На 20 март стартира новият сезон на Дискусионен клуб за консервативни дебати. Гости на откриващата среща за 2026 година са Кристиян Шкварек и Атанас Михнев. Събитието ще се проведе от 18.30 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ в Стара Загора.
По повод откриването на новия сезон, съоснователят на Дискусионен клуб за консервативни дебати Красимир Червилов споделя от първо лице.
Безвремието, в което България попадна от лятото на 2020 г. насам, ни накара да започнем много разговори за това какво се случва с държавата ни и как изглежда обществото ни в този момент. В тези разговори със Станимир Стоянов решихме, че трябва да създадем пространство за мислещи хора – място, където да се води истински разговор за България. Така се роди идеята за Дискусионния клуб за консервативни дебати.
Можехме да направим този клуб в София. Но решихме да го създадем в Стара Загора. Причината е проста – знаехме, че тук има критична маса от мислещи, интелигентни и духовни хора. Хора, които имат нужда от пространство, където да разговарят, да спорят, да дискутират идеи.
През годините се появиха много подобни формати – по телевизии, в различни онлайн платформи и социални мрежи. Но смеем да твърдим, че нашият формат е различен. Първо, защото сме в Стара Загора. Аз не обичам думата „провинция“. Това е вътрешността на страната, място със своя интелектуален и духовен живот. Второ – защото всичко се случва на живо. И най-важното – в пряка комуникация с публиката.
Може би ще прозвучи претенциозно, но смятам, че вече имаме своя публика. Хора, които идват редовно, слушат, задават въпроси, спорят. Именно това е смисълът на подобен клуб – живият разговор.
Ние сме хора на 60 и повече години и спокойно можем да кажем, че мислим консервативно. Живели сме в предишния строй, израснали сме и сме се изграждали в годините на прехода, наблюдавали сме всички процеси, които се случиха в България. Видели сме прехода, осъзнато, със собствените си очи и затова смятаме, че имаме право да го коментираме.
Но най-голямата ни болка е това, което се случва през последните пет-шест години – тази безкрайна спирала от избори след избори, политическата нестабилност и усещането, че държавата е блокирала.
Към днешна дата имаме 19 срещи на клуба. За нас е важно, че през тези срещи минаха много интересни и значими гости. Откриването на клуба беше на 13 май 2021 година, по време на ковид кризата, с участието на Кузман Илиев. След това наши гости бяха Боян Чуков, Красимир Каракачанов, Александър Урумов, Ангел Джамбазки, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Първан Симеонов.
В клуба сме имали и уважавани академици като Васил Николов, Иван Гранитски и Георги Марков. Първата жена гост в нашия клуб беше Валерия Велева. Всички тези хора са добре познати на българската публика…
Но по-важното за нас е друго – да надградим разговора за България и за липсата на демократически традиции у нас. Трябва честно да си кажем, че България има сериозен исторически проблем в това отношение.
Ако погледнем чисто исторически, от създаването на Третата българска държава до днес са минали малко повече от 130 години. Но тези години са изпълнени с тежки сътресения – войни, преврати, политически катаклизми.
Имаме Деветоюнския преврат, атентата в църквата „Света Неделя“, забраната на политическите партии през 30-те години, преврата през 1944 година. След това идва унищожаването на голяма част от политическия и интелектуалния елит на България. Ликвидирането на горянското движение. Терорът на комунистическия режим в продължение на 45 години.
Кога при тези условия да се създадат стабилни демократични традиции? Кога да се изгради устойчив политически елит?
Именно тук е нашият скромен опит чрез този дискусионен клуб – да се опитаме да се погледнем отстрани. Да видим как изглеждаме като общество. Да се опитаме да разберем кои сме и накъде вървим.
България е имала поколения преди нас. Нашата мисия е да я предадем на следващите поколения – на нашите деца, внуци, а дай Боже и правнуци. Те трябва да живеят на тази земя, да се възпроизвеждат тук и да съхранят българската нация.
Никога не сме си поставяли за цел хората, които идват на нашите срещи, задължително да се съгласяват с нас. Напротив – по-важното е да бъдат провокирани да мислят.
