Народ, който не знае да почита и да бъде признателен към своите заслужили синове, не е достоен да ги има. Такъв един народ е народ без бъдеще
„Най-сетне нека си спомняме за ония великани и бележити дейци, които извоюваха и опазиха църковно-народните правдини презъ най-тежките времена. Тия дейци не трябва да остават безъ видимия знакъ на всенародната почить и признателность. Защото народъ, който не знае да почита и да бъде признателенъ къмъ своите заслужили синове, не е достоенъ да ги има. Такъвъ единъ народъ е народъ без бъдеще“.
Митрополит НЕОФИТ ВИДИНСКИ
Това са заключителните думи от апологетичните бележки на Митрополит Неофит Видински в неговата статия „Два типа интелигенция“ (публикуваме по-долу пълния й текст без редакторска намеса – бел.ред.). Статията е написана по случай 50-годишния юбилей на Екзархията и е посветена на интелигентната младеж. Издадена е от Св. Синод на Българската църква в полза на „фондъ постройка паметникъ на Антимъ I Екзархъ Български“ (София, Кооперативна печатница „Гутенбергъ“, 1926 г. – виж снимката).
Публикуваме написаното от великия духовен водач и предтеча Митрополит Неофит Видински на 1 ноември – Деня, в който честваме народните будители, по предложение на Виктория Караабова, родственица на дядо Неофит, роден в гр. Гълъбово, Старозагорско, със светското име Никола Митев Караабов.
Многомерната личност на Митрополит Неофит е дарена не само с над100-годишен житейски път, но и с огромна енергия за Вяра и Дело. А животът му е неизчерпаем извор на добротворство, на будителство и благородство, на морален и материален градеж в полза на хората. Именно поради това не е учудващо, че думите му, писани макар близо век назад, звучат актуално и в днешния ден. Препратката към съвременната епоха е знак за нас. От една страна, показва колко безспорен е приносът на Митрополит Неофит, чиято личност е достоен пример за днешните поколения със своя висок морален и интелектуален ръст. А от друга страна, неговата статия отново ни напомня, че изключителните времена, които преживяваме, изискват да вземем своя пореден урок от родната ни история, както сам казва и дядо Неофит.
Тази публикация е и пореден, навременен повод да ни подсети, че сме длъжни да предадем щафетата на паметта, и маркира посоката, по която да се движим към 26 февруари 2021 година. Датата, когато трябва достойно да отбележим 50-годишнината от смъртта на великия ни предтеча, счита Виктория Караабова-Стоянова.
1. Уроци отъ историята. Днешниятъ день е юбилеенъ и за народа. Празнуваме всенародно 50-годишнината отъ учредяване на Екзархията. А това учредяване бе възкръсване на поробения и живо погребенъ български народъ. То бе негово възстановяване като самостойна и официално призната национална единица. Безспорно това е едно голямо историческо събитие, твърде поучително и за настоящето, и за бъдещите поколения. Историята е най-добрата, мъдра и безпристрастна учителка. Който внимателно взема уроци отъ нея, може да върви сигурно по пътя на живота, може да твори успешно културата и напредъка на народа си, безъ спънки и падения. Изключителните времена, които преживяваме, изискват и ние да вземемъ единъ добъръ урокъ отъ родната си история. И днешниятъ юбилеенъ празникъ ни дава повозъ за това. Той ни дава поводъ да хвърлимъ бегълъ погледъ върху наподното ни минало и да се поучимъ: какво може да стори интелигенцията за народа си?
2. Въпроси за погромите на България. Знае се, че въ края на XIV-о столетие България падна подъ тежко робство. Но кой я провали? Тоя въпросъ отъ миналото изисква въ паметьта ни другъ такъвъ отъ настоящето: кой погроми България презъ 1913 и 1918 година? Не е моментъ сега да се разсъждава и търси отговоръ на тия въпроси. Но, като оставяме водената тогава политика на страна, ние можемъ всякога открито да изповядваме, че причината за новите погроми на родината ни е е била прекомерно голямата сила на външния врагъ, нито пъкъ липса на героизъмъ у родната армия. Причината е другаде. Също така може да се отговори и на въпроса: кой провали България през 1393 год. По тоя въпросъ впрочемъ може да се направятъ сега малки разсъждения, щомъ ще трябва да говорим и за възкръсване на погребения въ течение на петь столетия български народъ.
