Нежните революции са като нежните мъже, идеите се защитават не с глава, а със задник, казва социалният патолог
Avto CV: Роден съм на 3 февруари 1965 г. в Пловдив в бедно работническо семейство. Може би защото родителите ми работеха прекалено много, аз станах тяхната противоположност – прекалено мързелив. Завърших Английската гимназия, после колеж в Лондон. Когато отидох в Лондон, в България бяха диви времена. Върнах се през 1992 г., защото баща ми ме убеди, че и тук вече не е проблем да станеш милионер. Единственото, което не ми обясни, беше, че необходимо условие е преди това да си бил милиардер.
* * *
– Илияне, как ти, потомствена пловдивска „майна“, се озова в Стара Загора?
– Ашладисан съм на една заралийска слива. От стари времена се знае, че там, където е жената, там е родата. Обичам една старозагорка вече много години и нямам избор да не обичам и града й. Стара Загора е изключителен град.
Да оставим настрана, че е на повече от 8000 години
Тук се чувствам по-спокоен, отколкото в Пловдив, в София, в Лондон, а аз съм бил доста по света.
– На 3 февруари ставаш на 50. Ако обърнеш поглед назад, как преценяваш живота преди 25 години и сега?
– Преди 25 години бях в Лондон. Тогава живеехме с надежда, че нещо ще се промени. На 50 години разбрах, че Надеждата е умряла. За тези 25 години преход разбрах, че нежните революции, са като нежните мъже, идеите се защитават не с глава, а със задник. Разбрах също така, че е невъзможно в една страна да има прогрес, когато
децата на палачите се опитват да управляват внуците на жертвите
Преди 25 години имаше прохождащ частен бизнес и се виждаше готовност на хората да го развиват. После се оказа, че големите политици голямо крадене правят. И в един момент стана това, което е казал поетът: Народът прост, животът тежък, скучен… За 25 години загубих не само младостта си, но и надеждата, че нещо може да се оправи. Това естествено не ми пречи да блъскам директно глава в стената.
Понякога лудите глави се оказват по-здрави от паянтовите стени
– Психолог, бизнесмен, публицист, писател, от известно време и телевизионен продуцент и водещ… Коя от всички тези публични роли ти е най-любима? Къде се чувстваш най в кожата си?
– Напиши го – просто гений. Казвал съм го много пъти. Но като че ли най ми подхожда да съм луд, в добрия смисъл на думата. Всъщност няма как да има гениалност без капчица лудост, знаете. Психолог не съм – по простата причина, че
прекалено отдавна съм взел диплома
и никога не съм работил по тази специалност. Бизнесмен не съм, защото успях, подобно на много други хора, да загубя не един бизнес. Политик – едва ли, след като единственият ми опит в политиката завърши с разгромяване на семейния бюджет. Публицист – е, това е
част от таланта ми, който естествено е в огромни количества
Мога да пиша, но чак пък писател… Телевизионен продуцент и водещ за мен са забавление. Но пак ти казвам – тежко е да си гениален. Трябва във всичко да си еднакво добър. Смятам, че в гореизброените неща, без психолог и бизнесмен, съм възможно най-малко лош.
– А как влезе в ролята на социален патолог и как би я дешифрирал за широката публика?
– Бях поканен в едно предаване с Харалан Александров и други известни личности. Един беше написал, че е социолог, друг – антрополог. Питаха ме мен как да ме представят
и аз отговорих: ами то остана единствено патолог
И оттам тръгна. Впрочем този избор е вглеждане в бъдещето, защото патолозите са тези, които накрая пишат смъртния акт и обясняват от какво е умрял пациентът. Май в България ролята на социален патолог идва точно навреме,
за да погребе едно общество, което в момента доизживява своите ценности
да обясни смъртта му и да подготви оцелелите за следващите…
– Какво никога не би приел и от какво никога не би се отказал?
– Никога не бих приел факта, че 1 процент от хората на света управляват 50 процента от капитала. Не бих приел също комунизма като идеология. В България не бих приел факта, че свободата вече изчезна дори от върха на бойното копие.
