По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
10 ноември 1989 г. е една от онези отправни дати, които вече са в учебниците, но преките свидетели и днес я определят от различни ракурси, почти като 9 септември. Лично аз научих за оставката на „вечния“ партиен и държавен ръководител Тодор Живков с цели два дни закъснение. Тогава се намирах на N-ския обект на секретното, несъществуващо вече поделение 34 760, високо в планината. Телевизорът ни бе развален, отпуските забранени, а най-близкото населено място бе отдалечено на 30-ина километра от лагера ни.
Идващата промяна се очакваше тревожно от всички, все пак виждахме какво става и в ГДР, и в Унгария, и в Чехословакия. У нас като че ли тези процеси закъсняваха, но от политотделите продължаваха да ни призовават към бдителност, заради вървящата тогава „Голяма екскурзия“ на българските турци и накратко споменаваните неказионни организации, които се появяваха в столицата, Русе, Стара Загора и на други места. Затова за случилото се в историческия петък разбрахме едва в понеделника.
В университета получих първия си урок по действаща история, когато ректорът Владимир Попов се жалваше, че никой не го оценявал, нито от ляво, нито от дясно. Не щеш ли, стана областен управител на голямата Ловешка област, която тогава включваше и Габровско, и Търновско – оказа се, че все пак са го оценили, и то от точно определена политическа сила. Пак във ВУЗ-а прочетох, че всяка революция „изяжда“ децата си. И това се оказа вярно, включително и за нашия нежен и безкръвен преход.
Поколението ни, което голямата промяна завари 20-годишни, категорично имаше големи надежди, че тя ще донесе не само свобода, но и добър стандарт на мнозинството граждани. След 30 години можем да кажем, че в известен смисъл стана само първата част. Вярно е, че можем да пътуваме свободно, за критики на властта не вкарват в затвора, но… Свободата даде най-голям стимул, особено през 90-те, в сферата на изкуството. Тогава се появиха много певци и групи, които освен всичко друго бяха социално ангажирани – „Контрол“, „Ревю“, Васко Кръпката, Милена, Камен Кацата…, пък дори и „Хиподил“, бяха изразители на бунта и порива към промяна. В театъра и литературата вече се представяха теми и автори, за които бе немислимо дори да се говори преди три десетилетия. Българското кино също направи силни ленти, преодолявайки първоначалната криза.
-
- С незабравимия Джоко Росич и моя приятел Антон по време на премиерата на филма „Законът на циганите“ в Стара Загора
-
- С Васко Кръпката на рок събор край Търново. Васко пя без хонорар. „Защото имам бензин в кръвта“, така отговори на въпроса ми изпълнителят на „Комунизма си отива“
Със закриването на повечето от големите соцгиганти индустрията не успя да навакса забавянето. Затова милион българи „гласуваха с краката си“ и потърсиха по-добра реализация на Запад. Същото важи и за агросектора, и за образованието. В земеделието все пак има известно раздвижване, след влизането ни в ЕС, но особено в университетите пропуските са много. Не виждам защо у нас има близо 70 ВУЗ-а и колежа, а в една Германия те са по-малко. Невъзможно е „летящи преподаватели“ да осигурят качествено обучение, затова и все повече младежи отиват в чужди университети. Един приятел, преподавал във Виена и Осло, казваше: „Два са основните начини да се осигури просперитет – организация и иновация! Лично богатство, може да се постигне и със спекулация, но ефектът не е траен и при него винаги има ощетени“.
Светльо Витков връчва грамота на Димитър Бахчеванов за първи Кмет на бирата. През 90-те „Хиподил“ бе най-репресираната група заради нецензурните си текстове. После фротменът им се впусна и в политиката…
Тъжно е, че мнозина от сънародниците ми виждат единствената си възможност за успеха си в търкането на билетчета от лотарията. Също така е печален фактът, че управляващите, независимо от техния цвят, смятат, че хазартът трябва да се облага на по-ниска ставка, а категорично не искат да намалят ДДС-то на книгите или лекарствата.
10 ноември бележи загубата ни в Студената война. Ясно е, че победените плащат цената и ние нямаше как да не го направим.
NBP.bg