3. Пагубното дело на интелигенцията през XIV-о столетие. Това дело трябва да се подчертае съ дебела черта. Презъ това столетие интелигенцията доста усилено работила за провалата на България. Тогава тя (интелигенцията) била представлявана отъ боляри и богомилствующи, съ техните сектантски подразделения. Вярното е, обаче, че за провала на България болярите работили несъзнателно, а богомилите умишлено и планомерно. Споредъ мислите на единъ съвремененъ нашъ писатель-философъ, цельта на едните може да се изрази съ думите: да ограбимъ тоя н ародъ, а целта на другите – съ думите: да провалимъ тая държава. (Да ни прощаватъ известните наши учени, че не можемъ да се съгласимъ съ тяхъ, какво богомилите били хора на културата и напредъка. Да се работи за провалянето на родната си държава никакъ не е голяма напредничавость). Тъй че едните и другите са насаждали въ народа безверие и поквара. Едните и другите съ своя грубъ егоизъмъ и безумно сектанство притъпявали националното чувство у българите, разнебинтвали техните духовно-нравствени ценности. Това била една интелигенция, , изпаднала въ крайности, твърде гибелни за народа; интелигенция алчна, прогнила, безумно фанатична, способна само да заразява и да руши.
А простиятъ народъ? Въпреки вършените върху него неправди, въпреки бедностьта си, докато вярата и нравственостьта му били непокътнати, той се още ималъ сила да брани съ мишците и кръвьта си свободата и независимостьта на родината си. Но, когато покварената и сектантска интелигенция посегнала на вярата му и разнебитила морала и добродетелите му, а още повече щомъ успяла да покруси неговото национално съзнание, силите му да се бори за държавна независимость – съвършено ослабнали. Тоя именно благоприятенъ моментъ издебна външниятъ врагъ и повали България. Дълги години преследвана отъ сектантите – безотечественици цель се постигнала. Тяхната идея възтържествувала. Делото имъ се увенчало съ успехъ, уви, твърде позоренъ за тяхъ и твърде печаленъ за България.
Виктория Караабова-Стоянова, изп. директор на Фондация „Постижения“ и родственица на Митрополит Неофит, подарява на кмета на Стара Загора Живко Тодоров, книгата „Митрополит НЕОФИТ Видински – велик духовен водач“. Изданието излезе от печат по повод 48-мата годишнина от кончината на бележития духовник, издадена е от Фондация „Постижения“
4. Гласътъ на родната ни църква. Както винаги, тъй и сега, отъ началото до края на тая народна трагедия, единъ гласъ се издигаше високо и тревожно и призоваваше къмъ родолюбиво опомняне. Единъ гласъ съ сълзи молеше и предупреждаваше за предстоящето народно бедствие. Единъ гласъ посочваше фаталното дело на алчната, обезвера и обезродена интелигенция. Това беше гласътъ на светата ни народна църква, беше гласътъ на нейните тогавашни велики представители Теодосия и Евтимия, патриарси търновски. Ала въ тоя гласъ малцина се вслушваха. За голямото мнозинство той остана като гласъ на вопиющия въ пустиня. Най-сетне единъ день, – а тоя день бе най-злочестиятъ за българското племе, – тоя гласъ замлъкна. Дивиятъ и кръвожаденъ завоеватель изтреби малцината оцелели родолюбци, а великия патриархъ Евтимия изпрати на заточение някъде къмъ южното море. Тамъ, следъ като оплака свмоето окаяно паство и своето поробено отечество, той почина, безъ да има него кой да оплаче и погребе…
5. Живо погребениятъ народъ. България падна. Българскиятъ народъ се намери въ положението на живопогребенъ. Когато се видяха въ това положение, всички разбраха колко голяма и ужасна бе народната злополука. Тогава всички проумяха колко низка и престъпна е била ролята на покварена и сектантска интелигенция. Но всичко бе късно вече. Измъченъ и отчаянъ, поробениятъ народъ, безъ разлика на боляри и богомили, сега потърси утеха въ църквата си. Ала и тя се оказа придвоена от гърците. Наистина, оставаше му още Охридстата архиепископия. Но тя беше твърде отдалечена( освенъ това скоро и тя се намери въ ръцете на гърци-владици. Единъ день цариградскиятъ гръцки патриархъ успя да убеди султана, че ужъ християнската вяра не правила разлика между народностите. Хитриятъ гръкъ представилъ предъ турската власть всички християни като Румъ или Урумъ миллети, на които той, гръцкиятъ патриархъ, е духовенъ началникъ. Полезно било за турците да повярват тая лъжа и българското име бе заменено съ общо име на раята: румъ. Тогава за българското племе се получава следнята печална картина: държавата му завладяна отъ турците, църквата му присвоена отъ гърците, а народностьта му живо погребена отъ едните и другите.
