През седмицата Емил Христов награди 10-годишния старозагорски талант Виктор Христов от клуб „Траяна“, който се върна от престижен турнир в Ниш с три медала и национален рекорд в дисциплината 200 м съчетано плуване
– Г-н Христов, интересно е да разберем Вашето отношение към 3 март като бивш военен, като настоящ политик и председател на Общинския съвет на Стара Загора?
– Мислех си преди този разговор колко е трудно днес да си говорим за 3 март. И става все по-трудно, защото
започнахме да се отдалечаваме от корените си
и далеч отидохме, за съжаление.
– Защо се отдалечаваме?
– Всеки път, когато чета нещо, свързано с България, с историята ни и с предците ни, се питам как така имахме потенциала след 500 години турско робство да създадем държава? Колко народи на този свят могат да направят това – да се опазят с език, самочувствие, вяра? Е, да, може да сме имали много спорни личности, да са се вземали противоречиви решения, но нова България е създадена, обединени са поне част от земите ни, обявена е независимостта. През какво ли не минаваме след това – войни, каузи, катастрофи, но
българският народ винаги е успявал да намира в себе си силите и хората, които да го поведат
Посоката е намирал и сме съхранявали българщина, пазили сме я, побеждавали сме и не само на бойните полета. Българският дух не се е пречупил по време на националните катастрофи, не го пречупват несправедливостите, трудните години. А днес? Къде са водачите на този народ, пък било и противоречиви? Коя ни е посоката – нашата, собствената?
Защо е толкова трудно днес да кажеш – аз съм българин
и не като декларация, не като псевдонационализъм, а със съзнанието, че в теб се пази от векове същността на това име и ти си наследникът на тези векове? Прокрадва се безпокойство в мен. Страх ме е да го нарека страх – че един ден може да няма кой да си задава даже тези въпроси.
– Със сигурност имате свое обяснение…
– Нас ни научиха първо да мразим и
ако остане нещичко извън тази омраза, тогава да обичаме
Не разбрах как се случи така, че дори хората, които се връщаха от чужбина, за да дадат живота си на България, скоро бяха завладени от тази омраза, включително към ближния, и за любов към България, или поне за човека до нас, нищо не остана. На тази земя винаги е имало агенти на чуждо влияние дори отпреди нова България, още от времето на борбата за църковна свобода. Днес обаче станаха много –
едни на източно влияние, други на западно
и са все по-малко, незабележими са онези, които все още казват: „Чакайте, ние сме тук, ние сме българи…“. Тези агенти на чуждо влияние твърде дълго работиха тук и в никакъв случай само 25 години. Много бе пречупено. Едни обичат Русия, други САЩ или някой друг. Ако си българин, можеш да обичаш само България.
Това не пречи да виждаш, одобряваш, оценяваш добри неща у някой друг
но да обичаш друга държава е заличаване на българското и българите.
– Нека се върнем на 3 март!
– 3 март е еманация на минало величие. Тъжно е. Ще ми се да вярвам, че където е текло, пак ще тече, че на земята, на която е имало истински българи, пак такива ще се родят, но докато не можем да намерим посоката, докато няма българин, който да ни води, ще се лутаме.
Великобългарската идея за обединение на българите от всички краища след Освобождението
днес може да ни звучи странно. Това обаче е била истинска българска кауза, тя ни е държала будни, не е позволявала нищо да успи българщината и това я е опазило тогава. Къде ни е идеята днес – нашата? Влизането в НАТО и ЕС, подобряване на икономическите показатели и по-добър бит – това са нормални цивилизационни цели и избори. Те не могат да заменят националната идея и цел,
Каузата да съществуваме може да е свързана само с българщината
Четох документи и доктрини на БАН – нищо за българщината, нищо, което да грабне духа ни, да приемем да стиснем зъби и докрай да вървим, докато не го постигнем. Трети март, Левски, това не са ден и личност, не са слова или символи – те или изпълват живота ни, или нас ни няма като българи.
– Стара Загора и мястото й?
– Опитваме се да търсим мястото на Стара Загора в България днес. Тя не е заела достойното, своето си място не само в историята.
Още търсим пътя, посоката на Стара Загора и днес
Търсим и съмишленици. Според мен, ако Стара Загора иска да стъпи на мястото си в момента, тя трябва да стане 200 000 като население. Малка е сега, а показателите ни са добри – сравнително висока раждаемост, сравнително ниска смъртност, добър механичен прираст – т.е. възможност за привличане на хора в работоспособна възраст от други населени места.
Четири пътя водят към бъдещето на Стара Загора
Единият е това, което прави общината – да подобрява начина на живот. Вторият е бизнесът да създава нови работни места, по-добри възможности за реализация и съответно по-високо възнаграждение. Третият е Тракийският университет – привличането на млади, на живот, по възможност с все по-съвременни специалности. Четвъртият път, колкото и странно да е, е
провословутата ни болница „Проф. д-р Ст. Киркович“, която почти успяхме да затрием
да се превърне отново в център на качествено здравеопазване в цяла Югоизточна България и също да привлича хора и кадри. Ако ги извървим добре, ще спечелим малко време на Стара Загора. Но бъдеще ще създадем, само ако тези пътища се пресекат в една точка и тя е привличането на инвестиции за развитие на нов тип модерна индустрия в Стара Загора,
създаване на модерно икономическо лице на Стара Загора
на продукт на Стара Загора, нужен на съвременния свят. Търсим съмишленици за бъдеще на Стара Загора и 3 март е добър момент да го кажем!
НБП – Празнична поща – Светлина за България, Живка КЕХАЙОВА
