Честит юбилей! Станимир Стоянов, собственик на в. „Национална бизнес поща“, на 60!
Ако трябва с едно изречение да кажа най-същественото за личността, човека, приятеля и духовния побратим Станимир Стоянов, ще избера определението – Човек на духа и на волята. Провидението ме ощастливи с близко приятелство и духовно родство с него и вече повече от три десетилетия имам честта и удоволствието да общувам с него, независимо дали е в София, в любимия му роден град Стара Загора (за който Станимир никога не пропуска да отбележи, че е на над 8000 години) или в други градове в страната и по света.
Станимир Стоянов е от породата на изчезващите, уви, вече личности, в съвременна България – мислещ, задълбочено анализиращ, изключително наблюдателен и сензитивен, а на моменти дори с плашеща непосветените способност за мистически прозрения. Това, разбира се, му е дадено от изначалния и непреодолим негов интерес към класическата световна философска мисъл и главно от любимите му представители на руския религиозен философски ренесанс – Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Лев Шестов, Симеон Франк, Василий Розанов, отец Сергий Булгаков и др.
Бидейки автентичен европеец по мащабите на своето мислене, манталитет и професионална практика (издаването на вестник „Национална бизнес поща” в продължение на повече от четвърт век), Станимир Стоянов е и от породата на истинските патриоти родолюбци. Приносите на вестник „Национална бизнес поща” за защита на отечествената идентичност от покушенията на Сорос са добре познати, за да ги изброяваме. Нека припомним, че без яростната и методична съпротива на Станимир Стоянов, такъв знаков град като Стара Загора щеше да бъде оплетен в гъстите и антибългарски мрежи на соросоидите.
Изключителна е заслугата на Станимир Стоянов за активното и последователно лобиране (пред един от предишните кметове на Стара Загора – д-р Евгений Желев) за създаването на интегриран културен център в Стара Загора – исторически музей, регионална библиотека, художествена галерия, опера, театър…
Винаги ми е било приятно да разговарям с моя приятел Станимир Стоянов, понякога дори и по незначителни на пръв поглед теми. Огромната му ерудиция, способността му за полифонично мислене, изненадващите и оригинални ракурси винаги са ми напомняли примера на орфиците и питагорейците. Сигурен съм, че преди 2000-2500 години в платоновата академия или в орфическите и питагорейските общности са се водели подобни разговори – за безсмъртието на човешката душа, за свръхпредназначението на човека (ако си спомним определението на Протагор), за цената на човешкия живот, за волята, издръжливостта, храбростта, достойнството, благородството, безстрашието и т.н. И никога тези разговори не са били достатъчни, винаги сме оставали с усещането, че има нещо недоизказано.
Тази естетическа ненаситност на духовното общуване е описана добре от проф. д-р Исак Паси – един от любимите философи на Станимир и на моята скромна особа.
Радвам се, че моят приятел навършва тази достолепна годишнина и се надявам, че провидението ще ни отпусне още години, за да продължим нашите великолепни духовни беседи, в които ще разсъждаваме, освен за всичко споменато досега, и за ОТЕЧЕСТВОТО – в опасност ли е то и как да бъде защитено от мислещите хора.
Моят скъп приятел Станимир Стоянов има и още едно уникално качество – създава приятелства. През годините съм свидетел на няколко фундаментални приятелства, които продължаваха с години, да не кажем десетилетия. Например – Виктор Пасков, най-големият от големите български писатели през последния половин век. Присъствал съм на десетки разговори на Станимир Стоянов с Виктор Пасков. Те бяха вълнуващи, задълбочени, интересни. Виктор, който беше удивително емоционален, страстен човек, винаги показваше в тези разговори, на които аз съм бил свидетел, радостта си, удоволствието си, изненадата си, в хубавия смисъл на думата, от задълбочеността, интелигентността, от проницателността на въпросите на Станимир. Друг типаж, талант – Влади Владигеров – великолепен музикант, много умен, много интелигентен… Влади Владигеров беше дълги години директор на Дом „Витгенщайн” във Виена. Той организираше огромни премиери, срещи , изложби, концерти, колосална общокултурна дейност. Самият той беше виртуоз цигулар. Син на Любен Владигеров, брата близнак на Панчо Владигеров. Уви, отиде си рано! С него Станимир имаше десетки разговори. Жалко е, че днешното българско общество забравя хора като Виктор Пасков и Влади Владигеров… Или пък общуването му с Венцислав Кисьов, актьор, поет, легендарна фигура – и той си отиде рано. Умен човек, директор на театър „Сълза и смях”, какъв ли не е бил, автор на стотици роли в киното, в театъра. Имам щастието за съм негов приятел. Издадох преди да си отиде 5-6 негови книги – поезия, книги за театъра, проза…, ренесансов, блестящ човек.
Към тях трябва да добавим Вели Чаушев – великия наш актьор, разбира се и академик Антон Дончев, академик Васил Гюзелев, академик Георги Марков, академик Константин Косев, професор Иван Маразов, професор Андрей Пантев…
Станимир има и това качество да събира приятели, да мотивира приятели. Това е много рядко качество. Аз съм свидетел на десетките, стотиците разговори с тези хора и с други големи таланти, в които се показваше тази евристична природа и качество на Станимир, който като един сократически ученик, ученик на Сократ, уж задава наивни въпроси, а всъщност във въпроса се съдържат интелектуалната провокация и отговорът.
Има още нещо характерно за Станимир – неговото желание да дарява книги, да извършва една широка спомоществователска дейност – на училищни библиотеки, на читалищни библиотеки, на историческия музей в Стара Загора, Операта, Театъра…
Става дума за едно усещане, едно убеждение, че дарението, спомоществователството е не само наследство и дълг от Възраждането, от нашите велики поборници за национално освобождение, а би трябвало да бъде дълг на всеки съвременен българин. Слава Богу, Станимир Стоянов със своята дейност не е от хората, които не могат да си позволят това, но на мен ми е правило винаги впечатление, че той е човек, който не се вози с „Майбах” или с „Бентли”, но дава дарения за училища, читалища, библиотеки, галерии, а онези с бетлитата и с майбахите не дават.
На всичко отгоре Станимир е от рода на изчезващите, на хвърчащите хора, както казва Джани Родари. И Валери Петров има тази великолепна метафора. Хвърчащите хора са хората на духа, на романтизма, на благородството, на безкористността. Много рядко се намират такива хора в днешна България. Това е само допълнително условие, елемент да обичам този човек и да му се покланям.
Братко Станимире, да живейш, както се изразяват благородно нашите възрожденци, и никога да не те напуска енергията на духовното откривателство!
