Казва Габриела БАШАЛОВА, дванадесетокласничка от ГПЧЕ „Ромен Ролан“, автор на детската книжка“Малко човече с големи мечти“
– Габриела, разкажи ни повече за себе си?
– За себе си мога да кажа, че в годините, прекарани в гимназията, имах възможност да видя собственото си израстване. Имах много трудни моменти, но и много, с които се гордея. Имам силна воля, твърдоглава съм, държа на моето и разчитам най-вече на себе си. Мисля, че това е пътят към успеха.
– Наскоро излезе твоя книжка за деца „Малко човече с големи мечти“. Откога имаш страст да пишеш?
– От малка обичам да чета, да се потапям в магичните истории, дори самата аз да създавам такива. Прекрасно е да видиш нещо, което сам си сътворил да бъде толкова топло прието от близките и познатите ти.
Едно от разказчета в книжката е именно началото на творческия процес при мен. Беше съчинение за училище, в четвърти клас, в което разгърнах въображението си. Естествено, преправих разказчето, но запазих смисъла му, за да ми напомня откъде съм започнала.
– Какво те вдъхнови да напишеш историите?
– Самата идея за книжката беше много спонтанна. Благодарение на програмата „Херцогът на Единбург“ реших да превъзмогна страха си от това да покажа нещо мое.
Беше ми много трудно, защото не знаех нищо за това как трябва да започва една книга, как да изглежда, какъв трябва да е стилът. Идеята на книжката е да бъде за малки деца, да могат да я разбират, а моят стил на писане е по-различен, обичам да пиша нещата по-сложно. Именно това беше предизвикателство, но в крайна сметка постигнах целта си.
– Срещна ли затруднения в процеса на писане и какви бяха?
– Времето беше едно от затрудненията, защото въпреки, че имахме по-дълъг период за тази задача, аз бях на училище. Имах задължения и там, и вкъщи, а времето за творческа дейност се оказа ограничено. Проблем беше и вдъхновението, защото реших да пиша само, когато имам вдъхновение, а не да създавам текстове, преповтарящи си с такива, които съм чела.
Интересно е, че всички истории в тази книжка са базирани на нещо, което съм преживяла, почувствала или помислила. Всичко идва от моя опит. Всеки един от героите, въпреки че са под формата на животни, изразени с типични човешки черти, всъщност описват човек, който познавам.
– Имаше ли момент, в който искаше да се откажеш?
– Не, защото не съм имала нагласата, че това е нещо, което ме задължава или ограничава по някакъв начин. А напротив, приех го като забавление, като развлечение и дори си почивах по този начин.
След като направих книжката, със сигурност съм доста доволна от начина, по който са структурирани нещата и от начина, по който самата тя изглежда. А също и от начина, по който хората, които са я прочели, откликват на идеята вътре.
– Кой беше моментът, когато осъзна, че книжката е готова?
– Доста време обмислях колко да са разказчетата. Мислех си да ги направя точно 10 или просто кръгло число, а не 7, какъвто е броят им в момента. Написвайки седмия разказ усетих, че нямам повече какво да добавя, и че ако продължа да добавям ще започна да се повтарям. Чисто стилистически реших, че е достатъчно.
– Би ли направила следваща стъпка, а именно да издадеш творбата си?
– Мислила съм доста по този въпрос. Мислих си да го направя, но точно в този момент се намирам в преходен период от живота си – кандидатствания, завършване, премествания. И фокусът ми се измести от писането, така че тази книжка ще си постои. Но се надявам, че в бъдеще ще намеря мотивацията и желанието да я покажа и на повече хора.
– Разкажи за илюстрациите, ти ли ги направи?
– Тяхната история е доста интересна, защото при самото плануване на книжката си казах, че няма да правя илюстрации, защото не се чувствам достатъчно сигурна в рисуването. Имах доста препятствия, защото се бях разбрала с хора, които да ми помогнат с рисунките. Но плановете се промениха и се наложи в последните 3 дни преди да дам книжката за печатане, сама да направя картинките. Спомням си как в училище в часовете ги рисувах и оцветявах, дори ми помагаха съученици, а учителите просто се съгласяваха.
– Коя е любимата ти история в книжката?
– Имам любима история от гледна точка на това как съм я написала и какъв и е смисълът, а именно историята с таралежчето, защото изразява нещо, което е много често срещано при нас в днешно време – когато някой е различен да бъде отритнат от другите. Но не мога да кажа, че другите истории са ми по-малко любими, защото всяка си има своя смисъл.
– Имаш ли планове да продължиш да пишеш и дори да издаваш?
– Ще продължа да пиша, дали за себе си или за публика – все още не мога да кажа, но определена няма да захвърля страстта си.
Доста рязко пренасочих специалността, по която кандидатствам – медицина. Тя няма нищо общо с писането, затова в близко бъдеще се виждам основно като учеща.
Ще уча в чужбина. За жалост, няма какво да ме спре да остана тук и поне за момента виждам повече перспектива извън България.
– Какво най-много ще ти липсва от училището и Стара Загора?
– Най-вече хората. Независимо от всички трудности, през които съм преминала в училище, мисля, че приятелите, семейството, познатите, всеки, който е бил част от живота ми по една или друга причина, определено ще ми липсва.
Иначе ще запазя много хубави спомени от гимназията. Толкова са много. Особено, когато му се вижда края на ученето. Училището е място и за много контакти и запознанства, срещнах много различни хора, всеки се откроява с нещо, което ще остане в мен.
– Как се чувстваш на финала на училищния живот?
– Тепърва започнах да го усещам. Странно е, защото завършваш един етап от живота си. И спокойствието, че и другата година пак си на училище, пак със същите хора, пак със същите предмети – това го няма. Заминавам за различна държава, където се говори различен език , уча различни неща. Има го притеснението, но и вълнението.
Може би едно от най- вълнуващите неща е, че започваш да мислиш за това какво реално искаш и да виждаш бъдещето си малко по-ясно.
– Тази година баловете ще бъдат възможни с истинско празнуване, след 2 години ограничения. Какво е усещането?
– Радвам се, късмет е. По едно време си мислехме, че и на нас ще ни се размине бала, но, за радост, ще можем да се насладим на последното време заедно.
– Успя ли да проследиш балната мода?
– Мисля, че тази година ще има много и различни рокли, защото виждам, че всеки се опитва да покаже своя собствен стил. Струва ми се, че ще се наблегне на по-светлото, по-лятното.
– Какво е посланието ти към по-малките ученици в гимназията?
– Да стискат зъби! Това беше нещото, което проработи при мен да не се отказвам. В осми клас ми беше много трудно, като кошмар – да се запознаеш с нов клас, да уча един напълно непознат език. Сега като завършвам, знам, че всичко си е заслужавало.
Автор: Магдалена ГОЧЕВА, 11 клас, ГПЧЕ „Ромен Ролан“
