение ми изплува една мисъл, която висеше на стената в класната ни стая във военното училище: „Да обичаш свободата означава да попаднеш доброволно на каторга“.
А то си беше каторга – живеехме, работихме и учихме с цялото ми семейство 11 години на 40 минути път с влака след последния съветски лагер на север
Междувременно нашият съгражданин Динко Динев дойде в Москва, главен редактор на втория по тираж български вестник „Дружба“. Трябваше им кореспондент за северните райони и се свързаха с мен. От там започна сериозната ми журналистическа пътека. След като се върнах в България, изчаках първия конкурс за двама водещи на предаване в радио Стара Загора и се явих. Въпреки, че Динко Динев, който му беше директор, беше против, защото щял съм да го изложа пред комисията от София на БНР. Тогава спечелихме конкурса двамата с журналистката Венелина Попова. А вечерта, след като излязъл резултата, Динко ми се обади вкъщи и ни покани с жена ми да отидем веднага в тогавашната „Верея“ да почерпи и да се извини за подценяването. След година, по Коледа, той напусна по свое желание, уморен от политическия натиск върху него. Малко преди това ме извика в кабинета си, бяха с Иван Обретенов, генералния директор на Българското национално радио. Още с влизането Обретенов ме посочи с пръст на протегната си ръка и извика: „Ти ще си!“. Бяха решили аз да поема от Динко Динев Старозагорското радио… Имаше обаче проблем.
– Какъв бе той?
– Аз вече подписах договор за щатен кореспондент на в. „Труд“, на който няколко месеца бях нещатен областен кореспондент. Иван Обретенов го уреди с главния редактор Тошо Тошев, с когото се бяхме виждали само веднъж като ме назначиха за нещатен кореспондент на в. „Труд“.
Тошо Тошев ме пусна за половин година, за да се преодолее кризата в радиото
в тези трудни и бурни първи години на прехода. След шест месеца встъпих в длъжността си при „трудоваците“. И така от 1992 г. до пенсионирането ми през 2012 г. отдадох 20 години на семейството на вестниците с марката „Труд“, оглавявани от човека-журналистическа институция Тошо Тошев и на страхотния ни екип в „Тракия Труд“ – Недялка Филипова, Максим Добрев, Росица Въльовска, фотографите ни, сътрудниците ни и кореспондентите ни в нашата област, а по-късно и в Хасковска и Кърджалийска области.
Трябва да подчертая, че по професионалния си път от радиото към в. „Труд“,
научих и усвоих много неща в професията и от в. „Бизнес поща“
в който водих известно време лична политическа коментарна рубрика „Прогнозите на Любчо Иванов“.
– Споменахте за Тошо Тошев. На изчезване ли са стожерите в журналистиката (само преди дни българската журналистика се раздели с един от нейните доайени – г-н Тошо Тошев)?
– И днес отговорността на професията „журналист“ остава трудно и отговорно занимание. Продължава да има още, макар и все по-рядко истинска журналистика, която следва дневния ред на обществото със смели, неподкупни и отговорни пера и микрофони. Но титлата „мисирки“, с която времето окичи днес голяма част от представителите на нашата професия, не е съвсем незаслужено. А причините за тези „заслуги“ са сложни и може би непреодолими, когато твоята журналистическа истина се изправи срещу „истините“ в политиката на издателя на изданието ти.
Ето за това Тошо Тошев беше голям, много голям. Той не се огъна под натиска на никого от пръкналите се политици
в началото на прехода. Всеки редови журналист в „Труд“ чувстваше здравия му гръб и защита. Случаите са много. Спомням си, например, как делегация от група старозагорски депутати от една политическа сила на мода в началото на демокрацията отиде при него с писмено искане да бъда уволнен. Бях станал много неудобен. След като са излезли от кабинета му, Тошо Тошев скъсал писанията им пред очите на своите заместници и ги хвърлил в коша за боклук.
– Разкажете за това как се случи така, че се изкушихте да представяте писаното слово и във Ваши поетични и други книги? Кои са издадените от Вас досега?
– Това става естествено, като неустоим порив да кажеш на хората край теб, на обществото, какво те вълнува в този противоречив и сложен свят. Тук-таме епизодично печатах мои стихотворения във вестници и алманаси. А
първата ми събрана стихосбирка „Траектории“ стоя 10 години в издателство „Народна младеж“, подготвена за печат и готов проект за корицата
Непрекъснато с обаждане „от високо място“ ме пререждаха я интернационални проекти, я някой по-симпатичен на някого от мен творец. Така в навечерието на големите промени, бях още в тайгата на север, малко преди да се върна завинаги през лятото на сакралната 1898 г. в България, получих подготвената си за печат книга с придружително писмо от нейния редактор Петър Андасаров. Съобщаваше ми, че издателството се изчиства от всички материали, поради предстоящи реформи. А аз, когато имах потребност, продължавах да пиша и стихове.
През 2006 г. бях в ТЕЦ „Марица-изток 2“ на празника за Деня на енергетика. На връщане към Стара Загора пътувах с инж. Иван Марков, генерален директор на „Мини Марица-изток“. Добре се познавахме отпреди над 40 години. Бяхме съученици в краткия ми престой в старозагорския техникум по електротехника „Г.С. Раковски“… Та пътувайки ме попита: „Любо, ти пишеш ли още стихове? Помня онова твое стихотворение, което рецитира при откриването на новата учебна година в техникума“.
Разказах му историята с неиздадената си книга. Той ме попита дали искам да я издадем при Иван Гранитски в издателство „Захарий Стоянов“. Казах му, че покрай Тошо Тошев съм се запознал с Иван Гранитски и Любомир Левчев, които поискаха и им предоставих някое друго мое стихотворение. Като чу това инж. Марков само ме попита: „Тогава действаме ли?“. Отговорих утвърдително.
След няколко дни Иван Гранитски ми се обади. Допълних ръкописа на „Траектории“, прекръстих бъдещата книга на „Пречистване“. Излезе след месец от печат, предговорът беше написал Любомир Левчев.
Така моят късен поетичен дебют стана на 54-годишна възраст. След това се отприщи издателският ми устрем
Така от 2006 до 2014 г. издателство „Захарий Стоянов“ издаде в поредицата си „Съвременна българска поезия“ поетичните ми книги „Пречистване“, „Призори“, „Прошка“ (с компакт диск към нея „33 стихотворения с гласа на поета“, запис в Радио „Стара Загора“), „Прераждане“, „Прокълнати“, „Пресътворение“, „Притихване“ и „Барикадни песни“. Междувременно в издателска къща „Труд“ излезе мемориастичната ми книга-интервю „Стефан Дамянов – живот в две епохи“(2011). Литературно-историческата ми студия „Певецът на Руския север“ (2012) издаде издателство „Захарий Стоянов“, а поетично-художествена интерпретация „Бащата на нещата“ (2018) по „Книга за Пътя и Постигането“ („Дао Дъ Дзин“) – издателство „Класика и Стил“.
– Какво си пожелавате за 75-ия рожден ден?
– Във фамилията да доживеем още правнуци, след първата правнучка Арабела, с която сме от една зодия – Везни, и малко след моята 75-годишнина, ако е казал Господ, ще изпием по чаша и за нейната първа годишнина.
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
Снимки: Личен архив на Любчо Иванов
