Румен Райков е роден на 1 юли 1958 г. в Стара Загора. От 1986 г. до 1989 г. е работил като главен специалист по ВиК към Община Стара Загора. До началото на 2006 г. е управител на търговска фирма. От февруари 2006 г., с кратки прекъсвания, до 11 октомври 2022 г., е управител на „ВиК“ ЕООД-Стара Загора.
Завършил е Ленинградския инженерно-строителен институт, специалност „Водоснабдяване и канализация“. Има следдипломна квалификация по специалност „Мениджмънт“ в УНСС, София.
След завършването се върнах в България. Владеех технически руски в много висока степен. Даже професорката, при която взимах изпитите по руски, ми казваше, че имам перфектен руски. Дори на жаргон ме е изпитвала. Като се върнах в Стара Загора, стана дума, че във „Всестранни услуги“ търсели преводач точно от технически руски. Плащали 5 лв. на страница. Аз си казах „Аааа, че 5 лв. са много пари“. Наистина бяха много за онова време. Отидох да кандидатствам за работата и ми дадоха една книга за „Марица изток“, действително сложна за превод. Аз започнах много амбициран. Тогава не можех да печатам на машина. Превеждах на ръка и давах да ми набират ръкописния текст срещу 10 ст. на страница. Оказа се, че мога да превеждам 7 страници на ден, на осмата вече се уморявах и ми трябваше повече време да превеждам.
Така че за 7 страници вземах по 3 лв. Една шапка пари за онова време, пълно щастие
Всеки ден ходех пеша с една малка папчица от вкъщи до работа и минавах пеша покрай тогавашния Окръжен народен съвет. Вървя си един ден по улицата и ме вижда един мой роднина, който работеше в Общината като началник по транспорта. Пита ме нали ВиК съм завършил в Санкт Петербург? Отговорих му утвърдително, той ме хвана и ме заведе веднага при тогавашния зам.-кмет по строителството Димитър Димитров. Казва му: „Ето го къде е нашият човек“. В този момент нямах абсолютно никаква представа за какво става въпрос. Оттам отидохме при кмета Купен Купенов. Той също се зарадва и каза: „Браво, моето момче, от утре почваш в Общината като главен специалист по ВиК“. Опитах се да се измъкна, да обясня, че си имам работа като преводач, но никой не искаше да ме слуша. Казаха ми в 8 ч. в понеделник да съм на работа.
Намерих си едно костюмче, облякох се, отидох, какво да правя, а те ме разкарват като мечка на пазар. Сложиха ме в един кабинет, аз понятие си нямам какво ще работя. Кметът ми обясни, че сам трябва да реша как да си структурирам нещата, защото досега такава длъжност в Общината не е имало. Започнах да говоря с другите инженери.
Винаги съм бил привърженик на иновативните неща
Моята специалност е пречистване на водите. Кметът ми обясни, че е необходимо да бъде изградена пречиствателна станция на Старозагорските минерални бани, защото всички мръсотии се изливали в реката. Обещах му, че ще проектирам пречиствателна станция. Като бях при него, забелязах на бюрото му американски специализирани списания за архитектура и строителство. Вътре видях и пречиствателни станции. Една представляваше нещо като бетонен кладенец с височина 30 м. От едната страна пускат водата, тя преминава, пречиства се и излиза. Тази идея ми влезе в главата и реших в моя проект да обърна наобратно кладенецът. Проектирах го и в това време Държавният съвет обяви конкурс за иновации. Купенов ми каза на всяка цена да кандидатствам с проекта за станцията, защото може би ще го харесат.
Да, проектът беше номер 1 сред всички и на Общината отпуснаха 400 000 долара за реализацията му
Отчуждихме място за строеж и… Купенов го смениха. Спомням си, че за първи път никой в Общинския съвет не гласува за освобождаването му. Бяха натопили един букет цветя в кофа за него. Излезе първият секретар на партията да се обяснява. Каза: „Другари, вие не разбирате, другарят Купенов отива на по-висок пост. Ние трябва да му благодарим“. Това изобщо не беше вярно. Просто го изхвърлиха, защото беше най-кадърният и качествен човек, когото познавам. На този фон лъсваше неумението на другите. Първият секретар извади букета мокър от кофата, подаде му го и това беше. Сложиха Тотьо Нанев на кметския стол. Казвах му многократно, че сме готови с проекта, че има средства, че трябва да го реализираме, той ми отговаря: „Не, няма да го правим“. Обяснявам, че парите са целеви, че не могат да се използват за друго. Той ми отвръща, че това не е моя работа. Бях много обиден, взех от секретарката един бял лист, написах молба за освобождаване от длъжност и ме изхвърлиха. След няколко дни обаче се осъзнаха, че съм партиен член, член съм на Партийното бюро и на Окръжния съвет на профсъюзите. Извикаха ме в партията и ми казаха, че трябва да се върна веднага в Общината. Но аз не се върнах.
По това време вече бях изкарал в Държавния съвет обучение по мениджмънт. Пак благодарение на помощта на Купен Купенов. Живях и се храних в хотел „Люлин“ в София. Всички завършихме с отличие и за награда ни изпратиха на срещата Горбачов-Рейгън в Москва. Имахме възможност да ги видим.
