На 4 февруари кметът на община Стара Загора Живко Тодоров връчи почетен знак за заслуги на Емилия Драгиева, бивша състезателка по лека атлетика и настоящ член на Управителния съвет на спортен клуб по лека атлетика „Берое“. Церемонията се състоя в сградата на Община Стара Загора. Поводът бе 60-годишният юбилей на именитата спортистка.
Представяме разказа от първо лице на Емилия Драгиева, участник в поредицата „ШАМПИОНИТЕ РАЗКАЗВАТ. Живи спомени на известни спортни личности на Стара Загора“, част I (2017).
Състезател на висок скок. Състезавала се е само за „Берое“ и за България. Носител на бронзов медал от Световното първенство в зала в Индианаполис, САЩ, 1987 г., с постижение 2 метра. Член на УС на СКЛА „Берое“. Носител на наградата на Европейската атлетическа асоциация за изключителен принос в развитието на леката атлетика в България и на Стария континент. Малката й дъщеря Елеонора също е състезател на висок скок.
I.
Родена съм на 11 януари 1965 г. в Казанлък, била съм на три години, когато моите родители отиват да живеят в Павел баня. До 12-годишна възраст съм отраснала там, оттам са едни от най-хубавите ми детски спомени.
Първият човек, който разбра, че трябва да се занимавам със спорт, е моят учител по физическо възпитание в Павел баня. Той ме насочи и ми отвори вратата. Обясни ми, че има Спортно училище в Стара Загора и предложи да говоря с моите родители, за да уча там.
Майка ми реагира много остро против. Все пак бях на 12 години и да ме отделят толкова рано от тях… Не искаше да приеме. Имам по-голяма сестра, която също в този момент се отдели от тях, отиде да учи в Казанлък. Завърших пети клас и ме пратиха на лагер в село Горно Изворово. Много плаках и се молих на баща ми да ме заведе да кандидатствам в Спортното училище. И той дойде на лагера, тайно от мама, взе ме и ме доведе на стадиона в Стара Загора, за да кандидатствам с лека атлетика. Винаги съм мечтала за това. Аз знаех защо идвам, исках да скачам висок скок. Никога не съм си мислила, че мога да спортувам нещо друго – друг вид спорт или друга дисциплина. Гледах италианската скачачка Сара Симеони по телевизията – имаше голямо първенство, и реших, че този спорт искам да тренирам.
Сигурно съм била много настоятелна, за да тръгне тати срещу решението на мама и да ме вземе. Когато дойдох на стадиона, имаше триста деца за две свободни места. В Спортното училище почваха приема от пети клас, а аз щяха да бъда в шести клас за учебната 1972/73 година. Бях много слаба и не толкова висока. На 100 метра имаше едно момиче, доста якичко, и като тръгна…, тя финишира, а аз бях по средата на пътя. Много трудно ми беше и на 600 метра. Пуснаха ни да бягаме и аз бягах 100-200 метра, после започнах да ходя. Толкова дълго ми се видя това разстояние, имах чувството, че никога няма да го измина.
Бях добра на скок от място и на другите скокове, затова треньорката Елена Жекова твърдо реши, че аз съм човекът, който ще бъде приет. Правиха ни медицински прегледи. Имаше и анкета, която родителите трябваше да попълнят. Помня, че имаше въпрос спортуват ли родителите? Баща ми ме поглежда и казва: спортувам – лов. Така го записах. После дойдохме да проверим резултатите – бях приета.
