Юбилейна изложба живопис, графика, рисунка на доц. Злати Златев, председател на Представителството на Съюза на българските художници в Стара Загора, ще бъде открита на 14 септември, четвъртък, от 18 ч. Събитието, посветено на 75-годишнината на художника, ще се състои в Изложбена зала „Байер“.
Доц. Злати Златев е роден на 2 септември 1942 г. в с. Прохорово, Новозагорско. Живее и работи в Стара Загора.
Разговаряме с него по случай юбилея му.
***
– Злати, когато се уговорихме с теб за това интервю, ти се връщаше от родното Прохорово. Обичаш да го рисуваш и сякаш всеки път даваш в картините си някакъв свещен обет в сливането на природния свят и човешкото битие.
– Прохорово наистина е моят сакрален свят. Това е началото, откъдето съм тръгнал и ненапразно в много мои графики преди време и сега го свързвам с роенето на пчелите. Това за мен е много особен миг, когато от родния край, докато пораснат тези, които са се родили, тръгват по света. За голямо съжаление, много рядко се връщат там, откъдето са тръгнали. Така стана и при мен. На 13 години напуснах моя роден край, пътувайки напред-назад. Учих в София, във Велико Търново, бях войник в Ямбол и т. н., но
винаги Прохорово си остава за мен сакрален момент
Към него се връщам не само на живо, но преди всичко в моите рисунки и графики, търсейки тази амалгама, това единство на онзи свят, който е не само природа и не само битовизъм, но преди всичко е човекът.
– Чувстваш ли се като господар на своя дух, когато претворяваш своя емоционален вътрешен свят. Пейзажите ти са като изпети кантати за солисти, хор и оркестър с експресията във видимото?
„Прелета на птиците“, 2016 г.
– Ти си уловила много неща, тъй като познаваш творчеството ми много отдавна. Стара истина е, че пластическото изкуство – рисунката, живописта, включително и малката пластика и т.н., се създават в мълчание и самота. Аз оставам сам съвсем преднамерено. Не искам в такъв момент никой да идва в ателието ми. Тогава, вече заставайки пред белия лист или пред платното, аз нямам предварителни наброски, скици или някакви нарисувани неща. Дълго и упорито съзерцавам белия лист и колкото и да е учудващо,
с въображението си започвам да рисувам на бялото платно или на листа
В момента, когато съм готов, вземам кредата и за няколко минути рисунката е готова. Някъде дълбоко подсъзнателно или някъде там, в онези неизброими дни, с хиляди понятия на човешкото същество аз вече съм уловил нещото, което искам да направя. И то се получава като конкретен резултат. Правил съм и предварителни скици и след това, като ги пресявам, решавам, че от тях може нещо да се получи. С годините тези неща престанаха да са ми необходими. Просто рисувам директно върху платното и листа.
– Аз отново се връщам на твоите великолепни пейзажи. Може би са от Прохорово?
– Оттам са.
– С твоя маниер на рисуване пейзажите ти са многопластови и като че ли ти в едно свързваш и емоционалната част, която в теб се е разлюляла, и от спомена за Прохорово, за това село, в което се редят сезоните и всичко върви в един особен ритъм. И другото, което е много приятно за възприемане специално на пейзажите, е колоритът в тях – ярък, ведър, който създава в зрителя едно неотразимо приятно чувство.
„Нежност“-рисунка
– За мен пейзажът е преживяване. Моите пейзажи са чувства, емоция. И пак ще кажа, че това, което е преминало през мен – едно дете, което е тичало босо по тревичките и през онзи овъглен летен прах в пушилките – всичко това се е насложило. Аз усещам тези неща понякога с болка. И когато рисувам пейзажите, те не са просто купища дървета или някакви терени. Аз съм ги обхождал, ходил съм с баща ми на лов, спускал съм се в разни дерета, шмугвал съм се в храстите и всичко това е оставило в мен много приятен спомен. Неизличими нещица, които в едно десетина годишно дете, а може и по-малко, са се запечатали в мен. И сега, когато рисувам пейзаж, на мен много ми се иска в него да има толкова много неща. И не само дървета и терени, а
да има и усещане за времето, за пространството, за човека
за моето място в един такъв пейзаж.
– Ще отбележим, че и в колорита се усеща емоцията, онова неповторимо духовно преживяване.
– Аз съм ги свързал, а може би и зодията ми е такава – Дева, свързвам нещата в пейзажа преди всичко с топлината. Затова голяма част от моите пейзажи са в топли цветове – оранжевото, червеното, кафявото. По този начин аз изразявам моето усещане за лятото, за горещината, за земята, топлината на всичко онова, което ме е заобикаляло, а и като чувствени моменти. Разбира се, не са ми чужди и сините цветове, но повечето ми неща са насочени към топлата гама.
