Гениалността на българина

На 23 март журналистката от „Национална бизнес поща“ – Донка Йотова, представи своята книга „Шест атома злато“ в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“ в Стара Загора.

Авторката определя книгата си като документално-патриотична. В нея тя разказва за научните постижения на проф. д-р Стоян Съргойчев, Рашо Тилчев и Тихомир Тилчев, и тримата от Мъглиж.

Гениалността на българина - божият промисъл

Донка Йотова, едно от имената – символ на качествената журналистика в България

Определям своята книга „Шест атома злато“, която излезе наскоро от печат, като документално-патриотична. И не толкова заради авторския патос, с който съм извадила от небитието истории, достойни за всяко време и които да се запазят в паметта не само на гражданите на Мъглиж, откъдето са героите на книгата, но и на всички българи. А защото в нея става дума за блестящо свършена българска работа, когато преди век един от героите чертае цели пространства в интелектуалното поприще на човечеството, решава политически проблеми, докарали една от най-страшните войни на 20-и век – Втората световна война. И тук е приносът на бащата и сина Тилчеви в създаването на знаменитите „катюши“, въведени в Съветската армия по време на тази война.
Примерът с баща и син Рашо (1878-1963) и Тихомир (1908-1994) Тилчеви не трябва да остава в забвение и това беше основният мотив, когато тръгнах да събирам материалите за написването на книгата. Те са ярък пример за творческия дух, заложен в българина. Но те се и бориха мъжки за своите идеи, проекти, изобретения, прозрения да не останат без последствия. Бориха се, независимо от скудоумието, бюрокрацията, завистта на тези, които биха им дали път да доразвият това, до което се бяха домогнали със собствените си интелектуални сили и възможности и да го приложат в практиката.
Техническият взор на Тилчеви с техните проекти за реактивни самолети, снаряди и мрежи за стратегическа отбрана изпреварва времето с десетилетия напред. И макар многократно да изтъкваме това в книгата, то е, защото самите ние искаме да си дадем кураж, че творческият дух в отечеството не е изгубен. Че той трябва да се насърчава, да му се дава път, независимо от незаинтересоваността на държавата.
Тилчеви гледаха не само напред, но и нагоре. Те успяха да коригират неверни постулати, приети като истини в областта на астрономията и по-скоро на небесните тела. С изведените от Рашо Тилчев две формули, може да се изчисли цялата енергия, на което и да е небесно тяло.
Днес, когато толкова много се говори за алтернативни източници на енергия, любопитно е да знаем дали е възможно динамопланетарът на Рашо Тилчев да се въведе в действие и човечеството да ползва неизчерпаемата енергия на Земята. Публикацията на разработката на динамопланетара така, както е отпечатана през 1932 г., заедно с тази книга, искаме да бъде прието като знак на дълбоко уважение към труда на българския изобретател, който преди 85 години ни е оставил, може би, безценен подарък. Физик и математик Рашо Тичлев е вписан в Златната книга на българските изобретатели.
От друго поколение е мъглижанинът проф. Стоян Съргойчев (1945), който участва в българската космическа епопея на спътника „България 1300“, в Международния проект за изследване на Халеевата комета чрез съветските станции Вега-1 и Вега-2 (1984-1986). Това са специални технически съоръжения, които показаха високите интелектуални и технически възможности в тяхното създаване на учени от Базовата обсерватория в Стара Загора към Централната лаборатория за космически изследвания към БАН. Заедно с това и наличието на една невероятна инфраструктура, без която тези постижения биха били невъзможни – Заводът за запаметяващи устройства и Заводът за роботика – и двата в Стара Загора. (Жалко, че от тях не остана нищо.)
От 1990 г. проф. Съргойчев живее и работи в САЩ и в Канада. Разработвал е уреди за геофизични ракети и спътници, използвани от руснаци, американци и французи. За своята откривателска работа е удостоен с медала „Интеркосмос“ – Русия-България.
Случаят Тилчеви, интелектуалните приноси в науката на проф. Стоян Съргойчев са поредното доказателство за премълчавания български гений, който тихо, постоянно дава цивилизационни импулси на човечеството.
НБП, Донка ЙОТОВА