Така дойдох в Стара Загора, дете на 13 години, израснало в провинцията. Никого не познавах. Оставиха ме в общежитието, мама много плака. Като станах родител, разбрах защо. Настаниха ме в общежитията (бяха на ул. „Иречек“), живеех на пансион, прибирах се в събота и неделя в Павел баня. Имахме много строг режим, общежитието се заключваше в 20.00 часа. Цял ден тренировка, училище и пак тренировка. Ходихме на занималня, времената бяха други, изискванията към учебния процес бяха много високи. Имаше дисциплина, имаше уважение към учители и треньор. В момента точно това липсва на децата, за да имат успехи в спорта. Те нямат респект към този, който те учи и ти дава пътя, без значение дали е в училище или по спортните терени. Тогава имаше точно определени правила – до определена възраст тренираш всички видове дисциплини и участваш в отборни първенства. Сега ги няма тези правила и това е голяма грешка, защото децата не се докосват и до другите дисциплини в леката атлетика, освен тази, в която се състезават. Почват да бягат и не знаят как се скача, как се хвърля, как се тласка – остават ощетени. Според мен, едно дете трябва да мине през всички дисциплини и тогава да реши в коя ще се състезава.
Елена Жекова ме откри и ме прие. Всяка свободна секунда бях на скочището, макар че Жекова ми казваше, че има и други дисциплини. Бях в 7 клас, отново на скочището, след като е свършила тренировката… Спомням си, че при един от скоковете паднах върху летвата и после се оказа, че имам пукнати ребра. Така почнах с високия скок. После с мен се занимаваше Донка Нанева-Гургуриева. Една жена с много голямо сърце, която вече имаше група за скок на височина.
Докато завърша Спортното училище, нямах големи успехи. Останах си с желанието да бъда голям спортист и да тренирам. При нас във високия скок е много важно теглото. Не бива да си позволяваш да бъдеш над определените килограми, ако искаш да гониш големи постижения. Понеже бях много нисък състезател, дисциплината не отговаряше на моите физически качества. Беше много труден период. Завърших Спортното училище и ме разпределиха да работя в Павел баня, нещо различно от спорта. Аз исках да продължа, исках да кандидатствам във ВИФ, но баща ми каза, че след като са ме разпределили, ще трябва да си отида там и да работя.
Тогава Божидар Дяков беше председател на дружество „Берое“. Отидох при него и му казах, че искам да продължа да тренирам. Имахме обаче доста голям конфликт с моя баща. Той винаги е бил до мен, винаги ме е подкрепял, но сега за първи път застана срещу мен. Каза, че след като вече съм станала на 17 години, не съм постигнала това, което съм искала, и всички около мен казват, че няма да се случат нещата, трябва да се прибера в Павел баня и да избера нов път в моя живот. Тогава Божидар Дяков застана зад мен. Никога няма да забравя момента – баща ми беше поканен на разговор с Божидар Дяков, после ме поканиха и мен. Дяков каза, че ще трябва с Тодор Гургуриев да опитам, след като толкова много го искам. Баща ми обаче реагира остро и каза: аз съм дотук и нямам дъщеря, ако тя не се прибере в Павел баня.
Беше много труден момент за мен. Бях завършила 11 клас, но не можех да работя никъде в Стара Загора, защото не бях жител. Имах приятелки, които живееха на квартира, и те ме приютиха в един апартамент на ул. „Кольо Ганчев“. Имаше три стаи с по две момичета, една кухня с едно старо легло и един котлон, където ме настаниха, беше много мизерно. Носеха ми храна от ресторант „Лебеда“, където се хранеха спортистите. Спях там, даже нямах с какво да се завивам, Зоя ми даде някакъв чаршаф… Но моята единствена цел беше да ходя на тренировки.
Стоях по цял ден на стадиона и вечер се прибирах. Спя няколко часа и на другия ден пак на стадиона. Така изкарах няколко месеца, зимата беше много студена и когато те готвеха, стоях до котлона, за да се топля.
Един ден все пак баща ми дойде и видя къде живея. Хвана ме за ръката, прегърна ме и каза, че когато човек силно иска нещо, може да го постигне, и че той е сгрешил и трябва да е до мен. Заведе ме в Универмага, на втория етаж, купи ми дрехи, купи ми печка, видя се с хазяина, за да плаща наема.