– Друг един интересен момент в твоето творчество и в рисунката са публицистичните теми: „знамето-подвигът-смъртта“. И тук стигаш до дълбинните пластове на експересията, на чувството. Вероятно и затова преодоляваш обикновената плакатност на тази тема?
– За мен това са сакрални теми и не може да тръгнеш да рисуваш тези невероятни, силно емоционални, драматични събития като битката за Самарското знаме или нещо близко до това, все едно, че рисуваш ябълка или ваза с цветя. В този смисъл, рисувайки подобни събития, по някакъв начин се опитвам, доколкото мога да усетя онова, което тези млади момчета – говоря за спасяването на Самарското знаме – в тези жестоки горещини на юли, когато са се сражавали и са знаели в името на какво и защо. Става така, че
с голяма ярост рисувам тези неща
от ръцете до изражението на лицето на онзи умиращ опълченец, който държи с огромна сила знамето, макар и да е останала само част от него.
– Светът на човека намира убежище в твоите картини по един първичен, затрогващ начин, в неговото многопластово богатство и уникална затрогваща психологическа игра.
„Къмпинг“, 2017 г.
– В тях съм отразил мои виждания, разсъждения за трагедията, за добрината, за всичко което ни заобикаля. Част от тези неща са жестокостта, насилието, убийствата, наркотиците. Фейсбук, компютърът са невероятно полезно нещо, но от друга страна са нещо жестоко. Един съвременен учен беше казал: „Компютърът ще убие човека“. Когато паднаха двете кули в Америка, това беше за мен невероятно усещане на поражение, на ярост с унищожение на човещината от едни хора, които, според мен, нямат ценностна система.
Рядко се спускам в неща, които не носят положителна емоция
защото за мен изкуството е един много сложен акт, преживяване на света, който ни заобикаля. Журналистиката непрекъснато ни блокира с подобни неща, затова аз се отклонявам и търся някаква друга ведрина така, както Матис го е казал: „Аз искам картините, които рисувам, да излъчват положителна емоция, такава радост, че човек да се чувства удобно, все едно, че си седнал на един фотьойл с чаша питие в ръката и се радваш на онова, което гледаш“. Е, но един Пикасо рисува Герника – невероятна картина. В една ранна сутрин Герника е унищожена. Цялото градче изчезва, няма го. Тъй че, изкуството е именно реакция на ежедневието, но и частично е емоционален отклик на някои минали неща, събрани по някакъв начин, прецедени през съзнанието на твореца. Ето защо и аз не мога да напусна детството си в картините, защото това е най-свещеният за мен свят. Говоря за моето детство, което беше много щастливо.
– Стигаме и до твоите актови рисунки. Интимният живот на мъжа и жената в твоите работи е по-скоро поетичен ескиз. Това е друга линия в твоето творчество. Как гледаш на тази интимност?
– Всичко е въпрос на усещане. Преди години големият Дечко Узунов подреждаше картините си в тогавашния Дом на художниците в Стара Загора. Моя милост, Иван Попчев и Светлин Русев гледахме подредените картини, които бяха перфектни, прекрасни акварелни актови рисунки. Те предизвикваха изключителното фино усещане за някаква игра. Светлин се обръща към Дечко Узунов и го пита: „Абе, бай Дечко, тези прекрасни голи тела на живо ли си ги рисувал?“. Професорът Дечко Узунов замълча и каза: „Абе, по памет“. Но Светлин не му остана длъжен и веднага каза: „Ей, много жива памет имаш !“. Така, че
част от моите актови рисунки са по памет, защото имам свежа памет
На част от актовите рисунки, имам предвид тези нежни тела, които съм рисувал в прегръдки с неутолима нежност и страст, често сменям названията. Но всъщност това означава едно и също нещо: съпричастност в нежността, любовта, докосването с първите усещания на двамата. Но нали от това сме на този свят. В този смисъл тези нежни тела в прегръдка на мен ми дават възможност да боравя с въглена, с кредата. Те са част от моето творчество.
– Как се отнасяш към своето изкуство?
– Това е много сложен въпрос, тъй като голямата част от енергията на художника отива в работата. Другото, което го числим в авторовата наслада, грубиянът ще каже, че е нарцисизъм. Но
личното творчество не може нито без енергията в работата, нито без авторската наслада
което означава да харесаш труда си. И с пълно право.
НБП, Донка ЙОТОВА