Да разберат, че можем да бъдем обединени в различията си. Но не в онези различия на дъгата – нека бъда правилно разбран. Говоря за различията между консерватори и либерали, между леви и десни.
Макар че в България в момента е много трудно да говорим за ясни леви и десни политически линии. Но е важно всички, независимо от позициите си, да мислят за България.
Трябва да има национални приоритети. Трябва да има цели, които да се следват независимо кой е на власт. Само така държавата може да върви напред. За съжаление, през последните шест години виждаме обратното – държавата е блокирала, а почти нищо съзидателно не се случва.
Често ме питат дали от подобни граждански дебати може да се роди политически проект. Аз се занимавам с политика вече близо 20 години и не крия, че съм представител на ВМРО. Но винаги съм се опитвал да разграничавам тези две неща.
В рамките на дискусионния клуб никога не съм натрапвал своите политически пристрастия.
Но е напълно нормално в такива пространства хората да мислят и за политика, особено когато сме в навечерието на предсрочни парламентарни избори. Много хора се чудят дали изобщо да гласуват и за кого да гласуват.
Ние се опитваме да ги провокираме да мислят. Това е най-важното.
Истината е, че в условията на тежка демографска криза и при първичното политическо мислене на голяма част от лидерите на политическите партии в България е много трудно да се намери изход.
В момента възпроизвеждаме един неуспешен и до голяма степен порочен политически модел. И не виждаме ясен изход от тази ситуация.
Според мен една от възможностите за излизане от тази криза е именно в предстоящите избори. Моите лични наблюдения показват, че голяма част от хората са склонни да подкрепят политически проект, свързан с президента Румен Радев.
Причината е проста – хората очакват истинска промяна. Не онази, която беше обещана и която според мнозина излъга надеждите на протестите през лятото на 2020 година.
Дали тази промяна ще се случи – предстои да видим. Това ще зависи и от самия Радев, и от екипа, който ще избере. Но е ясно едно – хората очакват промяна.
В момента обикалям региона и разговарям с много хора. Правя си моя собствена социология. Срещам се с хора по пазарите, на различни места, и ги питам съвсем откровено за кого смятат да гласуват.
От 25-27 души, с които съм говорил през деня, над 20 казват, че ще подкрепят президента Радев. Това са реалните настроения, които виждам на терен. Дали съвпадат със социологията, която гледаме по телевизията, не мога да кажа. Но това са моите наблюдения.
Разбира се, има и хора, които търсят поредния нов месия, поредния спасител. Дали Радев ще успее да оправдае тези очаквания – зависи от него.
Но едно е сигурно – политическите пластове в България вече са сериозно разместени.
Що се отнася до мен лично – като убеден консерватор аз вярвам в няколко основни ценности. Това са националната държава, християнството – в нашия случай православното християнство – и семейството.
Трудно някой може да ме отдели от тези ценности. Но въпреки това срещите в клуба често ме провокират да мисля в различни посоки. Понякога човек осъзнава, че е възприемал дадена позиция като твърда и непроменима, а в разговора се появяват нови гледни точки.
Хубаво е човек да се вслушва и в другото мнение.
Ако трябва да формулирам най-кратко посланието си, то е едно – България има нужда от обединение.
Може би думата „обединение“ през годините се е изпразнила от съдържание. Но днес тя е по-необходима от всякога.
Трябва да спрем това грозно противопоставяне. Пандемията, войната в Украйна, ситуацията в Европа, политическото напрежение в Съединените щати между демократи и републиканци, войната в Близкия изток – всички тези процеси допълнително разделиха обществото.
И това разделение се усеща силно и в България.
Дошло е време за обединение. Не е необходимо всички да се харесваме или да се обичаме. Но е необходимо да имаме обща визия за бъдещето на България.
Заради нашите деца. И заради бъдещето на нашата държава.
* Текстът се базира на телевизионно интервю с Красимир Червилов по повод старта на 6-ия сезон на ДККД. Интервюто е на журналиста Желязко Динев, излъчено в Телевизия Стара Загора на 12 март 2026 г.
