„Що е Отечество?“ – въпросът, който уби Гео Милев. Това е идейната същност на цял един живот в късите измерения на неговата съдба. На 23 януари в Къщата-музей на Гео Милев в Стара Загора се състоя втората среща на участниците в творческата театър-лаборатория „Алма матер“ при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със старозагорската публика. Тя бе посветена на 124-годишнината от рождението на Гео Милев, необикновена личност в българската история, литература и духовност. Създатели на спектакъла са режисьорът Николай Георгиев, директор на Университетския театър и ръководител на студентската лаборатория, пластиката е на Петя Йосифова, хореограф и зам.-директор на театъра, както и самите участници, които постигнаха в най-висока степен съдържанието на оригиналните текстове на поета.
Има нещо много важно и интересно – да се усети духът на автора в онази пластика на тялото, в емоционалния изказ на духовния свят на Гео в естетиката на експресията. Тя се ражда с неговото подчертано изкуство на „духовното“, на „вътрешното“, на което трябва да се даде материален, пластичен, поведенчески израз. Животът и смъртта са разпределили своите роли. Човешкото тяло е напълно ангажирано с рисунъка на сцените и с онази своя беззащитна пластичност. Проявата на чувства, преживявания се предава с най-ярка изразителност, най-близко до авторовите чувства и вълнения. Тук животът и смъртта са в една гонитба. Човешкото тяло, човешката реч се обезсилват – те са нещо случайно, намерено по пътя на друг.
Експресията, която води човешкото тяло и подсилва бликащата емоция, е най-силното откровение на спектакъла. Тук човешкото тяло няма власт над себе си, съдбата му е безучастна. В малката пещера край Дойранското езеро е „подслушващата машина“, която се стреми да затвори кръга. Трагедията с Гео е огромна – загубва част от лицето си с окото. Ще го смени стъкленото. Третото му око. Ще го открият в изкопа, където са нахвърляни десетки трупове. Танцът на смъртта продължава. Емоциите се събират като в топка змии. Стремежът е да се освободи човешкото тяло от всичко онова, което го задушава и го превръща в топка. Експресията на танца, на смъртта е извадена от самата органична сплав на човешката душа и на човешкото тяло, което диша до самите зрители. Всичко е затворено в душата, която е най-добрият хореограф, най-страшният, но с онова любопитство доколко може да издържи. Тук експресията е вездесъща и може да се изиграе с нокти и със зъби, с ръце и с крака до опелото с една песен, която ще подсили края на живота, когато ти хвърлят въжето на шията.
Картината на една изстрадала душа е основната задача на този забележителен спектакъл. Режисурата, пластиката на тялото и на цялата сценична видимост в оскъдното място на музея на Гео Милев събира двете страни на спектакъла – експресията на видимото от картината на страдащата душа и топлината на телата. Ужасяващите визии на смъртта в играта на участниците са не само в пластичния изказ, но и в онази сплав на живата материя и беззащитната душа. Гео познава тези картини, той ги носи в себе си, усещал ги е, той не започва от своето време, той е приел нещата от родовата си памет.
В тази творческа лаборатория на Университета участват студенти от различни специалности – хуманитарни, биологически, математически, педагогически. Театърът се учи като втора специалност, която обединява всички. В спектакъла са използвани текстове от цикъла „Иконите спят“, „Огненият змей“, „Грозни прози“, „При Дойранското езеро“, голяма част от „Септември“, както и текстове на Христо Карастоянов. Спектакълът постига високо ниво на въздействие върху зрителите.
НБП, Донка ЙОТОВА