Аз съм възпитана с огромно уважение към семейството, но толкова много съм обичала да скачам, че съм си позволила да се опълча срещу него. Изглежда съм била бунтар. Сега вече като родител си мисля, как бих постъпила, ако моите деца така поставят нещата. Но баща ми, който е безкрайно принципен, дойде да ми се извини за това, че е допуснал грешка. Сигурно много широкоскроен човек трябва да бъдеш, за да направиш тази стъпка и то в онези години.
Атанас Атанасов, директорът на ДЗУ, се падаше първи братовчед на баща ми и ми намериха работа на три смени. Баща ми нае другаде квартира. Работих в ДЗУ близо една година, правех платки. И тренирах в свободното си време. Връщам се от нощна смяна, спя няколко часа и в десет часа съм на стадиона. След това Божидар Дяков ми помогна, пратиха ме в Опан. Там се научих да пиша на пишеща машина. Работех в Общината, за да имам повече време за двуразови тренировки. После работех в Завода за каучукови уплътнители в Горно Ботево, преференцията ми беше, че имах право да си тръгвам в 16 часа. Няма да забравя една случка. Аз чакам на спирката. Изведнъж спира една хубава кола и Петко Петков ми предлага да ме закара на стадиона. Тогава се запознах с него, а той вече беше величие във футбола… В Горно Ботево бях на надница, колкото пари си изкарам. Баща ми не ми даваше средства, той даваше парите за наем и за билет до Павел баня.
След това на едно събрание на БСФС Диньо Йолдов пред цялата спортна общност и партийните функционери каза, че съм неперспективен състезател. Де факто оттам ми тръгнаха всичките страдания. Но на една работническа спартакиада в Оризово станах първа с постижение 160 см. Това беше състезанието, когато всички разбраха, че аз мога да скачам. Това беше норма за покриване на разряд, пък и такъв висок резултат на такова състезание прави впечатление.
Почнаха да идват добрите дни. Винаги съм знаела, че когато човек се труди, рано или късно идва доброто. Не може винаги лошото да го съпътства. Назначиха ме на олимпийски щат, започнах да тренирам с Тодор Гургуриев и дойдоха добрите скокове. Започнах да уча във ВИФ.
Започнах да тренирам двуразово, когато бях вече на 22 години. Това едва ли не е предпенсионна възраст в атлетиката. Но бях много всеотдайна и Гургуриев много вярваше в мен. Людмила Андонова вече беше поставила световния си рекорд. Ние със Стефка Костадинова сме набори и имам приятели, които казваха: е, цял живот си втора! Отговарям: втора, ама на световно ниво да си втора, никак не е лесно! Стефка е уникален състезател, много рядко се ражда спортист с толкова много качества. Държавната политика тогава беше такава, че имахме голяма атлетика. По мое време имаше четири момичета с по два метра – Людмила Андонова, Стефка Костадинова, Светлана Исаева и Венелина Венева. Лошо е, че сега няма такава държавна политика, толкова ли сме бедни или не могат да го разберат политиците, че когато се вдигне националното знаме и се свири химнът на състезание, без значение в кой спорт, това е най-голямата реклама и най-големият имидж за държавата ни.
Никога не съм се страхувала, знаех, че отивам на състезание и единствения конкурент, който имам, е летвата, винаги е било така. Високият скок е дисциплина, където не винаги може да си окей. Единият ден може да скочиш 2 метра, а на следващия – 1.80. Това е дисциплина на психиката, трябва да си много устойчив психически, за да стоиш на високо ниво. Всичко това се изгражда с времето. Аз съм състезател, който на тренировка не скача максимални височини. Може би само последната година, когато направих няколко скока на 2 метра, треньорът си позволяваше да вдига максимални височини. Например, зная, че имам 2.05 метра на тренировка. Всички, които бяха там тогава, дойдоха да мерят, за да видят височината.
