Казват, че съм природно бедствие, стремя се да защитавам „титлата“, допълва с усмивка ТВ журналистката
– Рени, често сме представяли твои успехи в ендуро спорта, но не сме разговаряли за това как се впусна в това екзотично приключение?
– Бях започнала да уча магистратура по бизнес икономика. В същото време имах планове и бях амбицирана да ставам певица, тъй като се бях снимала в два видео клипа на Милко Калайджиев. Един ден бях с него на кафене и обсъждахме предстоящи съвместни планове, когато ми се обади една приятелка и ми каза, че от „Булсатком“, „Хоби ТВ“ търсят журналист за автомобилно предаване.
Доста мислих над това предложение, защото вече имах планове за моето бъдеще, но се реших и отидох на срещата. Харесаха ме след първото интервю и веднага започнах работа. По това време нищо не разбирах от коли, бях глезено момиче, плашех се от най-малката мръсотия. По стечение на обстоятелствата започнах да снимам офроуд, така че бързо-бързо се поизцапах… (усмихва се). Тогава се запознах и с доайена на ендуро спорта в България – Жоро Хаджиев, с който и до днес сме в много добри приятелски и работни взаимоотношения. Направих предаване, което той хареса, и след това си спомням, че донесе плакет с благодарности в телевизията. Предаването ми “Авто мото хоби“ има нов епизод всяка седмица в петък и включва 4 рубрики.
Започвайки всичко от нулата, трябваше да измислям какво да включвам в предаването си, следях всички теми в България, но това не бе достатъчно. Това бе причина да направя мое включване. Ето защо заедно с Жоро поканихме автомобилния състезател Вилхелм Кънчев да гостува в предаването ми. Той ми предостави неговото АТВ, за да направя своя репортаж, карайки го едва няколко минути за пред камерата. Малко по-късно Жоро ме качи в неговата „Витара“ (това беше част от репортажа), снимахме на една могила и започнаха страшни изпълнения. Провокираше ми възможностите, за да разбере дали съм готова да се справя с емоцията, която този спорт носи.
Малко по- късно Жоро ми разказа за Дамския шампионат „Грация и мощ“, чиито организатор бе един от доайените в офроуда – Тодор Христов. Надпреварата бе в два дни, първия карахме АТВ-та, а втория – джипове. Първото състезание за шампионата бе през месец март 20007 г. по случай 8 март. За кратката ми подготовка с джип се погрижи небезизвестния офроуд състезател и шампион Янчо Терзиев (отново го включих в предаването си).
Не съм се готвила много, защото нямахме време, общо бяха около 2 тренировки преди състезанието с каране и основни препоръки. Аз бях много нахъсана и си казвах: „Ще ги смачкам!“- това няма да го забравя, защото малко по- късно се смях сама над думите си. И така отидохме на състезанието в с. Дълбок дол, Троян. Класовете бяха ВИП, Хоби и Експерт. Аз се записах в клас Хоби. Застанах на старта и за първи път усетих какво означава висок адреналин. Той обаче трябва да бъде добре контролиран, в противен случай ще доведе до моята ситуация. Спомням си единствено, че съобщиха името ми (Рени Христова от ендуро клуб „Крейзи джоб“, за който се състезавах няколко години след това, след което подписах договор с клуб 4х4 Авденчър Троян, където съм до момента) и след това нищо повече не помних…
Събудих се на земята със счупен нос, без една обувка и обица, с дупка в брадата, от която излизаше вода когато отпих и един чеп забит в коляното, както и много охлузвания по цялото тяло. Няколко дни след това прегледах камерите на няколко телевизии, които бяха там да отразят събитието. И ето какво видях: Изпускам първият завой и правя няколко метров скок, като при първия удар в брадичката все още съм в съзнание, но вторият в носа вече ме е нокаутирал и съм изпаднала в безсъзнание. Веднага след това състезанието се спира и съм заобиколена от много хора. В някакъв момент ставам и пак припадам и Жоро ми показва пръсти, да разбере дали съм ок…
Имах нужда от време за размисъл, как ще продължа, но определено това падане силно ме провокира. Но и не само. На следващия кръг от шампионата бях отново в Дълбок дол, Троян за да отразя кръга като журналист и един „доброжелател“ ми каза изречение, което се запечата в съзнанието ми и това бе НАЧАЛОТО! Казах си, че ще стана победител в ендуро спорта и го направих!