6. Елинизация и възраждане на българския духъ.Това безподобно робство продължи много столетия. Турците, а още повече гърците, правеха всичко, щото то да остане вечно. Фанариотите бяха решили да направятъ отъ българите чисти елини, като имъ наложать езика и културата си. И на някои места те имаха успехъ. Бе настанало време дори, когато въ някои градове и села по-първите хора усвоиха елинския езикъ и култура и почнаха да забравятъ и се чуждятъ както отъ бащиното си, тъй и отъ народното си минало. Подиръ четиристотинъ годишното робство за съществуването на българското племе това беше най-критичниятъ моментъ. За щастие, обаче, здравото, чистото и нравствено отъ народа ни, по градове и села, бе останало още живо и незасегнато отъ елинизацията. Особено здраво бе се запазило то изъ недрата на родните ни величави балкани. Тамъ то бе по-просто и невежо, но пазеше неизменно езика и духа си. Изобщо въ тоя критически моментъ здравиятъ елементъ на българската нация имаше най-доброто помощно средство за опазване своята самобитность: въ църковните келии, дето децата подъ ръковоството на родолюбиви свещеници и монастирски монаси учеха родна грамота, въ селските семейни задруги и вдъ еснафските корпорации.
Но скоро подиръ това отново се издигна задушениятъ отъ Фенеръ гласи на родната майка-църква. Най-напредъ „изъ дънъ горите Атонски“ родолюбивиятъ и безсмъртен о. Паисий извика: „о, българино, защо се срамувашъ отъ името си? Защо забравяшъ, че българи са имали царство и господарство и че те са дали езикъ и култура на цялото славянство!“. Тоя гласъ бързо се разнесе по цялата робска земя. Народното чувство почна да се пробужда и въ елинизираните градове. И въ резултатъ отъ всичко това започна да се формира една нова българска интелигенция, родолюбива и идеалистична. Това бе началото на народното възраждане.
7. Народните дейци-будители. Подиръ родолюбивите велики църковно-народни деятели – Паисия Хилендарски и Софрония Врачански – се явиха плеяда народни труженици за възраждането на нацията. Те съ себеотрицание полагаха знания и сили, трудъ и имотъ, па дори и жоватъ, въ жертва на великото народно дело. Националното съзнание се оживи, народните добродетели почнаха да се проявяватъ въ пълната си сила. Миналото народно величие въодушевяваше народните дейци-будители и те работеха сега съ вярата, която премества планини. Тяхното беззаветно родолюбие насочваше тяхната дейност въ правия пъть. Неофитовци, Иларионовци, Миладиновци и толкова други техни бележити сподвижници и последователи – мирски и духовни – бяха най-бляскавите звезди на постепенно проясняващия се български небосклонъ. Всички те имаха едно твърдо установено убеждение – че само съ придобиване, или възстановяване правото за независима българска народна църква, българскиятъ народъ ще осигури своето самобитно съществуване. Те бяха убедени така, защото знаеха, че тая народна църква ще събере подъ своите майчини криле всички потиснати българи, ще ги просвети съ словото Божие на славянобългарски езикъ и ще ги опази отъ чуждо претопяване. Подъ закрилата на църковната българска власть те щяха да израстнатъ и укрепнатъ въ д уховна църковна свобода, за да се подготвятъ и за гражданска. Това беше светлиятъ идеалъ на всички народни дейци-будители. Подиръ тяхъ тръгна, съ пълно съзнание, новоизрастналата родна интелигенция. Едни започнаха да издават вестници и списания, други емигрираха или станаха „комити“ и отидоха по балканите. Но всички заработиха трескаво за постигане на светлия народен идеалъ, готови да се жертвуватъ за него.