Неизвестните проекти на Тилчеви

Тихомир Тилчев

Героите в тази книга – баща и син Рашо и Тихомир Тилчеви, предизвикани от своето авторство на особено значими технически проекти, по силата на обстоятелствата стават участници в една опасна конспирация. Тя е свързана с предоставянето на технически данни относно реактивните авиодвигатели и реактивните снаряди, известни като знаменитите руски „катюши“ през Втората световна война. Началото е участието на Рашо Тилчев, прогимназиален учител физик, през 1927 г. в конкурса за топловози (средни локомотиви) в Москва. На следващата година му известяват, че неговият проект е класиран на 6-о място от 26-те постъпили проекти в съответния раздел.
Опитът синът да учи инженерство в София не се осъществява. Прогимназиалният учител Рашо Тилчев не може да го издържа. През 1937 г. Тихомир Тилчев прави писмено запитване до Пълномощното представителство на СССР в България. Той се интересува от възможността да продължи образованието си в институт или в технически университет в Съветския съюз. Известява, че има интересни авторски проекти, които биха могли да се реализират там и на няколко проекта от военно значение. Отказват му за това, че няма договорености между двете страни за обмен на учащи. Отговаря му секретарят на консулския отдел. Установената връзка с него продължава. С помощта му Тихомир установява и лична връзка с военното аташе Бенедиктов, а впоследствие и с останалите военни аташета. Предава лично принципните схеми на три варианта реактивни самолета, при които се използва като окислител на горивния процес атмосферният въздух, един проект за реактивен запалителен шрапнел и други проекти и изобретения, проектирани и разработени с неговия баща.
През 1940 г. с преписка „до Господина Йосиф Сталин“ се предлагат седем научни трудове и изобретения след опити с баща си да ги реализират. Оказва се, че в тогавашна България няма възможности за такава работа. Тази кореспонденция продължава още много време. От другата страна ги насочват да се съсредоточат върху разработката на авиодвигателя и на въздушно-реактивния двигател.
Главите на бащата и сина работят на пълни обороти. Чрез военните аташета предават схеми на три варианта реактивни самолети, които използват като окислител на горивния процес атмосферен въздух, един проект на бащата за реактивен запалителен шрапнел и други съвместни изобретения. Конспирацията става опасна. Германски подразделения са вече в България. През 1942 г. войната е в разгара си. От представителството по нелегален път му съобщават на адрес в София да получи писмо от Съветския съюз. В него задават професионални въпроси, между които и за самолета.
В крайна сметка двамата Тилчеви предлагат приложение на реактивен двигател на самолетна конструкция; приемат и разработват един вид пулсиращ въздушен реактивен двигател; разработват турбов двигател. Времето е от средата до края на тридесетте години на 20-и век, когато отношението към тези двигатели в много страни е отношение към несбъднати мечти, независимо от стореното в тези области. Своите проекти бащата и синът препращат по нелегални канали за Съветския съюз, откъдето им искат допълнителни разяснения.
Реактивният шрапнел на Тихомир Тилчев прави силно впечатление на специалистите днес. Той е бил твърдо убеден, че техният проект за реактивен запалителен снаряд е реализиран в снаряда на съветските „катюши“. Това е съветска реактивна система за залпов огън. С тези проблеми се занимават в Реактивния научно-изследователски институт в Москва. В дните на войната се правят проучвания реактивните снаряди да се използват като оръжие за самолетите, а така също и от наземни пускови установки. Това означава един залпов апарат да се монтира на механизирано шаси (прототипът е на камион) с пакет от направляващи релси.
Перипетиите с подготовката на „катюшата“ са от различно естество. Едно от тях е точният мерник. Тихомир е дал идеята, а едва след 9 септември в „Арсенал“-Казанлък той прави на практика в предната част на дулото на картечницата дупки, разполагайки ги косо (напреко, под наклон). Така се постига абсолютна точност на мерника, на удара. Това има общо с излизането на газовете, които тласкат снаряда напред. Така Тихомир, цигулар в оркестъра на Старозагорската опера, на практика прави максимално точно стрелково оръжие, особено картечницата с нейните много изстрели. Това е българският принос за онова време на войната.
Едва през 1972 г. чрез секретаря на ОК на партията в Стара Загора е отправена официално молба до Съветското посолство за потвърждаване на информацията за Тихомир Тилчев. Потвърждението е получено от Москва.