До ръба на бездната

Веселка и Мариета (вляво) в очакване на „Пиеро“

Две­те пър­ви да­ми на кук­ле­но-те­ат­рал­но­то из­кус­т­во ре­жи­сьор­ка­та Ве­сел­ка Кун­че­ва и ху­дож­нич­ка­та Ма­ри­е­та Го­ле­ме­хо­ва ус­пя­ха да съз­да­дат мо­де­ла на ед­но но­во из­кус­т­во, ко­е­то се раж­да по ми­то­ло­ги­чен път. Мо­жем да ка­жем – поч­ти от ни­що­то, за да се раз­бе­ре, че чо­веш­ка­та фан­та­зия е без­дън­на, а ду­ша­та е бли­кащ из­вор за един нов те­а­тър. Той е мал­ко апо­ка­лип­ти­чен, за­що­то чо­ве­кът през всич­ки вре­ме­на е под­в­лас­тен на сво­я­та ду­ша, в ко­я­то се раж­да дру­ги­ят жи­вот – на фан­та­зи­я­та, на си­ту­а­ции и пре­жи­вя­ва­ния, на фи­гу­ра­тив­но­то и пр.
Ста­ро­за­гор­с­ки­те по­чи­та­те­ли на две­те уни­кал­ни при­ми на съв­ре­мен­ния бъл­гар­с­ки кук­лен те­а­тър ще по­пад­нат в нов апо­ка­лип­сис на чо­веш­ка­та ду­ша. То­зи те­а­тър не се пи­ше, а се из­жи­вя­ва в про­це­са на не­го­во­то съз­да­ва­не.
И та­ка – те­ма­та! Те­ма­та, с ко­я­то се за­ни­ма­ва­ме, каз­ва Ве­сел­ка, то­ва е без­г­ра­нич­ност­та на чо­веш­ка­та ду­ша, т.е. пре­ми­на­ва­не­то на гра­ни­ци­те и за­то­ва всъщ­ност тя е без­дън­на. Опит­ва­ме се ня­как си да ви­дим
до­къ­де мо­жем
да стиг­нем в доб­ро­то
и до­къ­де – в зло­то.
За слу­чая из­би­ра­ме Дос­то­ев­с­ки
То­ва, ко­е­то хва­ща­ме и раз­ра­бот­ва­ме ка­то идея от „Бе­со­ве“ на Дос­то­ев­с­ки, е, че кол­ко­то той е съв­ре­ме­нен, тол­ко­ва по­ве­че ста­ват из­ку­ше­ни­я­та на зло­то. Мно­го ин­те­рес­на фи­ло­со­фия, ко­я­то ни въл­ну­ва, и се опит­ва­ме да из­с­лед­ва­ме то­зи про­цес на сце­на­та и до­къ­де мо­жем да стиг­нем.
В мо­мен­та се опит­ва­ме да на­ме­рим ези­ка на спек­та­къ­ла, т.е. как го­во­ри то­зи спек­та­къл, как съ­щес­т­ву­ва, как­ва е ат­мос­фе­ра­та, как­ви са пра­ви­ла­та, прин­ци­пи­те вът­ре, как съ­щес­т­ву­ват те­зи ак­тьо­ри на сце­на­та. Из­ход­на­та точ­ка, от ко­я­то тръг­ва­ме, е, че сце­на­та е съз­на­ни­е­то на Дос­то­ев­с­ки, в ко­е­то се раж­дат та­ки­ва ти­по­ве, ко­и­то го из­мъч­ват, при­нуж­да­ват го да вър­ви нап­ред и още, и още до са­мо­то из­га­ря­не. То­ва е ед­но от не­ща­та, с ко­и­то се за­ни­ма­ва­ме, че тво­ре­цът из­га­ря в се­бе си и ня­ма по­кой от неп­ре­къс­на­то лу­та­не, тър­се­не. Опит­ва­ме се да го на­ме­рим на сце­на­та чрез ак­тьо­ри­те, чрез ви­зия, чрез му­зи­ка, с кук­ле­ни сред­с­т­ва.
