Докторът на биологическите науки Мария Узунова е дъщеря на Димо Узунов, автор на „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА. Моят Зографски Гергьовден”, чиято премиера в Стара Загора предстои на 21 април, 18 ч., в РБ „Захарий Княжески”. През последните петнайсетина години Мария се утвърди като един от най-авторитетните млади учени в изследванията на рака. Сега работи в Лион, Франция.
– Мария, идвате си в Стара Загора от Лион специално за премиерата на новата книга на баща ви, съкровено свързана със Зографския манастир „Св. великомч. Георги”, Света гора, Атон. Обичта и уважението към бащата в случая сигурно се преплитат с преклонението пред светата обител? Години наред вие с майка си – д-р Йорданка Кичукова, не само подкрепяте Димо като водач на харизански групи, но сте и съпричастни дарителки на „Зограф”…
– Да, връщам се в Стара Загора специално за премиерата. За мен това не е литературно събитие, а дълбоко личен момент – среща с труда на баща ми, с неговата отдаденост към „Зограф” и с една духовна линия, която свързва поколенията в нашето семейство.
Обичта и уважението към него наистина се преплитат с преклонението ми пред светата обител. „Зограф” не е просто място, което той посещава – той е пространство на вътрешна тишина, на смисъл, на памет. Години наред, когато с майка ми „придружавахме” баща ми като водач на харизанските групи (макар и отдалече, тъй като жени не можем да се докоснем физически до „Зограф”), ние не бяхме просто „подкрепа”. Това беше нашият начин да участваме в нещо по-голямо от нас – в традиция, която пази българския дух, слово и история. И за да използвам заглавието на един друго негово творчество – в „докосване до светостта”.
Дарителството към манастира за нас никога не е било жест на показност, а естествено продължение на тази връзка. Духовните места се поддържат не само с труд, но и с любов. И ние просто правим това, което чувстваме като свой дълг и привилегия.
– На 14 години печелите конкурс за разказ на френски език в състезание с 30 000 разказа от цял свят. После науката ви „открадва” от художествената литература, но любовта към книгите остава… Как оценявате „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА”, отвъд топлата парола „на тати е”?
– Писането винаги е било част от мен – още от онзи конкурс на 14 години, когато за първи път усетих как думите могат да отварят светове. Науката по-късно ме погълна напълно, но любовта към литературата никога не си е тръгвала. Тя просто се е преобразила от писане към внимателно, взискателно четене.
Затова и към „Харизанска броеница” се обръщам не само като дъщеря, а и като читател, който търси смисъл, топлина и онова леко трепване в душата. И книгата ги има.
Тя е написана с онази тиха вътрешна светлина, която се ражда само когато човек дълго е носил една история в себе си. В нея няма поза, няма литературни украшения заради самите тях – има преживяно, видяно, изстрадано и осмислено. Има уважение към традицията, но и личен поглед, който я прави жива.
За мен това е най-ценното: че книгата не се опитва да бъде „голяма”, а просто е истинска. Броеница, а не огърлица. И точно тази искреност я прави силна, дори ако оставим настрана факта, че е написана от баща ми.
– Радвате ли се, че старозагорци са сред най-верните харизани на „Зограф” – книгата на баща ви добре разкрива това?
– Искрено ме радва. Старозагорци винаги са имали особена чувствителност към духовното и към онези места, които пазят българската памет, като „Аязмото”, например. „Зограф“ е едно от тях.
Книгата на баща ми много добре показва това, не само като факти, а като живо усещане. Харизанството не е просто поклонническо пътуване, то е връзка, която се предава през поколенията. За мен е чест да виждам как хората от моя град продължават да бъдат сред най-верните приятели и дарители на манастира. Това говори за устойчивост на духа, за уважение към корена и за онази тиха, но дълбока отговорност към българското, която не се нуждае от шумни жестове.
– Най-новото, което ви предстои в научната дейност? Това не е „дежурен” приключващ въпрос. Няма в света човек, който е безразличен към темата за рака и борбата с него.
– В научната работа винаги има следваща стъпка, понякога малка, понякога по-значителна, но винаги водена от надеждата да разберем болестта по-добре. В момента за мен предстои нов етап, свързан с разширяване на изследванията ни върху епигенетичните механизми, онези фини, „надгенетични” процеси, които помагат на туморните клетки да се приспособяват и да избягват лечението. Това е една от най-трудните и най-важните теми в онкологията днес.
И да, няма човек, който да е безразличен към рака. Точно това ни задължава да бъдем упорити и внимателни. За мен най-важното е, че работя в екип от хора, които вярват, че всяка малка стъпка напред в знанието би могла да се превърне в по-добри възможности за пациентите.
NBP.bg, Петър ДРАГИЕВ
