Диляна Начева е майка, млад предприемач, общественик и двигател на значими каузи, свързани с бъдещето на децата в България. За нея образованието не е просто институция, а място, което изгражда личността и основите на едно здраво общество. Днес обаче това място е в криза – духовна, морална и системна.
Нейната енергия е насочена към справедливостта, равния достъп до психологическа подкрепа и изграждането на училищна среда, в която се развиват не само знания, но и емоционална интелигентност, устойчивост и морални ценности.
Хората, които я познават, знаят: тя не просто говори – тя действа. С ясна визия и вяра, че всяко дете заслужава образование, което разпалва пламъка в него, а не го угасва. „Образованието е наша обща отговорност“, казва Диляна. „Трябват ни училища, които не просто преподават, а възпитават млади хора, готови да бъдат строители на едно по-смислено общество“.
Днес тя отправя открит призив към родителите:
„Образованието трябва да бъде приоритет на държавата, но натискът трябва да дойде и от нас – родителите. Всеки ден на отлагане е загубено време за децата ни“.
– Какво ви подтикна да говорите толкова открито за проблемите в образованието?
– Образованието в България е достигнало критична точка. Не става дума просто за срив на системата, а за разпад на духа, смисъла и ценностите, върху които тя би трябвало да се гради. Това се случва пред очите ни – и не можем повече да мълчим. Образователната система се е превърнала в средство за налагане на определени възгледи и идеи, като постепенно потиска у децата моралното усещане и способността им за самостоятелно мислене.
От години търся път към промяна – не само в структурата на образованието, но и грижата за менталното здраве на децата в училищата. Това за мен не е просто тема – това е лична кауза. Ще продължа да се боря, защото вярвам, че децата ни заслужават много повече – образование, което ги развива, вдъхновява и подкрепя.
Говоря и действам, защото съм и родител, и човек, който е запознат със системата отвътре. Това, което виждам, не ми дава покой. Не мога да се примиря. Наблюдавам как децата ни прегарят още от най-ранна възраст, а ние – възрастните – някак сме приели това за нормално. И питам: родители, не ви ли писна? Не ви ли писна да гледате безучастно как децата ви са натоварени от сутрин до вечер, а после единственият въпрос към тях е: „Каква оценка изкара?“ А наистина ли това е най-важното? Или е по-важно какво остава в ума и сърцето на детето ви? Питате ли ги как се чувстват? Какво преживяват в училище?
Много от децата днес се чувстват неразбрани, самотни и дори изоставени – в общество, което сме изградили, но което често възнаграждава амбицията повече от човечността и обърква ценностите, които трябва да предаваме.
И не – това не е просто фаза, която ще мине. Това се превръща в начин на съществуване. В нова „норма“, която не е нормална. Някои деца вече дори не виждат смисъл в живота, който им се предлага. А какво по-голямо предупреждение ни трябва?
– Какви са най-сериозните проблеми, които забелязвате в днешната образователна система?
– Учебният процес, изпълнен със стрес, е един от основните проблеми пред учениците в България. Анкети и изследвания показват, че именно стресът е водещото предизвикателство за тях – следван от тревожност, депресия и агресия. Емоционалното насилие е най-често срещаният тип насилие в училище. Вместо да се обърне сериозно внимание на менталното здраве на децата, днес ставаме свидетели на нарастващи нива на стрес, тревожност и насилие. Ако не се вземат спешни мерки сега, в бъдеще ситуацията ще ескалира до нива, с които няма да можем да се справим. Институциите не могат да прикриват случващото се, особено що се отнася до агресията в училищата. Защо децата ни трябва да растат в страх?
Как стигнахме дотам, че мястото, където децата би трябвало да израстват щастливи, свободни и вдъхновени, се превърна в среда, която ги лишава от радост? С годините училището пречупва уникалността им и отнема усмивките им. Когато учението се превърне само в изпълнение на изисквания и оценки, децата губят естествения си интерес и любопитство. Прекомерният академичен натиск, липсата на творчество, недостигът на уважение към индивидуалността, ограниченото пространство за игра и недостатъчната емоционална подкрепа създават среда, в която детето не може да се развива пълноценно. Трябва да бъде осигурена стабилна връзка между ученик, родител и учител. За съжаление, с времето учителите постепенно загубиха авторитета си – както в очите на учениците, така и в тези на родителите и обществото. Това води до липса на уважение и подкрепа към тяхната роля, което допълнително затруднява изграждането на здрава и ползотворна комуникация. Много учители се раздават напълно в работата си, но въпреки усилията им, не издържат на напрежението и постоянния стрес, който системата им налага.
– Според Вас, какво трябва да се промени?
– Нуждаем се от образование, което развива таланта на децата – не го убива. Образование, в което има преживяване, игра, любов и творчество. Не сляпо изпълнение на изисквания, не механично зазубряне, не пълнене на главите с клишета и ненужна информация. А система, която учи децата на критично мислене, развива важни умения за бъдещето и ги насърчава да изследват света с любопитство и без предразсъдъци. Искаме училище, което подкрепя творческите способности и добродетелите им – училище, в което децата си помагат, не се състезават на всяка цена. Учителите трябва да бъдат вдъхновители – не надзиратели и административни писатели. Те трябва да имат време и свобода да прилагат живи, смислени методи на преподаване.Основният принцип е ясен: децата трябва да бъдат ангажирани. Да са активни участници, не пасивни слушатели.
– Как оценявате подкрепата от страна на държавата?
– Държавата не инвестира достатъчно в децата – а те са бъдещето на България. Не можеш да изграждаш сгради, да ремонтираш фасади и да очакваш промяна, ако пренебрегваш умовете и сърцата на тези, които утре ще управляват страната. Щом Министерството на образованието има капацитет да променя закони и да въвежда нови предмети, значи има и силата да осъществи дълбока реформа на образователната система.
