Симона СТОЙЧЕВА е възпитаничuа на СУ „Васил Левски“. На 18 години, отличничка, член на МОС – Стара Загора. Абитуриентка, въпреки че е с една година по-малка от съучениците си. Иска да стане учителка.
– Симона, тръгнала си на училище на 6 години, научена да четеш и пишеш. Как се случи?
– Да, така е, знаех целия материал за първи клас, да чета и пиша и затова ме записаха по-рано. Това, че съм една идея по-малка, приемам за плюс. Баба ми ме научи, вкъщи. Спомням си, че винаги когато се прибере, защото ходеше на работа, сядахме двете и започвахме да четем и пишем ченгелчета в едни тетрадки… Не беше учителка, а шивачка, но имаше огромно желание да ме научи. Беше ми приятно да чета, да ми четат, особено приказки, тогава се запали желанието ми за знание и учене. За жалост, днес не чета толкова често, както преди години.
– Какво е да си на прага на промяната?
– Доста е стресиращо да виждаш как буквално след седмици ще се сблъскаш с реалния живот и сериозните проблеми, вече няма да има тийнейджърско безгрижие, притеснения дали няма да закъснееш за училище. Но ще се справим. Като завърша, през лятото ще поработя, докато дойде време за университета. Искам да стана учителка. Ще уча в Пловдивския университет, за начална учителка или учителка по биология, химия и физика. Това са ми любимите предмети. Разпалват душата ми, а и съм добра в тях. Искам да преподавам на деца. Може би баба ми е повлияла, тя ме подтикна, още от детските години. Разбира се, заслуга имат и учителите ми. Много е важно на какви учители ще попаднеш за това какво ще харесваш като пораснеш. Моята страст към биологията я запали госпожата ми по биология от 8 клас – Лина Борисова. Тя е човекът, който ме накара да харесвам биологията, видя, че имам желание и много ме натискаше да уча. Това ме задължаваше да уча всички уроци. Хареса ми, справях се много добре с биологията, първоначално дори се бях насочих към медицината. Но реших, че ще преподавам. Добре се справям с децата, работила съм известно време като детегледачка, през лятото, в помощ на приятелско семейство. Работила съм и в Детски панаир, където рисуваш с деца – беше много приятно. Да виждам детски усмивки топли душата ми.
Преди време и аз смятах, че България не е добро място за живеене, исках да отида в Англия, където образованието е на добро ниво. Но вече не е така. Тук е моето родно място, искам да допринеса, да бъда от хората, които ще променят образованието и цялостната ситуация у нас към добро. Да допринеса с нещо за Стара Загора. Харесвам си града, тук е уникално място.
– Мястото на родителите и семейството в живота ти, решенията, които взимаш?
– Те винаги са били до мен. Майка също ми е помагала за училище, но по-малко, защото бе постоянно на работа. Баба бе една идея по-свободна. Но всички винаги са били в живота ми, до мен, каквото и да ми се случва. Те, заедно с баща ми и брат ми, са и мои приятели, винаги до мен. Споделям всичко, изключително сме си близки, повече са ми приятели, въпреки че се случва и да ми се скарат като родители. До някаква степен ми помогнаха в избора за бъдещето. Казаха, че сама трябва да реша накъде да поема. Смятат, че е подходяща работа за мен, понеже ме познават като характер, знаят и какво обичам и харесвам. Послушах сърцето си.
– Професията учител не е на най-високото стъпало в обществото…
– След време това ще се промени. Ще се опитам и аз да го променя. Моите връстници като чуят, че искам да съм учител, казват – луда ли си, да ти пилят нервите… Голяма част от тях са се ориентирали към право, Академията на МВР, филологии, компютри, малко хора искат да преподават, особено в начално училище. За тази работа трябва любов към децата и към преподаването, да си много търпелив. Да дадеш всичко от себе си за децата, те да постигнат нещо. За мен учителската професия е една от най-хубавите.
Така е, до известна степен не е на високо ниво, на много места по света образованието е една идея по-добро от българското. Смятам, че е така, защото там всяка година в образованието се добавя – нови неща, надграждат се знания. Тук нивото е едно и също и няма стремеж да се повиши. Ние нямаме иновативна мисъл, желание да променим образованието, на децата примерно да им е по-лесно, да им се говори на по-достъпен и разбираем език. Сухата теория не е разбираема и не е интересна за тях. С децата трябва да се говори като с приятели, да се опиташ да ги забавляваш, да им покажеш интересното от урока. Това го няма у нас, няма картинки, изображения, които да помагат за усвояване на информацията. Образованието ни трябва да се промени.
– А защо работиш през лятото?
– Аз съм от тези, които не обичат да бездействат и да стоят на едно място. Не искам и да досаждам на родителите си за пари – на 18 години съм вече! Сама го реших, доставя ми удоволствие всеки ден да се срещам с хора, освен че допринася за личния ми бюджет. Свободното си време го прекарвам в работа, графиците ми са пълни.
– Какво е за теб 24 май, съхранила ли си спомен?
– Завинаги ще остане в мен, с манифестациите, в които съм отпред и държа надписа с името на училището ми. Всяка година сме най-отпред с Патрисия Желева. Остава в съзнанието ми и с усмивките, възгласите, с химна „Върви, народе…“. Празник, който не се оценява достатъчно високо от младото поколение и някои от връстниците ми. Малко е тъжно, че празниците не са с онази ценност както някога, има дефицит в момента. За много мои връстници са важни инстаграм, фейсбук, как изглеждаш в очите на околните, от което се срамувам. Но около мен има стойностни хора, моите приятели са с огромен пламък за живота, супер амбициозни. Може би затова сме близки, защото и аз съм такава. Имат мечта, цел, следват я, правят всичко възможно да я постигнат. Но те не са болшинство и затова много ги ценя. Каквото и да се случва, са до мен. Моите приятели, заедно със семейството ми, са най-важното в живота ми. Карат ме да продължавам напред, независимо от трудностите. Избрала съм хора, които ме дърпат нагоре, показват ми, че каквото и да се случва, трябва да продължаваш напред.
– Симона, а как виждаш себе си след време?
– Като успял човек. Ще се постарая на 100% да се случи, да бъда учителка, която ще се справя с опърничавите деца, ще положа усилия да съм щастлива. Искам да имам голямо семейство, да преподавам на децата, да възпитавам и собствените си деца, да предам онова, което съм преживяла с баба ми… Да запаля децата да четат!
NBP.bg, Дима ТОНЕВА
