Изложба на многоликия творец Калин Терзийски – писател, поет, автор на романи, разкази, детски приказки, сценарист и художник, беше открита на 22 май в Арт галерия „Недев“ в Стара Загора. Представени са 29 картини под надслов „Изкуството като спасение от скучната драма на плътта“.
„Радостен съм, че само с една дума Калин Терзийски прие поканата за изложба в Стара Загора“, сподели художникът и галерист Светлозар Недев. „Всяка негова поява пред публика е уникална – така ще бъде и тази вечер“, добави той.
Изложбата ще остане в Арт галерия „Недев“ до 2 юни, след което ще бъде експонирана в столичната галерия „Лампион“. На откриването в Стара Загора Калин Терзийски представи и две свои книги – „Мрачният месец юли“ и „Мечката и други разкази“.
Ето какво сподели той пред NBP.bg.
– Г-н Терзийски, как се роди идеята да гостувате в Стара Загора с изложба?
– Поканата дойде от прекрасния Светлозар Недев, един от любимите ми български художници. Това много ме зарадва и вдъхнови. Веднага събрах 29 картини – малки и непретенциозни като техника, но с послание, което вярвам, че дава много на публиката. Сред тях има четири особено ценни за мен, които намерих в архивите, съхранявани от майка ми. Те са рисувани, когато бях на 17 години, ученик в 10-и клас на Националната природо-математическа гимназия.
Новите картини са свързани и с последната ми книга „Мрачният месец юли“. Преди две години именно през месец юли разбрах, че баща ми има рак с много метастази, и той се превърна в особено мрачен период за мен. А майка ми загуби говора си след инсулт. Трябваше да изразя потреса си от света. Рисувах много, в детската ми стая, докато гледах родителите си. Баща ми почина преди близо два месеца, освободи се от тежкия край. Изобразен е и на една от картините – в последните му часове. Понякога страшното и потресаващото в изкуството са не просто допустими, а задължителни.
По-голямата част от работите в изложбата са създадени с гвашова техника. Убеден съм, че колкото по-малко занаятчийство влагаш, толкова повече дух и съкровеност предаваш.
– Как развихте художествената си дарба?
– Човек винаги се развива и аз съм показал това движение. Все съм си аз, но си личи скокливостта на характера ми и дарбата ми, доколкото я имам. Рисувам ту като абстрактен импресионист, ту с нотки на наивен реализъм, ту в духа на New Objectivity – нещо като Едуард Хопър.
Разбира се, един професионален художник може да каже, че високопарно се сравнявам с тези големи имена. Но един от любимите ми майстори на XX век – Морис Вламенк, се е гордял, че никога не е учил за художник. Гоген е бил борсов посредник, а на 40 години основава школа в Понт Авен. Имам огромно уважение към професионалните художници. Но и на 55 години, ако е много упорит, човек може да се учи – по свой път и по своя си начин.
От петгодишен познавам изкуството на Доменико Гирландайо, Пиеро дела Франческа, Лука Синьорели. В дълбочина съм изучавал Прерафаелитите. Прекарвал съм дни с изцъклени очи, взирайки се в платната на Моне, Сезан, Курбе, Ван Гог в Музея д’Орсе в Париж.
– Откога рисувате?
– Откакто съм хванал молив, може би от 3-годишен. На 5 години вече забелязаха таланта ми. На 11 години печелех конкурси в училище. Всички ме наричаха „художника”. След това учих в Медицинската академия в София, където отново бях известен с рисунките си. Ако някой професионалист каже, че художникът трябва да знае анатомия, то аз я знам. Получих шестица при проф. Овчаров – колос в науката.
Както вече споменах, завърших и Националната природо-математическа гимназия, т.е. разбирам от перспектива, геометрия, при това по-добре от средностатистически човек.
Затова не ме е срам. Нямам никакви претенции като художник. А като писател знам и вярвам, че всеки има право на изкуство. Истинската стойност се разкрива във времето.
– Защо изложбата Ви е под надслов „Изкуството като спасение от скучната драма на плътта“?
– Защото в нашия живот ние вече само ядем, отделяме, размножаваме се и умираме. Това е трагедия, която наричам „цикъл на месото”. Всичко друго – къщи, коли, екскурзии, е преходно. Но когато напишеш стихотворение, когато нарисуваш картина, те остават. Само изкуството създава нещо извън „цикъла на месото”.
И аз, като повечето хора, съм „умирал” стотици пъти. Но съм като птицата Феникс – възкръсвам от пепелта. Проф. Иво Христов казва, че е оптимист, но само по отношение на собствената си воля. И аз приех тези думи за свое кредо. Светът става на дреб. Всичко се разпада и разрушава, но нашата воля остава. А с картините си, с книгите си искам да покажа, че притежавам огромно оптимистично жизнелюбие и то свети непрекъснато.
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