– Да направим скок във времето към днешна дата. През 2022 г. участва в поредното издание на хард ендуро надпреварата „Шест дни луда работа“. То ли е най-любимото ти ендуро състезание?
– Това определено е много голямо предизвикателство и наистина е състезание, което искам да изживявам отново и отново. Колкото и да е трудно, дълго и тежко, всеки път след като приключи, ми трябват ден-два да си взема дъх и отново искам да се впусна в тази ендуро лудост. Не знам дали за всеки е така, но пристрастените към този спорт, мисля че ще го потвърдят.
За жалост, 2022 година бе първата, която приключих това състезанието с контузия след тежко падане на терена, дори не можах да продължа до финала. Още на втория ден от състезанието имах нелепа ситуация. Всички екстреми преминах доста добре, особено след 8-9 месечен престой в САЩ без достатъчно добра подготовка. Излизайки на правия път и начело на групата от около 10 души в клас Експерт (тук ще добавя, че от 2015 г. се състезавам единствено в клас АТВ Експерт заедно с мъжете, защото вече нямаше дамски клас), пред мен падна клон, заклещи се в предния носач и бях на земята… Нямах нито секунда време за реакция, просто е трябвало да стане. Разбрах, че имам счупена ключица. Бях си ударила и главата и имах много натъртвания. Имах леки повреди по АТВ, но се качих и исках да продължа. За съжаление, нямаше как. Явно 2022 година не беше моята. Един от състезателите в надпреварата спря, прекрати своето участие, и ми помогна да се придвижим до цивилизацията, защото бяхме много навътре в гората. Оттам се насочихме към Спешното отделение. Тук ще споделя, че съм изключително благодарна за всички грижи, които получих в МБАЛ „Тракия“ в Стара Загора и на целия екип на доц. д-р Валентин Васев. Важното е, че възстановяването ми вече премина и сега гледам напред.
В „Шест дни луда работа“ съм участвала няколко пъти през годините, но от 2015 г. досега не съм прекъсвала участие. Това състезание не е за подценяване. Изисква много сериозна подготовка, пълна концентрация, да пазиш машината, ти да пестиш сили. Всеки следващ ден трасетата стават по-тежки и по-тежки, а натрупващата се умора и силната дехидратация се оказват доста силен фактор. Трябва да си стегнат и концентриран всяка секунда.
– Кои са най-ценните ти трофеи?
– Имам няколко много ценни победи! Най-сладката ми победа в „Шест дни луда работа“ е от 2017 година, когато заех второ място. Борбата беше между български и чуждестранни състезатели с АТВ-та. Мисля, че бяха около 20-25 мъже. Бях доволна, защото трасетата бяха много тежки, а конкуренцията – наистина жестока, но аз бях в перфектна подготовка, силно амбицирана и исках тази победа. Определено бях във вихъра си… Това второ място бе по-ценно за мен, отколкото първото място, което спечелих през следващата година в шестдневната надпревара.
Когато започнах сериозно да се състезавам през 2015 година и не пропусках състезание от всеки шампионат по ендуро в България, с АТВ-та се класирах на около 11 позиция. Още повече, че тогава мъжете бяха между 25 и 40 участника, което беше доста сериозна конкуренция. В края на същата година завърших на 4-то място в генералното класиране, което бе изключителен успех.
През същата година участвах в ендуро маратона „Чесън и Скариди“, по-известно като „Ком- Емине“. Изминах 750 км от връх Шипка до морето и обратно на един дъх и завърших заедно с третия (за 19 часа и 24 минути). Този трофей определено ще запомня. Знам, че в този момент голяма част от хората, които четат думите ми ще кажат: Ха, аз колко много карам, аз ще измина с лекота тази дистанция, това състезание е просто и какво ли още не. Но истината е, че това състезание действително е много истинско, наистина тежко и не е за всеки. Нямах никаква идея с какво се захващам. На последната контрола за презареждане в гората, 70 км преди финала, ми се ревеше. Нищичко не усещах от тялото си. Всичко ме болеше, а ръцете ми бяха с кървящи мазоли. Не знаех къде се намирам… Толкова бях изтощена, че няколко метра преди финала изгасих АТВ-то си и когато го запалих отново, за да пресека финалната права, финиширах на две гуми. Записах рекорд, който все още не е подобрен, една жена сред силно мъжко присъствие. Тук ще споделя, че много мъже са стартирали в това състезание, но не всички са успели да се върнат обратно или пък да продължат. В това състезание се запознах с един от най- добрите състезатели в България с АТВ – Красимир Колев, с който по-късно продължихме тренировки, заедно с най-силния в този момент АТВ клуб от Габрово. Терените там са наистина истинско предизвикателство и ме научиха на много неща, както и групата, с която се движих.