Дос­то­ев­с­ки съ­що се явя­ва на сце­на­та. През не­го пре­чуп­ва­ме всич­ки­те му въл­не­ния, мис­ли, бол­ки. То­ва, ко­е­то го е въл­ну­ва­ло, се опит­ва­ме да го из­ка­ра­ме на­вън.
Ка­то език на спек­та­къ­ла се офор­мя син­те­ти­ка­та меж­ду ек­с­п­ре­си­я­та
на тя­ло­то и сло­во­то
Но и кон­к­ре­ти­ка­та – раз­къс­ва­не­то, про­ти­во­пос­та­вя­не­то на ед­но­то сре­щу дру­го­то. За­що­то сце­на­та си има пра­ви­ла и ние тряб­ва фи­ло­со­фията, за ко­я­то го­во­рим, да я при­ве­дем на сце­ни­чен език. Мис­ля, каз­ва Ве­сел­ка, че пъ­тят, по кой­то вър­вим, е дос­та ин­те­ре­сен. На­ме­рих­ме дос­та не­ща, но про­дъл­жа­ва­ме да тър­сим, до­ка­то не стиг­нем до ръ­ба на без­д­на­та… Ако го стиг­нем.
Всич­ко е ле­ко въз­душ­но, каз­ва Ма­ри­е­та, пре­ми­на­ва­не от ед­на ре­ал­ност в дру­га ре­ал­ност, от въ­об­ра­жа­е­мо­то от ав­то­ра и оно­ва, ко­е­то се случ­ва. И да тър­сим ва­ри­ан­ти, за да ви­де­о­ви­зи­ра­ме слож­ните про­це­си. То­ва е ос­нов­на­та за­да­ча. Ня­кои не­ща ня­ма как да раз­ка­жа, те ще се раз­ви­ят в по-къ­сен етап. Мно­го е осо­бе­но и не знам да­ли ще се по­лу­чи. Опит­ва­ме сред­с­т­ва­та, има­ме край­на­та цел, има­ме она­зи ви­зия, до ко­я­то ис­ка­ме да стиг­нем, на­чин на из­ра­зя­ва­не на то­ва, ко­е­то го виж­дам в гла­ва­та си.
Въл­ну­ва ни не прос­то са­ми­ят чо­век
за­що­то Дос­то­ев­с­ки е мно­го кра­ен, мно­го дъл­бок ав­тор. Не мо­жеш да из­ле­зеш от се­бе си и на­ис­ти­на не мо­жеш да из­бя­гаш от мис­ли­те си, от проб­ле­ми­те си, от меч­та­ни­я­та си, от са­мо­у­ни­що­жа­ва­ни­я­та си. От всич­ки­те те­зи емо­ции, чув­с­т­ва, мис­ли ние сме зак­лю­че­ни в са­ми­те се­бе си. То­ва е не­що ге­не­рал­но, ко­е­то ние от­к­рих­ме.
Заг­ла­ви­е­то на спек­та­къ­ла ще бъ­де „Жи­во­тът бяс“. Тъй ка­то из­хож­да­ме ос­нов­но от „Бе­со­ве“ на Дос­то­ев­с­ки, но има преп­ли­та­не и с дру­ги пер­со­на­жи на пи­са­те­ля, не­го­ви мис­ли, идеи, пис­ма. Неп­ре­къс­на­то се блъс­ка­ме ту в ед­на­та, ту в дру­га­та по­со­ка. И за­то­ва се спрях­ме на то­ва заг­ла­вие.
На 24 сеп­тем­в­ри спек­та­къ­лът тряб­ва да из­ле­зе. То­га­ва е на­ча­ло­то на Де­се­то­то юби­лей­но из­да­ние на
Меж­ду­на­ро­ден кук­ле­но-те­ат­ра­лен фес­ти­вал за въз­рас­т­ни „Пи­е­ро“
кой­то ще се про­ве­де от 24 до 29 сеп­тем­в­ри в Ста­ра За­го­ра.
НБП, Дон­ка ЙОТО­ВА