И след 44 години Ваньо Стоилов не забравя благословията на Елисавета Багряна
Разказ за музикант, разказ за спортист… И пак, и пак, и пак… Така е ошарил Ваньо Стоилов новата си книга „НОТИ ОТ МЕЛОДИЯТА НА ЖИВОТА” (2024). Броеницата от портрети се ниже като ноти в и извън петолинието, като наредени плочки от домино. Почнеш ли да четеш, бутнеш ли първата плочка – тръгва мелодията на живота.
Това е третата книга на известния журналист, популярния кореспондент на в. „24 часа” в Стара Загора. Предишните две – „Милиони стъпала към Бога” (2019) и „Сплав човешка” (2023), бяха приети с голям интерес, заради талантливото перо на автора и неповторимите герои със съдбовни истории и оригинални позиции. И в новата книга талантливото перо на Ваньо е на мегдана (без той да бие самодоволно тъпана!). Компания му правят или по-скоро то прави компания на един от друг по-интересни герои. Очаквано е книгата отново да донесе радост на много читатели.
Един от най-колоритните в тази компания е прочутият майстор на кларинета Иво Папазов – Ибряма
Много си имат приказката и уважението с Ваньо през годините. Поредицата от интервюта, очеркови скици и новинарски бележки се навързва в цяла документална повест за човека, който иска да спечели награда „Грами” с българска музика. Много сполучливо тук и при други герои Стоилов използва и публикации на автори приятели – Анита Загорова, Станил Йотов, Валентин Великов, Снежана Господинова, Стефан Стефанов… Плюс за изданието са богатият снимков материал, стилният дизайн и предпечатна подготовка на „АКРОМ” – Стара Загора, печатът на „Абагар” – Велико Търново.
Нека само се докоснем до още някои от героите в тази книга.
Петко Петков, легендарната „деветка” на „Берое”, искан от „Манчестър Юнайтед” и ”Еспаньол”, шампион на Австрия с „Аустрия”, Виена
Евгени Янчовски, сребърният медалист от Олимпиадата в Мексико през 1968 г., треньорът на шампионския „Берое” от 1986 година.
Железният капитан на беройци Теньо Минчев, първият чужденец във футболното първенство на бившия СССР с отбора на „Крыля Советов”, Куйбишев, днес Самара.
Емил Димитров, който през 1994 г. на въпрос: „Отмина ли времето на Емил Димитров?”, отговаря: „Това ще каже публиката. Това не мога да го кажа аз”… Публиката го казва. Поне тридесет години по-късно времето на Емил Димитров не е отминало.
Иван Вутов, дипломираният инженер химик, който нито веднъж не е гонен от терена като футболист, а като треньор печели Купата на султана на Оман с водения от него отбор „Сур клуб” през 2007 година.
Митко Димитров – Пайнера, който не се страхува от конкуренцията сега, но споделя, че изкуственият интелект може да бъде заплаха за музикалния бизнес
Ваня Дзаферович, бившият капитан на футболния „Берое” и сегашна телевизионна звезда, който между „Берое” и другия си български отбор – „Локомотив”, София, избира „Берое”, а между „Сървайвър” (победител през 2014 г.) и „Биг Брадър” (втори през 2015 г.) избира „Сървайвър”.
Йордан Митев, едно от най-добрите десни крила в българския футбол, шампион с „Берое” през 1986 година, лъскал навремето футболните обувки на идола си Петко Петков, но и попивал футболното му майсторство.
Петър Хубчев, един от героите в САЩ през 1994 г. и един от най-успешните треньори на „Берое”
Човекът, който при цялата си уравновесеност и дипломатичност не се поколеба през 2012 г. да сравни българския шампионат с порнография, заради корупцията в българския футбол.
Анна Томова – Синтова, едва 4-годишна излязла пред публика в ролята на малкия Пинкертон в спектакъла „Мадам Бътерфлай” на Старозагорската опера. Световната оперна прима, за която великият диригент Херберт фон Караян казва с възхищение: „Тя може да изпее „до” на трета октава в 9 сутринта!”.
Веселина Кацарова, друга оперна прима… Вижте как Стоилов тръгва към „отключването” на звездата:
„Защо носите пръстен с огромна змия на лявата ръка… Освен че е символ на мъдростта, змията може да бъде и отровна?”
„Не, аз съм много добър човек, но с характер. Мислите ли, че бих постигнала всичко, което съм направила в операта, ако нямах характер? Не съм най-добрата певица, но винаги зная какво искам да постигна”. Така отговаря една от най-добрите оперни певици на нашето време и това е началото на един виртуозен очерк, в който органично са вплетени елементи и на репортаж, и на интервю. Майстор е Ваньо на междужанровото сърфиране. С висш пилотаж!
