Камелия Конакчиева-Трибулен живее във Франция вече повече от 30 години. По професия е конферентен преводач към европейските институции. Съосновател и училищен ръководител е на българското училище „Кирил и Методий“ в Париж, както и българско училище „Дора Габе“ в Тулуза и клон в Лил. Помагала е на много колеги от български училища в чужбина, координира мрежа на училищни ръководители по света, участва в екипи за разработване на нови учебни програми и за обучение на учители. „Всъщност работя ежедневно за връзката между България и Европа. И като преводач, в българска кабина, за българските делегати, и като училищен ръководител за децата и семействата, които искат да поддържат тази връзка чрез предаване на езика“, казва тя.
– Как изглежда националният празник на България, погледнат от чужбина, г-жо Трибулен?
– Вероятно изглежда различно за всеки българин в чужбина, защото не е празник на държавата, в която живее. Много зависи от собственото им отношение към България. Някои успяват да го отбележат колективно: например в Чикаго от години издигат българското знаме в града. Знам, че и Ниагарският водопад е бил оцветяван в цветовете на българското знаме. Така че всеки ще го отпразнува в зависимост от това къде се намира и какво чувства към България.
Някои ще го отбележат в дома си, ще се свържат с роднините си, ще вдигнат наздравица
За нашето училище „Кирил и Методий“ много често този празник е през ваканцията. Българското посолство винаги приема българската общност и отбелязва празника. Ние сме имали участие с наши ученици, които рецитират „Опълченците на Шипка“ пред посланика и гостите, много е вълнуващо. Независимо дали е ваканция или не, в най-близката учебна събота, защото ние учим само в събота, винаги се прави нещо по-специално в часовете. Често тези мартенски съботи събират всички пролетни празници – 1 март, 3 март, 8 март.
– Преди няколко години Вашето училище работи по един интересен проект, свързан с празниците, бихте ли припомнили какъв беше той?
– През 2014 година училището стана координатор на проект „Традиционни пролетни празници в Европа“ по програма „Еразъм+“, който се реализира в партньорство с още три български училища – в Дъблин, Будапеща и държавното ни училище в Прага. Ние сме много горди, защото
това сигурно е единственият проект с работен език български
а ние бяхме единствената неправителствена организация, извън образователната система, която печели проект като координатор от френска страна. В продължение на две години децата създаваха контакти, писаха съчинения, стихотворения, правиха проучвания. Те са събрани в сборника „Пролет над Европа“, има и сайт достъпен освен на български и на езиците, на страните, в които се намират училищата. И от него всеки може да научи повече за традициите при отбелязването на пролетните празници в България, Франция, Ирландия, Унгария и Чехия. Материалите се ползват и сега от учители и възпитаници на училищата.
– Наскоро бяха одобрени учебни програми за обучението по български като втори език, за което Вие и училището, на което сте ръководител, имате сериозен принос. Разкажете повече за този проект.
– Когато основахме училището през 2006 година целта беше да стартира обучение по български език. Но много
бързо си дадохме сметка, че език не може да се учи, без да се влага и социална компетентност
че е необходимо да се съпреживява и културата, която се носи от него. Всяка обучителна дейност е свързана и с културата на хората, които ползват този език. Затова всички празници и обичаи са включени в програмата – в учебната или в тази за извънкласни дейности, зависи от възможностите – време, място, общност. Самата мотивация за изучаване няма как да не мине през емоцията. Нашият език не е широко разпространен като английския, немския, френския и със сигурност тези, които го изучават,
искат да общуват с хора, носители на живия език
Това не е латински или старогръцки. Не можем да накараме учениците да впият взор в прилагателните, съществителните, причастията, съгласуването, синтаксиса, ако това не минава през емоцията от общуването на този език. И затова искаме нашите деца да градят умение за ползване на езика, но е необходимо да адаптираме методиката на преподаване. Когато си българин и учиш български като роден в България, същото важи и ако си французин и учиш френски във Франция, ти учиш нещо, което вече притежаваш, надграждаш го. Изучаваш го като го изследваш, за да разбереш защо така говориш и пишеш, учиш се да описваш езика, който владееш. Но когато учиш език в чужда страна, той не е достатъчно жив, защото не го ползваш ежедневно.
Докато са малки децата и им се говори на този език вкъщи е добре
но после той започва да става все по-пасивен и те имат нужда от общуване, за да го обогатяват чрез ползване. Постепенно интересът им трябва да се поддържа чрез присъщите за възрастта им теми – не само детските приказки, а например пътуванията им до България, какво могат да правят там, как да търсят информация за професии и стажове, за туризъм. Ако не въведем тези теми в нашето езиково обучение, а си останем само на класическите текстове, предвидени в българските програми, не можем да поддържаме жив език. В нашето училище децата са разделени на два потока. Едните не са носители на езика, българският не им е първият език и дори да разбират нещо, то е много малко. Другите са носители на езика и го поддържат, говорят вкъщи, пътуват до България. Ако за последните нашите учители могат да адаптират български текстове и да работят в час с българските учебници, то за тези, които не говорят у дома това е невъзможно. Те започват да учат български така, както всеки друг чужд език, там учебниците и българската програма не вършат работа, предметът й е просто друг – роден език. Мина доста време, докато се разберем помежду си, както и с Министерството на образованието и науката какво трябва да се направи. На мен ми е много мъчно, че
все още няма описание на нивата на владеенето на българския език по Европейската езикова рамка
Почти всички европейски езици вече имат. Този документ щеше да бъде много полезен за изработването на програмата за българския като чужд език, включително и за възрастни. МОН разреши да сформираме екипи, които да разработят програми за изучаването на български като втори език за деца в чужбина, т.е. в чуждоезикова среда, за неинтензивно обучение – това са важни характеристики. Екипите усилено работиха две години и вече има програми за А1, А2 и Б1. Смята се, че с Б1 учениците могат да влизат в клас заедно с носители на езика. На 13 януари тази година тези програми бяха одобрени от МОН с възможност за влизане в сила от догодина. Има още много да се работи, но трябваше да се тръгне от някъде.
– Какво бихте пожелали за празника?
– Много често се казва, че България е там, където има българи. Мисля, че е добре да не се гледа на българите в чужбина като на някакво чуждо тяло. Да почнем
да мислим за тях като за свободни, мобилни, модерни хора, които не пресичат границите веднъж и завинаги, еднопосочно
Те продължават да бъдат българи и могат да правят много за България. Трябва да мислим за България като за една отворена държава, като присъствие по света. Хубаво е нашите ученици да могат да прочетат „Опълченците на Шипка“, но преди да стигнат до това, трябва да могат да казват на български кои са, да могат да направят и да подарят на другарчето си мартеничка, да им е мило. Ето, това искам, това бих пожелала на всички – да ни става мило, когато говорим за България, където и да сме.
NBP.bg, Таня ИВАНОВА
