Автор: Цветомира Ивайлова Тотова, 7 „б“ клас
Средно училище „Иван Вазов“, гр. Плевен
Ръководител: Драгомира Александрова
Българи ли сме всъщност? – се питам аз, докато заставам на едно място за момент и се оглеждам. Виждам хора, които са недоволни от работата, ежедневието и живота си в България и такива, които бягат от нея, защото търсят лесното. Лесното е чуждото.Това, в което не трябва да си идеален, а просто присъстващ там някъде и изпълняващ чужди правила. Истината за мен е, че българите не желаят да са безупречни в своето, те бягат, защото ги е страх. Колко много богатство има нашата страна, колко шарки и цветове. Страх ги е точно от това. Замислете се за древната ни история, за празниците на светци и патрони, за разнообразието на традиционното облекло, което е с малко различие във всяко кътче на страната, за вкусната и истинска храна, за сладкодумната реч, която е така сложна и блага, но незаменима, за дълбочината на природата, отваряща се пред очите ни, и за предците, най-вече за тях, притежатели на чисти сърца и души, желаещи само добро на ближния. И точно заради това те са ни предали традициите в тяхното изобилие, защото са обичали и ценели това, което имат, осъзнавали са какво е България дори като шепа пръст в сравнение с останалите държави.
Е, кажете, че днес е така, с усмивка на лице изречете, че сте българи. Не можете нали, срам ви е. С негодувание предавате традициите в забързаните си дни на вашите деца, за вас това не е удоволствие или глътка въздух със спомен за миналото, а просто едно задължение. Правите всичко машинално и по план, а това тотално ви обърква начина на мислене. Заблудени сте за истински важните неща, приоритетите ви самаловажни в сравнение с тези, които са имали бабите и дядовците ви. Забравяте кои сте и това, че да си патриот, не означава само да се назовеш като такъв, да отидеш на някой от великите ни паметници на 3-ти март или пък на 24-ти май и да заведеш детето си, колкото да види нещо. Защото никога паметник няма да бъде „нещо“, както, дори несъзнателно, от някои е възприет. Никога делото на светите братя няма да е нещо и никога нашата култура, просвета и писменост няма да бъде на нисше ниво. А сега не знаете и не помните тези хора, дали ни толкова много, как изобщо допускате това? Ами моментите, онези там в далечните или близки времена,които сега отегчават много от вас.Спомнете си за времето, когато сте учили азбуката, за изписването на всяко бастунче, ченгелче, калпаче, кръгче, за всяка написана дума, изречение и текст след това, за истинската красота на буквите, която се крие в това,едно дете да осъществи контакт с тях. Да се ограмоти и да борави с родната реч, наистина като със своя. Празникът на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност е единствен, никоя друга страна няма такъв празник, а нашият е така бележит. Повод за гордост е, че сме притежатели на това съкровище.
Да обясниш кой е героят, с ръка на сърцето си да го възхвалиш и да почувстваш мъката от гибелта му, която е била в името на всеобщото благо, означава да си патриот, да те боли за земята, на която си роден, закърмен, пораснал, остарял и ще умреш, за близките, които са допринесли за твоя живот, щастие и най-много за ония, които вече ги няма!
Самочувствието се появява самокогато осъзнаеш защо си жив, чак тогава имаш основа, на която да градиш!