Боря се срещу това, че у нас роби раждат роби…
Преди са се раждали роби на една империя, днес – на банки, на EVN, на ВиК, на монополите, които ни лъжат и заробват. Не бих се отказал от всеки възможен момент, в който мога да изкажа на глас всичко това. Станах известен в съда, защото
непрекъснато завеждам дела или се явявам като ответник
просто защото продължавам да вярвам, че правосъдието може да промени неравновесието в обществото. Но хората започват да се обезверяват, а това означава само едно. В момента, в който правосъдието не може да си свърши работата,
току-виж, започнат да говорят пистолетите
– Никога не изневеряваш на чувството си за хумор. Как го постигаш?
– Това е защитна маска, която има за цел да ме предпазва от многото войни, които водя. За съжаление съм си избрал ролята да бъда глас на обществото, да представям идеи и да ги защитавам, а това неминуемо създава прекалено много врагове.
Моето чувство за хумор е английско в голяма степен
Дълго живях в Англия и до днес мой любим представител на онова извратено общество е Джером К. Джером. Описват чувството ми за хумор като джеромско и това донякъде е така, но насмешката на Джером над себе си съм я гарнирал със
самосъжаление, съчетано с нарцисизъм
за да се превърна в нещо, типично българско.
– Защо озаглави първата си книга „Булгарни разкази“?
– И до днес в „цивилизования“ свят ни наричат ВУЛГАРИ, а държавата ВУЛГАРИА. С една дума – варвари… И тези варвари създадоха Европа преди 8000 години, после й дадоха културата, цивилизацията. Спасиха я от арабското нашествие.
После спасиха Христовата вяра, страдайки 5 века
И така до днес. Разказите са български, но има капчица вулгарност в тях и действителността им. Има нещо Сократовско в тях. Даже няколко души
почнаха да ми викат Сократич
Може би вече ми трябва…
– И проклета жена може би…
– А, не, „проклетата“ жена я имам, изпълнил съм необходимото условие. Да й се чуди човек, как още ме търпи. Мъченица ми е тя… Мъченица.
– На новата ти книга заглавието е „Време е да полудеем“. То пък какво означава?
– Тя нямаше да е факт, ако не беше повече от 12-годишното ни приятелство със Станимир Стоянов и неговите непрекъснати опити
да провокира в мен най-доброто от това, което нося в себе си
Иначе заглавието „Време е да полудеем“ е провокирано от един прекрасен лозунг, който видях на главната улица, а под него бяха портретите на 9 гениални мъже и жени, за които се твърди, че са имали ментални проблеми. И тъй като враговете казват за мен, че съм доста луд, осъзнах, че и аз съм в тази поредица. Книгата ми събира
голяма част от нещата, които съм написал в НБП като анализатор
и показва различните етапи на моето развитие – от наивитета ми до завършените форми на коментар по отношение на остри социални проблеми. Тя ще е интересна със сигурност. Хората ще могат да си припомнят сериозни каузи, които и НБП, и аз защитавахме. Ще се потопят отново в
скандалите около продажбата на 6000 години история за 2000 лв.
ще се запознаят с идеите за революциите и как ни липсват евреи, които да ги водят. Тя е и достатъчно провокираща. Сигурен съм, че приятелите ще я харесат, а враговете ще искат да й организират едно малко аутодафе.
– Как се виждаш ти в следващите 50 години?
– Не ги виждам. Уви… Във време на ядрени ракети и
противопоставяне на много бедни и малко богати
погледът не стига толкова далеч. А и Кириак-Стефчовци бол. Има достатъчно хора, които за 30 сребърника са готови да заличат българското име и История. Затова
въпросът е ИЛИ НИЕ ТЯХ, ИЛИ ТЕ – НАС
А 50 години са достатъчно време и да ни продадат, и да ни предадат.
– Много песимистично звучиш…
– Всъщност големите хумористи и комици са най-тъжните хора, нали знаеш. Това е истината. Но в същото време те са и тези, които най-точно виждат напред и предусещат какво ще се случи.
Когато те предават отвътре, много бързо биваш превзет
Нямам вяра, че българският народ, който вдига революция пред телевизорите и компютрите, ще изнесе тази революция на улиците. Единственото положително нещо е, че аз все още се чувствам добре и в следващите години ще продължа да тормозя враговете.
НБП, Мадлен ПЕЕВА