8. Делото на новата родолюбива интелигенция. То ще бъде отбелязано съ златни букви въ новата ни народна история. Презъ втората половина на миналото столетие бяха настанали по-благоприятни времена за българското племе. Безспорно политически причини бяха заставили турското правителство да бъде по-снизходително спроти църковно-народните ни искания. Не бяха, обаче, такива и гърците от Фенеръ. Мирната и синовна молба на българите, щото Цариградската гръцка патриаршияу да имъ възвърне някога, съ помощьта на турската власт, независима родна църква, не даде никакъв резултатъ. Гръцките пастири бяха чужденци за народа ни. Фенеръ беше хитъръ, лукавъ и алченъ. Той държеше плячката здраво и не пожела доброволно да ни повърне нашето. Той не иска да възстанови заграбената автокефалность на църквата ни, автокефалность узаконена въ миналото съ международни и междуцърковни актове, подписани на първо място отъ самия цариградски патриархъ.
Тогава църковно-народните дейци, подкрепени отъ цялата интелигенция, му дадоха онова историческо сражение, съ което щеше да се свърши тая разпря. Наистина, силите бяха още неравни; жертвите щяха да са скъпи и непосилни. Но църковно-народното съзнание бе укрепнало вече. Интелигенцията поведе цялъ народъ, здраво застана задъ църковните дейци – и сражението се спечели. Патриаршията бе победена, въпреки произнасяните отъ нея анатеми надъ родолюбиви български духовни водачи. Турското правителство се видя принудено да пристъпи къмъ бързо разрешаване на въпроса. И най-сетне, въпреки протестите на патриарха, призна за справедливо искането на българите да се възстанови независимостьта на тяхната народна църква; толкова повече, че на времето си то беше я подсебило на Цариградската.
Тъкмо преди 50 години, на днешния день, то издаде скъпоценния за насъ ферманъ за учредяване на българската Екзархия. Казваме скъпоцененъ, защото, заедно съ учредяването на Екзархията, официално се признаваше възкръсването на погребената до сега българска н ародность. И още, защото съ тоя ферманъ, пакъ официално, се набелязваха етническите граници на българското племе, за просвещението и културното обединение на което Екзархията добиваше право. А въ тия етнически граници влизаха всичките някогашни български земи: Мизия, Тракия, Македония, Поморавия и Добруджа, съставящи територията на старото и славно българско царство. Следователно, ферманътъ бе една неоценимо скъпа придобивка, съ която се възстановяваха изгубените до тогава църковно-народни правдини. Таяу придобивка бе дело на църковно-народните дейци-будители, дело на родолюбивата българска интелигенция.
отец иконом Йордан Василев на изложбата в Гълъбово, 20 октомври 2018 г.