Бях много силно мотивирана и работих много за да постигна добра форма, след което започнаха победи след победи. През 2016 г. участвах в European Baja Championship и спечелих трето място. В края на годината, след пълен брой участия в BG X Enduro Championship, се класирах на трето място в генералното. Завоювах първо място в Eastern European Rally and Baja Championship (800 км за три дни). Имам второ място през 2017 година в European Baja Rouse Championship competition. Там паднах с 80 км/ч през втория ден, гонейки един украински състезател, защото преследвах пълната победа. С помощта на един руснак, който се движеше след мен, бързо се поизтупах, обърнахме АТВ-то ми на гуми, и продължих (около 800 състезателни километра). 2017-та бе много силна за мен година. В края на същата година станах вицешампион в European Baja Championship и вицешампион в BG X Enduro Championship. Паралелно карах и в двата шампионата през годината. През 2018 г. станах вицешампион (2-ро място overall) в BG X Enduro Championship. През 2019 г. спечелих първо място в Balkan Off-road cup, около 600 състезателни километра. През годините имам над 80 купи, медали, призове, грамоти…
– Защо машината ти се казва Рамона?
– Когато исках да ставам певица, решихме псевдонима ми да бъде Рамона. Вече Рени и Рамона са едно и също… „Рамона“ към настоящия момент е хибрид. В момента има уникална визия. Подобен проект се прави за първи път в България, а решението за това вълнуващо предизвикателство бе изцяло на АТВ състезателя Красимир Колев. Външният вид на моето АТВ е с разхвърляни снимки, които описват целият ми живот като ТВ журналист и състезател. Всеки един момент е запечатан в проекта на Рамона. Двигателят е КТМ SXF 450, 2017 г. Той е от мотоциклет, инжекция, вместо досегашния, който беше с карбуратор. Сменихме бутало, вал, пренавихме магнета и направихме множество подобрения, за да имаме по-добър нисък въртящ момент, да не е толкова рязък, мотор, който да пасва идеално на моето каране. Много подобрения има още, но няма да изпадам в подробности (усмихва се).
– Как стана така, че разделяш годината на две – с живот в България и в САЩ?
– Моите родители заминаха за САЩ през 1998 г. От 2016 г. започнах да ходя при тях, те живеят в Уисконсин. Когато отидох за първи път не знаех езика, не знаех нищо за Америка. Но реших, че не мога да стоя. Нещо трябва да се случва. Моите приятели тук в България ми казват, че съм природно бедствие. Трябваше да защитя „титлата“ и там (смее се).
Започнах да ходя по различни състезания. Най-напред в малки населени места. Имах самочувствие, защото в България съм постигнала нещо. Но там се сблъсках с много интересна ситуация – коя си ти, какво искаш, караш АТВ, правиш предаване – голяма работа. Не е същото…Там нещата се случват по друг начин. Насочих вниманието си към снимане на състезания. Започнах да посещавам междущатските състезания, да се запознавам с хората, с правилата. Гледах, снимах и с всяко следващо посещение имах по-висок праг – и на известност, и на мащабност.
Винаги съм имала план за действие. През 2017 г. започнах да снимам колата на един приятел (Nissan GTR) . Той закупи няколко неща от AMS Performаnce. Тази компания разработва части за силов тунинг. Момчетата от клуба чупят 6-секундния Световен рекорд за скорост по драг рейсинг през месец март, 2017 г. И провокират много други световни компании в тази непрестанна конкуренция за увеличаване на силовите показатели. В процеса на снимките реших да посетя момчетата от тази компания, която се намира в Чикаго. Много исках да видя какви коли правят. През цялото време ние комуникирахме с Dan Macro, който бе основната движеща сила на компанията, собственост на Martin Musial. Когато отидох в Чикаго, всички ме приеха като част от екипа. Снимах цял ден, след което се върнах в Уисконсин.