Имал съм много трудни моменти, след като напуснах Общината. По едно време се замислих дали да не взема да направя заведение.
Така се роди идеята за известната навремето Италианска сладкарница срещу Градската градина на централния булевард
Помещението беше на Наркоопа. Назначиха ме като технически секретар, но аз направих всичко в тая сладкарница отначало докрай. Тичах, купувах чаши, чинии, техника, дограма. И то при условие, че тогава много от заводите не работеха заради изселването на турците. Нямаше стъкло, керамика, нищо. Където да хлопнеш, все викаха „нямаме го“. Обаче ние направихме нещо добро и печелившо за времето си.
После от нищото дойде друг бизнес. С хора от Ростов на Дон направихме замянка за един мерцедес – японка, срещу който взех един военен катер и го изкарахме в Азовско море. Специалисти обаче ми казаха, че вълните в Черно море ще ме потопят и няма да можем да го преминем. Видях, че един кораб товари въглища в пристанището, където се намирахме и ние. Капитанът се нави да вдигне с крана катера и да го сложи върху въглищата. Но това беше незаконно. Затова, като наближихме пристанище Бургас, влязохме в един ръкав отстрани и се присламчихме. После доказахме, че корабът е български.
По това време беше започнала модата на лова на рапани и ние влязохме в този бизнес
Пак по това време бяхме закупили 800 т кафе от фабрика „Черноморка“, Бургас, за търговия. Обаче цената му падна и ние започнахме да се чудим какво да правим с това дребно виетнамско кафе, напъхано в едни найлонови пликове. Направо вече се виждах как съм фалирал завинаги. Тръгнахме да се опитваме да го разменим за нещо друго, но никъде не ни излизаше сметката. Намериха се желаещи да го заменим за 10-20 вагона с бонбони кръц-кръц. Викам им: „А тия бонбони аз какво да ги правя?“. В Санкт Петербург, ходих, в Москва ходих, не мога и не мога да го продам. Най-накрая едно момче се сети, че някакъв си имал голямо количество електронни игри. Тогава, през 1992 г., никакви игри нямаше. Аз ги внесох срещу 800 т кафе. Но няма да забравя как на Слънчев бряг отворихме първият супермаркет „Камелия“. В него продавахме и хладилници, перални.
Идват хора, отворят някой хладилник или пералня, отвътре пада кафе
Голям майтап беше, но тогава хич не ни беше до смях. След това забраниха траленето и бизнесът с рапани замря. Нарязах катера на скрап и го продадох.
Тогава с жена ми Елена, която е рускиня, решихме да отидем в Америка. Беше 1993 година. Разполагах с много пари. Отидохме в Лос Анджелис. Настанихме се в един хубав хотел с тенис кортове, плувни басейни. Овършахме моловете и ресторантите. Още от времето, когато работех в Общината, имахме традиция всеки петък вечер колеги да се събираме да играем карти. Даже допреди 2 години продължавахме да го правим. Та, един петък в Лос Анджелис се сещам, че моите приятели по това време играят бридж. Звъня им да ги чуя и ми стана много чоглаво.
Замислих се – какво правя аз в тоя изкуствен свят
Същата вечер казах не жена си: „Честно да ти кажа, няма да мога да издържа да живея тук“. Тя остави чашите, които миеше, обърна се и ми каза с надежда: „Да събирам ли багажа?“. Събрахме куфарите и се прибрахме. Месец и нещо издържахме.
По ирония на съдбата след това съм ходил 100 пъти в командировки в САЩ. Бил съм в Лос Анджелис, Сан Франциско, Ню Йорк, Атланта, Далас, Маями, Бостън, Сан Диего, къде ли не. Не си промених мнението. Америка не е моето място. Даже в последните години, когато искаха да ме пращат там, така нареждах нещата, че да не пътувам.
Върнахме се в България. Участвах в един търг на Общината и купих бившия ресторант „Байкал“ на Старозагорските минерални бани. Съборих сградата, направих чисто ново заведение. Тогава дойде бизнесменът Павел Алексиев и ми даде луди пари за този обект. Бях изненадан от голямата сума, която ми предлага, и го продадох.
Започнах да купувам земеделски земи, взех „Хижата“ на Аязмото. Започнах да се занимавам с ресторантьорство, хотелиерство, кетъринг
Направихме много голяма кетъринг фирма. По едно време изхранвахме 6000 души в ТЕЦ „Марица Изток 2“, после хранехме и строителите на АЕS. И в момента продължаваме да се занимаваме с този бизнес, вече 25 години. Около 4000 души храним всеки ден.
Как се случиха нещата с постъпването ми във „ВиК“? Всичко, което се случи беше голямо предизвикателство за мен. Извикаха ме хора, които бяха близки на тогавашния министър на МРРБ Асен Гагаузов. Срещнах се с него, той ме покани да стана директор и аз обещах да помисля. Нямах голямо желание, честно казано, защото моята работа беше друга, бизнесът вървеше добре. Но ме принудиха да започна…
Изготви: Екип на „Предприемчивите“
Цялата история на Румен Райков в очаквайте в първата книга от поредицата „ПРЕДПРИЕМЧИВИТЕ: КОД УСПЕХ“, която излиза от печат през месец декември 2022 г.