9. Избиране на първия български Екзарх. Първата работа на конституираните при Екзархията управителни тела бе да изберат Екзархъ. Султанското правителство издаде разрешение за това. Видинската епархия бе честита да даде своя архипастирь за пръвъ български Екзархъ, който ст ана и първия буденъ стражъ на скъпия ферманъ. Видинскиять Митрополитъ бе избран единодушно за първоиерархъ на възстановената автокефална българска църква. Ала той, преди да приеме избора, сериозно се замисли. Защото знаеше колко е висок постътъ, на който го призоваватъ( но знаеше и колко трудно е делото, което има да се върши отъ тоя постъ. Той добре знаеше както лукавството и перфидностьта на Фенеръ, съ който ще има да се сблъска, така и гъвкавостьта и хитростьта на турските управници и дипломати, съ които ще трябва да се сношава. Трябваше да избира между спокойствието въ Видинъ и тревогите въ Цариградъ. Надви, обаче, ниговото родолюбие, ноговото послушание къмъ гласа на църквата и народа, и той тръгна за Цариградъ. Съ небивала радость народътъ го изпрати. Чрезъ напътствените речи на ораторите той му поръча да пази фермана като зениците на очите си. Развълнуванъ и трогнатъ до сълз-и отъ милите народни чувства, Антимъ I-й обеща да бъде добъръ стражъ на фермана и Екзархията. Въ Цариградъ го посрещнаха още по-тържествено. И тукъ въ приветствените речи се подчерта същото народно желание. Въ отговора си той заяви открито, че знае вече това желание и че ще брани фермана дори до лично самопожертвуване. „Няма да отстъпя – каза той, – азъ видяхъ белокоси старци, които плачеха отъ радость, видях мъже, жени и деца, които възпяваха освобождението ни отъ гръцкото иго, и навредъ ми поръчаха да пазя фермана и да не отстъпввам отъ него нито на йота“. И той действително изпълни достойно тая народна поръчка и своето обещание.
10. Опитъ за помирение съ патриаршията. Щомъ зае Екзархийския престолъ, Антимъ I-й бе посъветванъ да направи постъпки за изглаждане недоразуменията съ Цариградската патриаршия. Екзархътъ веднага поиска да се срещне съ патриарха, съгласно съ повелите на фермана. Обаче паттриархътъ отговори, че нито Екзархията приема, нито фермана признава, и че Антимъ Видински трябва да си замине въ епархията. Антимъ I-й разбра, че помирението няма да се състои, но заяви, че неговото място сега е тамъ, дето народътъ го постави. Тогава патриархътъ го отлъчи отъ църквата. Но Екзархъ Антимъ не се уплаши. Той знаеше, че правото и народните благословии са по-силни отъ несправедливите патриаршески клетви. Отъ тукъ почва проявата на неговата твърда неотстъпчивость, като стражъ на църковно-народните правдини. Впоследствие дори и някои отъ народните дейци останаха недоволни отъ тая негова неотстъпчивость.
11. Опитъ за видоизменение на фермана и атаки срещу Екзарх Антимъ I-й. Подъ давлението на патриаршията, турското правителство скоро се разкая за дето издаде фермана за учредяване на Екзархията върху такава широка и благоприятна за народа ни основа. То се опита да убеди Екзарха да се съгласи за видоизменението му въ смисълъ да скъса връзката на Екзархията съ Вселенската Църква. Екзархията тогава ужъ щяла да бъде свободна да си назначава свои архипастири всъде въ империята безъ ограничение. Антимъ I-й рязко се противопостави. Той разбра хитростьта. Замисъльта да се видоизмени Ферманътъ не бе дело на турското правителство. Тукъ прозираше хитростьта на Фенеръ. Защото и най-малката ревизия на Фермана можеше да доведе до неговото унищожение. Това беше желанието, политиката на Фенеръ. Но Антимъ I-й бдеше и парира удара…
Обаче неприятелите на Екзархъ Антима се увеличаваха. Подиръ гърците, и турците му станаха такива. Срещу него се обявиха и н якои отъ народните деятели. Почнаха се интриги, клевети и разни доноси предъ Високата Порта, съ цель да го уплашатъ и направятъ по-отстъпчив и послушенъ по известни църковно-народни въпроси. Антимъ понесе всичко, но остана веренъ на дълга си да пази Фермана и да реди църквата споредъ него. Иначе той не можеше да постъпи. Въ тоя Ферманъ бе неговата собствена сила и силата на българите. Той даваше на народа ни правовъ животъ, майчинъ езеикъ, църкви, училища, духовна свобода и църковна независимость. Той вливаше въ народното тяло духъ, кръвь и животворна мощь да расте и се развива не съ дни, а съ часове. Въ него бе условието да се достигне пълното църковно-народно културно обединение (чл. 10) и да сеокръглять етническите граници на племето ни. А пъкъ Екзархътъ имаше предъ очи не само църковната, но и бъдещата ни гражданска независимость. Той бързаше да организира вътре в Отоманската империя една българска църковна държава, която да стане здрава основа на една бъдеща свободна и независима България.