Майстор е и когато открива най-подходящия, точния, единствения събеседник, с когото да направи пълнокръвен портрет на човек, който вече не е сред живите. Такава е историята на
екзотичната певица Маргарита Димитрова, отишла си след инфаркт едва на 42 години и половина
Стоилов буквално я възкресява чрез разказа на някогашния й най-добър приятел Атанас Шопов, който е на 76 години, когато разговарят през 2020-а. Едва ли би успял, ако „мимоходом” не разкрива и неговата съдба, и то не като на Луна, светеща с отразена от Слънцето светлина.
Прави впечатление в книгата и мощният блок с някои от най-интересните имена в историята на българската лека атлетика: маестрото на хвърлянията Петър Рахманлиев, вихрената спринтьорка Петя Пендарева, носителят на „Златен шпайк” Михаил Желев, европейският шампион на 400 м Янко Братанов, звездата на 800 и 1500 м Тотка Петрова…
Ваньо Стоилов обръща специално внимание на заглавията
По правило те са подчертано сензитивни, задължително журналистически контактни, привличащи без колебания вниманието на читателя. Само два примера. Интервю от 2018 г. на обичаната „десетка” на „Тракия”, Пловдив, Петър Зехтински – Зико: „Срещу „Байерн” играх капитан с лентата на отрядник от охраната на стадиона”. Или очеркът-фойерверк за вариететния певец Иван Караиванов от 2011 г., дописан по-късно: „Иван или Том Джоунс от град Шипка и целувката на Тина Търнър”.
В книгата си Ваньо Стоилов има и няколко „изстрела извън петолинието”, отклонения от формулата „спорт и музика”. Отклонения, но не и от неговата МЕЛОДИЯ НА ЖИВОТА.
През есента на 1980-а
87-годишната Елисавета Багряна дава в дома си интервю на третокурсника от Факултета по журналистика на СУ „Климент Охридски” Ваньо Стоилов
че и гощава неканения гост (интервюто е без предварителна уговорка!) с десерт, докато я чака да свърши с обяда. Е, има много тънък момент. Не с десерта, а с „предястието”. Ваньо идва подготвен за интервю за вестник „Изгрев” на тогавашната ямболска община Войника. А през 1910 г. в село Недялско, част от община Войника, за една година е била учителка младата Елисавета – Лиза, както я наричат по онова време!
В края на интервюто Багряна дава на Стоилов непубликуваното си стихотворение „Вълни” – да излезе в „Изгрев”. Ето последния му куплет:
„Поглеждам морето. Ръбът на вълните
светлее от нова луна.
Да нямам мечти ли? В сърцето ми скрити
се раждат вълна след вълна”.
Багряна! Достатъчно е само: „Ръбът на вълните светлее от нова вълна”…
Но в случая цитирах четиристишието не заради голямата българска поетеса, а заради Стоилов.
Няма спиране този талантлив, честен и неуморим труженик на словото
Нямат спиране и мечтите му. Затова сърцето му продължава да ражда вълна след вълна с интересно човекоизпитание, човекознание, човеколюбие. 44 години без прекъсване след благословената среща с Багряна. Закономерно тези вълни водят през последните пет години до три книги. Книги, в които героите са и благодарни, и благодатни съавтори, благодарение на откровението и умението на автора да ги предразположи истинно и изповедно. Както някога Багряна.
Находчивият репортер, изкусният събеседник, талантливият писател е и непоправим романтик. Сигурно е свързано и с мечтите, и с жизнелюбието. Начинът, по който Ваньо Стоилов завършва книгите си, е едно от най-убедителните доказателства за това твърдение. Нека му дадем директно думата: „Убеден съм, че е добре една книга да завършва оптимистично, колкото и да се разказва за тъжни неща в нея.
Завърших първата си книга „Милиони стъпала към Бога” с разказа за бялата лястовица, символ за надеждата, която се излюпи през 2012 г. в психиатричната болница на Раднево
В края на книгата си „Слав човешка” поставих историята на единствения у нас паметник на помирението, наричан още монумент на толерантността, в село Винище, община Монтана. Сега избрах за край да ви предложа необичайната история на Върбинка Димитрова от село Илийна, недалеч от Омуртаг. На пръв поглед трагедия, но от нея струят оптимизъм, вяра, надежда…”.
Материалът е озаглавен „Двамина папи приемат Върбинка – българка от Търговищко, родена без ръце и крака”. Подзаглавията са „Девизът й „Вяра, търпение, воля” осмислил необикновения живот на жената; Обикаля половината свят, за да покаже как се справя с предизвикателствата човек без крайници; Още през 1937 г. от Холивуд искали да правят филм за нея, но не се случило”.
Сполай ти, Ваньо! Не спирай, мечтай, пиши!
NBP.bg, Петър ДРАГИЕВ
