На 5 март известният старозагорски художник Светлин Стоев откри своята 21-а самостоятелна изложба в софийската галерия „Класика“ под надслов „Така беше“.
Картините отново разкриват моя личен свят, в който битувам, споделя художникът. Тук са познатите на всички мои фенове образи на борещите се чобани в Старозагорската планинска яка
в нощните сблъсъци на каракачанските кучета с вълци, с мечки, с хищници
Като лайтмотив в цялата изложба се прокрадват мотивите на чобанския живот.
Една от най-силните ми работи за мен самия е картина с няколко напукани чобански ръце. Едната от тях държи в шепата си запалено въгленче, а другите се топлят над нея. Това осмисля всичките мъки, блъскания и осъмвания насред балкана в студ и вятър, нападан от вълците, разкъсван от мечките.
Тази вяра носих в себе си в дългата и изтощителна зимна картина на борбата с бюрокрацията –
почти 30 години битка за признаване на нещо наше
– каракачанското куче. И от тези мои извори изтече тази идея за вярата, с която трябва да палим хората около себе си с личния пример, със своите постъпки, с дълбокото усещане, че с това не се парадира, с това не се преследват комерсиални цели. Това е нещо, което всеки от нас го носи. Просто трябва да има смелостта да го съхрани и да го изнесе, да го покаже.
Хубавото е, че, обръщайки се назад, аз виждам, че в себе си
имам сили за много нови неща
Имам чувството, че сега започвам пак по трънливия път, по нов път, но много по-стръмен, много по-тежък, но много по-ясен за мен самия, с много нови идеи и бих казал с нови творчески умения и с един много по-лаконичен изказ в рисуването.
Може би темата на другата ми изложба ще бъде Вярата. 
Вярата и всичко, което е препъникамък за чистия, вярващия човек – темата за предателя, Разпятието и бодливия нашийник на каракачанското куче, което много добре
би паснало като трънен венец на всеки, който поеме по стръмния път на устояването на вярата
Разработих тази идея, но малко не ми стигна времето да вкарам и този щрих в сегашната изложба. Представям много нови работи, но може би малко по-малка е закачката и хуморът в тези няколко картини. Прекалено мъжкарска стана тази изложба. Слава богу! Да сме живи и здрави! Само това се моля – да ме пожали съдбата, и
обещавам от днеска нататък да слагам колан, като пътувам в колата
Да си подбирам приятелите около себе си, да направя още две-три изложби.
Дай Боже, да продам всичките тези картини, за да помогна на брат ми да си напише книгата и да я издаде – „Орфико-библейското тайнство и древният българин“. И да ми стигнат силите да напиша моите истории по мой си начин, разбира се, без претенции за кой знае какво. Много приятели загубих, много хора около мен вече ги няма сред живите. Дължа картините си и на тях. Защото изразните средства на четката и на боите са силни, но
словото и пресния спомен на това приятелство явно не мога да го опиша в една картина
Затова и книгата може би ще се казва „Така беше“ със самоирония към себе си, с прошката към останалите, но за тези, които са били „най-верни“, най-близо до мен и нашето дело, и след като успяхме, като победихме вече, можаха да забият ножа в гърба, за тях жал няма. И друг път съм им посочвал пътя, пътя на Юда към смокинята и въжето, с което се обеси.
За предателя друг път няма освен към смоковницата
Живот и здраве, напролет мисля, че ще събера картини и сили за една нова изложба. Много благодаря на „Мидалидаре естейт“ – винарната, където част от кучетата ще бъдат приютени в един елитен развъдник. И на виното, което по безспорен начин показва, че изкуството и истината са в него. А всяка истина във виното може би ще я търсим на дъното на чашата.
НБП, Донка ЙОТОВА