12. Постъпките на Антимъ I-й за освобождението на България. Цели петь години Антимъ I-й работи за благоустройството на народната църква. Той бе усърденъ и буденъ стражъ на придобитите народни правдини. Много спънки му се правиха, отъ свои и отъ чужди, при ръководене на църковно-училищното дело. Но те не го обезкуражиха, не го отчаяха. Дойде, обаче, прибързаното априлско възстание, а подир него и баташката трагедия. Когато Средна гора плувна въ народна кръвь, Екзархъ Антимъ биде съкрушенъ. Обаче той знаеше, че отчаянието и сълзите няма да помогнатъ при голямото народно нещастие. Тогава той се реши да заработи и за политическата свобода на своята измъчена родина. Изпратиха се народни делегати въ Европейските столици съ мисия да осветлятъ европейското обществуно мнение затрагичното положение, въ което се намира българскиятъ народъ. А самъ Антимъ I-й написа онова паметно писмо до Петербургския Митрополитъ Исидора за извършените турски зверства надъ българите въ Средногорието, писмо предназначено да бъде прочетено на императора Александра II-й. Когато тоя последниятъ изслушалъ сръчно и картинно изложените въ писмото ужаси, покъртенъ заплакалъ и далъ дума да ускори освобождението на България. Следната година то се започна, а презъ другата благополучно завърши.
https://www.flipbookpdf.net/web/site/7c533a8212e336c104f91437dc8d893f1e66aecc202011.pdf.html
13. Сваляне и заточение на Антимъ I-й. Турското правителство се озлоби отъ поведението на Екзарха. То реши да го лиши отъ неговия високъ постъ. Послужи си за това съ недоволните отъ Антима българи-туркофили, които искаха да го заставятъ да си даде оставката. Но като не сполучиха, турското правителство издаде султанска заповедь, съ която Антимъ се лишава отъ званието си на Екзархъ Български и се изпращаше на заточение въ Мала Азия. Той обаче отиде съвършено спокоенъ; защото Ферманътъ оставаше непокътнатъ и народното освобождение се извършваше, Свободна България се създаваше. Той отиваше спокоенъ, защото мвного пъти бе заявявалъ, че той съ готовность приема да бъде пожертвуванъ, само българскиятъ народъ да се освободи. А сега той даваше по-малка жертва – заточене. Турското правителство не се реши да го обеси, както бе сторило по-рано съ грацкия Париархъ Григорий V-й. На вакантния Екзархийски престолъ веднага бе избранъ Ловченскиятъ Митрополитъ Йосифъ, който зае високия постъ съ същото достойнство.