Високият скок е много тънка дисциплина. Журналистът Григор Христов навремето ми казваше да не забравям, че ние стоим на театрална сцена в продължение на два-три часа и всички наблюдават всяко наше движение. Най-трудното ми състезание е може би първото Европейско в Лион, Франция. Отидох подготвена, с втори резултат в света. Но отидох без треньор, не помня нищо от скока. През цялото време гледах останалите, не знаех къде се намирам, не можах да се събера, станах пета. Това се броеше за много голям провал тогава и получих много критики. Може би, ако треньорът беше до мен, щеше да е по-различно.
Най-голямото ми състезание беше Световното първенство в зала в Индианаполис, САЩ, през 1987 година. Преди шампионата отидохме на лагер в Ню Йорк. Там участвахме в някакво състезание, което бе повече като шоу. Скачахме на дюшеме в баскетболна зала. Там, както и след това в залата в Индианаполис, нещата при мен изобщо не вървяха. Правех много грешки и фалове. На загряването за финала на Световното продължаваше нещо да не е в ред и летвата все падаше. Един от съдиите обаче, не зная дали да ми помогне или случайно, сложи един конус на мястото, където аз отскачах. Оказа се, че съм отскачала прекалено далеч от летвата и затова нищо не се получаваше. Коригирах си разбега, скочих 2 метра и взех бронзов медал.
В националния отбор винаги сме имали добри отношения. С Анелия Нунева бяхме в по-голямата част от времето, спяхме в една стая по състезания, включително и на Световното. Йорданка Донкова винаги искаше да е сама в стая. Бяхме шест-седем души…, Христо Марков, Атанас Търев. Стефка Костадинова винаги си ходеше отделно, с Исаева съм била на лагер, нямахме проблеми и си общувахме. С Людмила Андонова винаги сме били в добри отношения. Аз съм ходила у тях на гости, тя винаги ме е съветвала. Показвала ми е пътя към голямото, защото и тя тръгна от провинцията и после стана състезател на софийски клуб. Аз обаче винаги съм се състезавала от „Берое“ и от името на България. Никога не съм обличала друга фланелка, падам си крайна. Много предложения съм имала да отида в други отбори, но винаги търсих решение и си го намирах, за да остана в Стара Загора. И досега.
Лекоатлетическият клуб „Берое“ е новата страница на моя живот. Отказах се от активната атлетика след като през 1992 година почина баща ми. Имах и травма… Отказах се от атлетиката и започнах моя нов път. Не исках да имам нищо общо със спорта, толкова бях пренаситена. Даже 20 години не съм гледала и състезания по лека атлетика.
Но един ден Иван Колев ме покани на разговор и ми предложи да поема клуба. Аз му казах, че не мога, защото дълги години ме е нямало там. Освен това съм човек, който иска като започне нещо да прави, да бъде на най-високото ниво. А не да поддържам един треньор и трима състезатели, защото това беше леката атлетика през тия 20 години. Иван Колев събра всички, които бяхме свързани с атлетиката – Тодор Гургуриев, Красимира Чахова и други, и така направихме нов Управителен съвет…
Почти нямам свободно време. Преди година и половина се преместих да живея в Змейово. Имам градина, аз съм потомка на агроном, лятно време се занимавам със зеленчуците. Там е мястото, където си почивам. Отделям нужното време за да бъда със семейството си. Те са били винаги зад гърба ми, те са моят приоритет. Със съпруга ми сме от пети клас заедно като приятели, в 11 клас станахме гаджета. Той беше дълъг скачач, цял живот ме е подкрепял. Голямата ми дъщеря Жанина е на 27 години, чакам внучета от нея, малката е на 17. Аз искам да дам всичко от себе си, цялата си любов на семейството си.
II.