Ако СЕГА не променим спешно посоката на образованието и възпитанието, ни чака социална и духовна криза. Време е ВСИЧКИ – институции, родители, учители и общество – да се обединим и заедно да ИЗГРАДИМ НОВ ПЪТ за бъдещите поколения.
– Виждате ли надежда за промяна?
– Да, виждам надежда! Но тя ще дойде, когато всички страни я пожелаят – родители, учители, Министерството на образованието и цялото общество. В момента съществуват много организации и ангажирани хора, които работят за положителна промяна, но усилията им често остават без значим резултат. Причината е липсата на координирана подкрепа и публична видимост на държавно ниво. Истинската трансформация трябва да започне отгоре – с ясна визия, политическа воля и активна институционална подкрепа. А тя я няма! Често виждаме половинчати мерки. Аз не спирам да търся пътища и решения.В момента работя с екип, който стъпка по стъпка прилага иновативни и дълбоко човешки подходи, доказали се в практиката – фокусирани върху социално-емоционалното учене, развиване на критическо мислене, емпатия и здрава връзка между учители и ученици. Насърчава се игрово и социално учене, използва се изкуството като инструмент в обучението и родителите се включват активно като партньори в процеса.
Решения има – нужно е да преодолеем страха, да поемем лична отговорност и да не чакаме „някой друг“ да започне. Време е да излезем от ролята на жертви и да станем сътворци на собствения си живот. Да дадем личен пример на децата си – с действия, не само с думи, защото те не се учат чрез поучения, я чрез пример и подражание. Така ще изградим бъдеще, в което образованието не просто преподава, а вдъхновява и развива.
– Какво е мнението ви за новия предмет „Добродетели и религии“, който се обсъжда за въвеждане в училищата?
– Виждаме всеки ден какво се случва в обществото – липсват ценности, липсва морална опора. Явно е, че нещо трябва да се направи в тази посока. Все още няма яснота как точно ще изглежда програмата по този предмет и как ще се прилага, затова хората са объркани и тревожни. Според мен първо трябва да се изчисти изцяло концепцията, да стане ясно какво ще се преподава, кой ще го преподава и под каква форма.
– Този предмет, свързан с духовното образование и религиите, съществува под формата на СИП. Какви са вашите наблюдения?
– Да, предметът „Християнство – Православие“ съществува, но често остава скрит от родителите. Проблемът не е в липсата на интерес, а в липсата на информация и съдействие от страна на училищното ръководство. В много случаи директорите не разпространяват декларации, с които родителите да заявят желание, и така не се дава възможност да се сформират групи. Това създава усещането, че тази възможност е нежелана – което е несправедливо, особено предвид големия брой православни семейства, които искат децата им да се докоснат до духовни ценности.
– Какво, според Вас, провокира острата обществена реакция срещу новия предмет?
– Вместо да насочим вниманието към дълбоките проблеми в образователната система, обществената енергия се насочи към отхвърляне на един предмет, който и без това беше оставен в „трета глуха“. А това всъщност разкри една много по-дълбока рана: загубата на смисъл и на ценности. Ясно се вижда духовният упадък, в който живеем. След 1944 г. комунистическият режим забрани вероучението, ограничи достъпа до църквите и прекъсна връзката между човека и вярата. Материалното започна да доминира над духовното и се превърна в основен приоритет в живота, докато духовните ценности постепенно изчезнаха. Днес децата ни растат без здрави корени и морални ориентири, в свят, който често цени повече притежанието, отколкото вътрешната стойност на човека. Държавата почти не инвестира в тяхното духовно и ценностно изграждане. Културата, изкуството и духовността са стълбове на едно здраво общество и нация. Историята ни го е доказала – неведнъж!
– А не трябва ли това да е лична отговорност на родителите?
– Разбира се. Възпитанието, моралът, ценностите, уважението – всичко това започва от семейството. Родителите носят основната отговорност да изграждат у децата си ценностна система още от най-ранна възраст. Но когато те не го правят – образованието трябва да подаде ръка. Ако не го получат у дома, децата трябва да имат достъп до добродетели, вяра и културна памет в училище. Не като налагане, а като възможност. Да си припомним, че именно тази духовност ни е съхранила през вековете. Ако не се върнем към нея – ще продължим да берем плодовете на отчуждението, агресията, бездуховността и разпада.
– Дни след като чествахме 24 май – Деня на българската просвета и култура и славянската писменост. Какво послание бихте искали да отправите?
– Стремежът към знание и култура винаги е бил в основата на българската идентичност. Светите братя Кирил и Методий, заедно със своите ученици, са били не само създатели на писменост, но и носители на дълбока духовна мисия – те са ни дарили език, чрез който да пазим вярата, историята и себе си.
Днес, повече от всякога, трябва да помним кои сме, откъде сме тръгнали и какво сме дали на света. В свят, в който духовните ориентири често се губят, имаме дълг – не само да се гордеем с корените си, но и да ги предаваме с уважение и любов на идните поколения. Не бива да допускаме чужди идеологии или лобистки интереси да подменят нашата културна и духовна същност. Защото народ без памет и дух е народ без бъдеще. Държавата има отговорност да пази историческата ни идентичност, а ние – да възстановим ценностите, вярата и човечността в децата си. Ако днес не се погрижим за тях, утре ще платим висока цена. Нека не допускаме повече културно, духовно и интелектуално сриване.
Ако искаме децата ни да растат в здрава и вдъхновяваща среда, трябва да започнем с промяна – в отношението си към образованието, към учителите и, най-вече, към самите деца. Защото духовността не се учи от учебници – тя се възпитава чрез грижа, уважение и личен пример.
