Дарина КОЛЕВА: 30 години – какво ни даде Вятърът на промяната?

По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.

Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>

Здравейте, казвам се Дарина и с някои от Вас сигурно сме се срещали случайно или не по улиците на града на липите. Може и да сме пили кафе – то няма да е било случайно. Може също да сме се запознали по протести – и тук случайният елемент е малко вероятен. Но сигурно е едно – с тези, които са малко над или под моята възраст, сме преживели 30 години Преход.

И за съжаление, не сме го преживели още…

10 ноември 1989 година – бях на 15 години. Ученическите престилки бяха задължителни, цветове извън бялото, черното, тъмносиньото, в редки случаи – кафяво или сиво, не се толерираха. Дългите коси трябваше да са на плитки, момчетата пък не можеха и да помислят да развяват грива. Три отсъствия костваха намалено с една единица поведение, за непристойно държание – примерно пушене или дръзко изказване срещу Партията, се изключваше от училище. Но… имаше и учители, които вече искаха от нас не да рецитираме като папагали, а да мислим.

И ей така, един ден, от телевизора, разбрахме, че е свален другарят Тодор Живков. Имам смътни спомени от онова време – все пак бях на 15, събиранията бяха по-вълнуващи. Другарят Живков ми се видя объркам и смутен, така го запомних.

После спомените ми в политиката „скачат“ на първото „дами и господа, добър вечер“, произнесено в ефира на Националната ни телевизия. Няма да забравя името на говорителката – Нери Терзиева. Може би тогава съм решила, че искам да съм журналист? Кой знае? Казват, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш – защото желанията се сбъдват. Е, така стана.

За добро или лошо, но бях на 25 години, когато написах първата си дописка. Помня и човека, който я редактира – Кънчо Пенев, тогава главен редактор на вестник „Старозагорски новини“. Онова време мога да определя като времето на „Големите надежди“. Време да вдигнеш очи, да видиш света, да проумееш, че върви напред, а не назад. Вярвахме го. Истински. Вярвахме, че трудното е, но ще отмине, вярвахме, че след фалитите на големите фирми – „Агробиохим“, ДЗУ, „Берое“, ще се изправим пак. И ще имаме шанс. Ние – хората от Стара Загора. И сигурно защото го вярвахме, се случи. След краха на тежката индустрия, концентрирана в Стара Загора, градът се съвзе. Като Феникс. Да, немалка роля изигра комплексът „Марица-изток“, но мисля, че и ние имахме „вина“, по-скоро – нашата вяра и надежда.

Да, след този крах инженери станаха таксиметрови шофьори, някои пък забягнаха в чужбина. Имаше и хора, които не успяха да се преборят – непочтеността на новозараждащия се капитализъм ги разболя и срина. Не говоря за всички капиталисти, не – сред тях имаше достойни и свестни хора. Но, за съжаление, имаше и такива, които обещаваха чудеса, а забравяха да плащат заплати. С години. И за по-сигурно, накрая фалираха. По-късно разбрахме, че този вид капиталисти са били „посочени“, хора с куфарчета. Парите били раздадени от някогашната Партия, която решила да се погрижи за избрани потомци, простете – питомци. Дали е имала право Партията? Дали е вярно – не зная. Но тези 30 години ме научиха да търся въглени там, където има дим.

Говорех за възторга в зората на Демокрацията. За радостта да можеш да си купиш шоколадово яйце или джинси не от Кореком и не с долари. Не тайно. За Свободата. На мисълта и на Словото. За това да критикуваш, без да помислиш дали утре ще си сред другите или ще си безследно изчезнал. И най-вече за вярата. Че скоро Лошото ще свърши, ще живеем по-добре. Усетихме и Вятърът на Промяната. За малко и в Стара Загора да има концерт на „Скорпиънс“. Да, ама времето се развали и не стана. А вятърът на Промяната за нула време отнесе доста правителства. Отвя и четири блока от атомната електроцентрала в Козлодуй. За сметка на това пък ни донесе членство в НАТО и в Европейския съюз. Радвахме се. Че можем да пътуваме свободно. Някои плакаха, когато преминаха границата само с обикновени паспорти. Казвахме си, че скоро, съвсем скоро, ще заживеем като тези, които сме гледали по филмите. Бяхме съгласни това да се случи и след 800 дни. Но не би. И някак вятърът на Промяната започна да отвява Надеждата. И много от нас, българите, по други земи.

Когато на една Държава не й пука за гражданите й, как на гражданите да им пука за държавата? Правилно ли е? Не зная. Само разказвам и описвам онова, което съм преживяла и което помня, че съм преживяла.

После дойде Кризата. Световната. А уж нямаше да идва в България – поне така снизходително отговори на мой въпрос тогавашният премиер Сергей Станишев. Не позна. Или пък не е искал да ни плаши. Е, той едва ли не е знаел, че ние, хората в България, сме преживели няколко такива кризи. И че отчайващото не е липсата на пари, а липсата на надежда. Разколебаха ни. Аз се разколебах. И престанах да вярвам. Продължих да гласувам, но престанах да чакам Слънцето. Само че тъмното не беше решение. И се наложи отново да се огледам. Помогна да продължа.

Виждам, че се случват и хубави неща – светът се променя, не само за лошо, но и за Добро, България се променя, градът ни – също. Прекрасно е, че можем да пътуваме свободно. Прекрасно е, че можем да общуваме със света. Но някак ме е яд, за Голямото Чакане. За това, че в Голямото Чакане преминаха най-хубавите ми години. И днес опитвам по мъничко да променям себе си и света. Иска ми се да върна Надеждата. За себе си и на хората. Иска ми се отново да си спомним фразата, че не трябва да питаме какво е направила Държавата за нас, а какво сме направили ние за Държавата. Иска ми се повече българи да се върнат в България. Иска ми се да видя мечтата си, макар и не след 800 дни. Искам да живея нормално и в нормална държава.

NBP.bg