Какви качества са необходими за израстването на спортната личност? Трябва, разбира се, талант, но трябва много целеустременост и работоспособност. Малката ми дъщеря Елеонора сама избра да тръгне по пътя на леката атлетика и да скача висок скок. Много е амбицирана, иска много да спортува, премина през много тежка травма. Аз я подкрепям, казала съм, че винаги ще съм до нея. Но тя сама трябва да се пребори, за да стигне до върховете, за които мечтае. Аз мога да й купя шпайкове, да я заведа да гледа голямо състезание, но дотам. Оттам нататък е тя. В спорта всичко зависи от самия състезател, ако той много го иска, го постига.
III.
Леката атлетика в Стара Загора е на прав път… Когато станах член на УС на СКЛА „Берое“, близо година не знаех точно какво искам да правя. Все се връщах двадесет години назад, за да видя развитието на атлетиката. Всичко беше пълна разруха, нямаше зала, нямаше стадион. Почнахме да работим по програми, първо оправихме залата, после пистата, едно по едно. Имахме късмет може би, че залата я направихме по времето на д-р Евгений Желев. Във всички останали програми може да участваш, само ако Общината те подкрепи. Живко Тодоров стана кмет. На награждаването на десетте най-добри спортисти си позволих да отида, да се представя на кмета и му казах, че искам да направим много неща за леката атлетика. Той отговори, че ще стане и отвори вратата за нашия спорт. Така всички заедно направихме тези чудеса за града.
Винаги съм казвала, че трябва да има екип. Трудно направихме пистата. Бяхме спечелили провеждане на Балканиада. Идват делегати и виждат, че от пистата са направени едва 50 метра, а след две седмици е първенството. Толкова съм била уверена в това, което правя, че им казах – ще сме готови. Един хърватин правеше пистата. Единствената молба към Общината и кмета Живко Тодоров беше да пуска осветлението на стадиона вечер, за да работим. Кметът идваше всяка сутрин, спираше на маратонската врата и виждаше докъде сме стигнали. Слизаше и питаше има ли нужда от нещо. По същия начин постъпваше и бизнесменът Дечко Колев, и той предлагаше помощ. Поисках му хора и той прати, спряха да работят при него, за да дойдат при нас. След това Красимира Чахова пък прати нейни хора да доукрасят стадиона. Нямаше човек, които да не иска да помогне, за да се случат нещата в града. Тогава разбрах, че Стара Загора е уникален град. Че когато има обща цел, която градът си поставя, можем да постигнем всичко. Направихме Балканиада, която се води като най-успешната досега… Казват че няма такъв град, такава организация и такава публика.
Наградата, която получих през 2016 г. от Европейската атлетическа асоциация за изключителен принос в развитието на леката атлетика в България и на Стария континент, е награда не само за мен, а за целия екип, в който влизат Министерството на спорта, Федерацията, Община Стара Загора, в лицето на кмета Живко Тодоров…, и СКЛА „Берое“. През последните пет години ние работихме задружно за развитието на леката атлетика. Радвам се, че съм първият български деятел в леката атлетика, който получи такова признание от Европейската атлетика.
IV.
И в Граждански клуб ЛИПА влязох заради спорта. Канили са ме в много организации, винаги съм бягала, както и от политика. Аз съм на принципа, че един спортист не трябва да има партийна принадлежност, спортът стои над всичко. В ЛИПА ме покани Биньо Чифудов и то по повод организирането на състезанието „Детски олимпийски надежди“. Отново спортът и атлетиката ме накараха да отида в една среда, в която има прекрасни хора. Всяка година правим този турнир и той става все по-мащабен. Това е единственият турнир в България, в който на една и съща дата, в един и същи час всички видове спортове в дадения град се представят пред деца и родители, за да може детето само да избере какво да спортува. Това е една гениална идея и всяка година идват все повече деца. Децата трябва да имат избор за спорт.
Това ме свърза с клуба и оттам нататък се събрах с безкрайно добри хора, удоволствие е да общуваш с тях. Ние правим полезни неща, зоопарка на открито на Старозагорските минерални бани, волиерата в нашия зоопарк и много други. Запазихме Стария чинар и подадохме ръка на Старозагорските бани да се развиват.