Две седмици по-късно Дан ми се обади и ме покани на тяхно частно събитие на писта в близост до Чикаго (Great Lakes Dragaway). Там снимах през деня, за да направя репортаж, и дори се возих и карах тези мощни зверове. Мощности от над 3500 к. с. определено те оставят без дъх… Бях вече пленена.
След това се върнах в България, за да продължа снимките с нашия съвместен автомобилен проект заедно с AMS Performаnce за Nissan GTR, който е перфектна база за разработка. Няколко месеца по- късно Дан ми се обади отново и ми каза, че ще имат участие с няколко коли в Тексас. И така, аз ги последвах и там. Изкарах около седмица в Хюстън и направих два едночасови филма за тази невероятна надпревара – ТХ2К. Няколко месеца след това AMS Performаnce ни одобриха и ние станахме първия официален оторизиран представител на фирмата в България, град Велико Търново.
Във времето изкарано в САЩ имам заснети три календара за Harley Davidson и не малко фотосесии за различни брандове за дрехи, които продължават и до днес.
През 2017 г. бях на замръзналото езеро Bear Lake в Manawa, Wisconsin, където се запознах с Ky Michaelson (Кай е актьор, има стънт Академия в Холивуд, инженер, изобретател, ментор, стънтър и други. ) и Kurt Anderson (Rocketboys), които бяха там с Artic Arrow Ice Dragster, за да се подготвят за участието си през следващата година, като целта бе да счупят Световния рекорд на Гинес за скорост на лед (247 mph). Кай ме покани и аз нямаше как да не присъствам. Това беше голямо събитие. Направих филм и за това.
Година по-късно Кай Майкълсън ми се обади и ме покани да участвам в техен проект, съвместна телевизионна продукция с Discovery Channel. Бях си взела билет за България и вече имах планове, затова отказах. На следващата година, няколко месеца по-късно, когато се прибрах в САЩ, Кай ми се обади отново и каза, че все още тече процесът на заснемане и имат нужда от мен. Обясни ми каква точно ще бъде моята роля в ТВ проекта и какво трябва да правя. След като се разбрахме, аз се отправих към Блумингтън, Минесота за няколко дни, където заснехме сцените.
Малко по малко започнах да постигам всичко набелязано. Следващата ми цел бе Щата Аризона. Мечта ми беше да съм част от състезание в пустинята и го направих. През годините работихме с Lonestar racing, като основен контакт за всички наши нужди в подготовката на нашето УТВ бе Heath Seritt, мениджър и директор на Lonestar racing, чийто собственик е Dan Fisher. Хийт Серит не веднъж е бил ключов фактор за нашите победи, и чрез пълната му отдаденост и бърза реакция сме получавали желаната помощ, експресно части и сме завършвали състезанията с победа. Това всъщност бе водещото при мен за следващата ми цел. Исках да се видя с него, да посетя този клуб, да видя как точно се случват нещата и да направя филм. Екипът прави състезателни коли за пустинята, изгражда нови хомологирани рамки, и работи по окачването. Но и не само. Изкарах седмица в Меса, Аризона. Снимах два дни в съоръжението на Lonestar racing, след което Хийт Серит ми уреди среща с Дан Фишър. На третия ден момчетата ме взеха с тях в Laughlin, Nevada на тестове, защото им предстоеше състезание. Снимах и това, след което се прибрах до България, за да си направя филма.
Няколко месеца след това отново се прибрах в Меса, Аризона, където живея в момента и оттогава досега изкарваме не малко време с екипа. Работим заедно по някои проекти и, дори когато съвпаднат свободните ни дни, ходим заедно на офроуд, рождени дни и партита.
– Смяташ ли да се върнеш в България?
– Доскоро ми беше любопитно и интересно в САЩ. Но повечето неща, които видях през последните години там, ми дадоха да разбера, че нашата България е много хубава.
Планирам в САЩ да завърша магистратурата си, също по бизнес икономика. Имам и други дела. Но ми се иска да се върна тук. Желанието ми е да се занимавам с коли и мотори. Не искам и да спирам да снимам, мога го, доставя ми удоволствие и продължавам да го правя и в момента, както в България така и в Америка. Ще ми се да продължа и със стезанията, макар че може би ще е трудно когато съм и тук и там (усмихва се). Времето ще покаже какво ще се случи, но … няма да се спра!
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
