Правило №1: свободните медии не могат да правят каквото си искат
Преди дни бе публикуван годишният индекс за свободата на печата, според който България губи едно място в класацията на „Репортери без граници“ (RSF) и вече е 112-а. Това съобщиха в прессъобщение от Асоциацията на европейските журналисти-България. Според информацията, предоставена от асоциацията, „индексът, който всяка година оценява свободата на словото в 180 държави и територии, показва, че журналистиката – основната ваксина срещу вируса на дезинформацията, е напълно или сериозно възпрепятствана в 73 от страните, а в други 59 държави търпи ограничения. Така общият процент на държавите, включени в проучването, където са регистрирани проблеми със свободата на словото, достига 73%. Медийната среда в тези страни е определена като „много лоша“, „лоша“ или „проблематична“… България остава на последно място в Европейския съюз. В региона на Балканите единствено Турция се представя по-зле – 153-о място“.
По повод на изнесените данни „Национална бизнес поща“ откри дебат за свободата на словото. В него вече се включиха Румяна Лечева, кореспондент на БТА в Стара Загора, и Илиян Илиев – ракурс към темата за свободата на словото с поглед към социалните медии. Сега представяме позициите на журналистите Максим Добрев и Станимира Димова.
Дискусията е отворена за всички колеги, които искат да споделят своето мнение в „Национална бизнес поща“ – една от най-авторитетните и уважавани медийни платформи в България и истински свободна медия с над 30-годишна история.
Световният ден на свободата на печата – 3 май, и тази година премина под знака на тъжния извод, че свободата на медиите продължава да бъде застрашена. Акцентите са все същите: тежки условия на труд на журналистите в различни страни, нарастващ финансов и политически натиск върху тях, репресии, арести, лишаване от свобода, тормоз, заплахи, насилие.
Тази година се чуха обаче и малко по-различни гласове: покрай фалшивите новини безпокойство вече поражда и монополизирането на медийното пространство. Европейската комисия заговори за търсене на отговорност от основните дигитални платформи, така че техните системи да станат по-справедливи, по-безопасни и по-прозрачни.
Другата новина е, че Еврокомисията все по-ясно осъзнава необходимостта от ефективни средства за подкрепа на устойчиви бизнес модели за независимите медии.
Това последното означава, че
най-после се е формирало разбиране колко важна за свободата на медиите е неутралността на тяхното финансиране
Сега, казва Еврокомисията, ще се търсят средства за реализиране на тази визия. Което радва, но не съвсем. Защото „търсенето на средства“ оттук-нататък е вид обещание с половин уста, което може да продължи толкова дълго, че накрая благополучно да бъде забравено какво се търси и защо се търси. Пък и ако това е панацеята, защо досега не е задействана? Демокрацията не е на пет години.
С други думи, докато добрите намерения станат реалност, светът на медиите ще продължи да се ръководи от старото правило „Който плаща, той поръчва музиката“. Който не плаща, съответно нищо не поръчва. Неплащащите нямат думата. Те не са клиенти на заведението. Те са от персонала, който готви, сервира и мие чиниите.
Защото печатът върви след победителите. Победените нямат власт, нямат медии
Всички сме наясно с дуалността на света, в който живеем. Свят, разделен на „наши“ и „чужди“, на добри и лоши, на приятели и врагове. Преди време антагонистите бяха капитализмът и социализмът, сега са изтокът и западът. Но разделението не е само на глобално ниво. То е и вътре в обществата ни, при това изострено до нетърпимост по протежението на различни политически и онтологични разломи. Видяхме какво стана на 1 май във Франция. Помним какво се случи по-рано в САЩ, в Беларус. Притискат ни войни и мигрантски кризи. Дори една тръба е повод за смразяване между партньори.
Очевидно е, че в дуалистичен свят като нашия медиите не могат да бъдат признати за свободни едновременно от едната и от другата страна. По парадоксален начин това е факт и в България. Страната ни днес е член на Европейския съюз и на НАТО. Което предполага наличието у нас на хомогенна обществено-политическа среда на основата на приетия цивилизационен консенсус. На този фон обаче ярко свети червената лампа на упрека, че медиите ни не са свободни. Какво означава това?
Държава в държавата ли е българският печат? Има ли той собствена политика, различна от официалната? Опрделено не. Тогава?
Ако си представим противоречивия ни свят като кръг с дебела линия по средата, която го разделя на две противоположни половини, то институциите на всяка от половините са позитивни и свободни от нейна гледна точка. Те са опитомени, вчесани институции с примерно поведение, неизлизащо нито на милиметър зад разделителната линия. Явно една от българските институции – печатът – не се вписва в този шаблон за разлика от останалите държавни структури, щом като година след година вече медиите ни са все на опашката на класацията по свобода. При положение, че институциите, принадлежащи на срещуположната половина от кръга, тази зад чертата, са по дефиниция несвободни и зависими, то на практика класацията на българските медии ги позиционира не в правилната половина, а като недовършили своя преход в синхрон с останалите ни обществено-политически системи.
112-ото място ни казва, че с единия крак, а по-скоро дори с крак и две трети, българските медии, или българската държава по отношение на медиите, си позволяват непозволени волности.
А свободните медии, съответно спазващите добрия тон държави, не могат да правят каквото си искат
Те трябва да спазват правилата на своята половина от кръга. И ще подобрят кардинално класацията си само когато се приберат изцяло в нея.
Както е известно, великият Хегел е формулирал свободата като „осъзната необходимост“. Осъзналият необходимостта и ползата от това, да се грижи за семейството си съпруг е изцяло свободен в неговите рамки. Но не е свободен да поддържа предишното си поведение на ерген. Аналогиите от този род могат да са най-различни и безкрайно много, но добре описват същността на проблема.
Но думите са крилати, за тях няма граници и разделителни линии. Думите и идеите зад тях възприемат като своя територия целия кръг, а не само едната му половина. Защото тяхната цел и призвание е да търсят начин за смекчаване на всепронизващия антагонизъм, за да може в един прекрасен ден противоположностите да се обединят и заличат.
В този смисъл
под въпрос е коя точно свобода е истинската – неограничената или осъзнатата като необходимост
Своето основание имат и двете тези. Напълно в духа на нашия двойствен свят и тук отговорите са два. Изберете си който ви харесва.
Максим ДОБРЕВ