Подиръ освобождението на България Антимъ I-й се завърна тукъ, въ Видинъ, на тая епархийска катедра, която беше негова. Нему бяха дадени всички заслужени почести. И следъ като поработи редъ години за благоустройството на епархията си и църквата, като взема живо участие и въ политическата уредба на новата българска държава въ преклонна старость, Антимъ I-й почина на 1 декемврий 1888 година.Бидейки неговъ приемникъ по катедра, ние изпълняваме единь дългъ, като казваме тия няколко думи за него въ тоя юбилеенъ день на Екзархията, на която той бе единъ отъ създателите и пръв неинъ шефъ. Повтаряме, той я брани съ достойнство и се самопожертвува заради народните правдини. Неговите заслуги къмъ народа и църквата са големи. Неговото име е украса за Видинъ и Видинската епархия, и за Българската църква той заслужава благоговейна почить и признателность отъ цялото българско племе. Ала при все това тоя великъ родолюбецъ и заслужилъ на народа си архипастиръ е оставенъ въ забрава. Нему не е сторенъ подобаващъ знакъ на почить и признателность. Не само чужденците, които посещават Видинъ, но и самите видински граждани не знаятъ де е гробътъ му. А тоя печаленъ фактъ не говори добре нито за народа ни, нито за църквата ни, нито п ъкъ за видинското родолюбиво гражданство…
14. Заключение и поука. Лесно обяснимо е защо ние се спряхме по-длъжко върху личностьта на първия Екзархъ. Още отъ първия моментъ новоучредената Българска Екзархия намери олицетворение въ тоя свой пръвъ избраникъ. Неговото име и неговиятъ животъ плътно се приплетоха съ първоначалния развой на тоя всенароденъ институтъ. Па и самъ Антимъ I бе едно истинско олицетворение на новата ни родолюбива интелигенция по онова време. По това може да се каже още твърде много. Защото създаването и опазването на Екзархията е една дълга и п оучителна история. Тя не може да се изчерпи въ една, макаръ и по-дълга, речь. Но, за сега, казаното до тукъ е достатъчно. Остава само да си направимъ заключение и да извадимъ поуката.
Отъ казаното изобщо става ясно и убедително следното: първо, че за провалянето на България въ края на XIV-о столетие тогавашната интелигенция е допринесла твърде много. Макаръ и разделена на два, враждебни помежду си, лагера – болярска и богомилска – те еднакво са съдействували за разнебитване моралните и физически народни сили. Еднакво са внасяли раздори и омраза между народа, за да го направятъ най-накрая негоденъ да защити своята свобода и държавна независимост. Следователно, алчната и обезверена интелигенция улеснила, – безразлично дали съзнателно или не, – външниятъ врагъ да провали България и да пороби народа ни.
И второ, че нравствено-религиозното оздравяване е било главното средство за възкръсване, възраждане и освобождение на Българския народъ. Измъчванъ отъ едно двойно робство въ продължение на дълги години у него постепенно се извършила една духовна обнова; извършилъ се единъ процесъ на морално прочистване. Здравите народни елементи били запазени въ големите семейни задруги, въ еснафските сдружения и монастирите.Пратеници отъ тия последните започватъ да кръстосватъ изъ страната, основаватъ келийни училища при метоси и църкви, будятъ народа и подготвятъ народни будители. Създава се постепенно една вяровдъхновена и родолюбива интелигенция, която се изправя срещу агентите на елинизма и ги погонва. Групирана около църковно-народните водачи, тая интелигенция помага въ борбата за извоюване на църковна независимост и народна самобитность. Резултатъ на тая родолюбива дейност е учредяването на Българската Екзархия, а след това и съдаването на свободна и независима Българска държава.
И тъй, предъ насъ се рисува една картина. Тя ни представлява две епохи отъ народната история и два типа интелигенция. Първиятъ типъ е отъ епохата преди петстотинь години, а другиятъ – отъ епохата преди петдесеть години, отъ епохата на възраждането. Първиятъ типъ интелигенция, бидейки егоистична, родоотстъпна, обезверена и сектантска, упорито е рушила моралните народни сили и държавните устои. Вториятъ типъ е интелигенция вяровдъхновена и родолюбива, която чрезъ лични усилия и жертви е създавала народни нравствени сили и творила народни бъднини. Къмъ кой отъ тия два типа може да бъде причислена съвременната наша интелигенция? Има ли тя дялъ въ създаването на новите народни изпитни и злополуки? Моралътъ и дейностьта на тая наша съвременна интелигенция са на лице. Нека всеки самъ ги прецени ис9и отговори на тия въпроси.
А ние ще повторимъ още един пътъ. Юбилеятъ на Екзархията е юбилей на целокупния български народъ. Това е петдесетгодишнина отъ неговото ново раждане. Той е още въ ранната си юношеска възрасть. Младъ и жизненъ, той съ право може да мечтае за културенъ напредъкъ и мирно благоденствие. Но той ще има една такава светла бъднина, ако налучка и здраво стъпи въ пътя къмъ нея. Историята е добра учителка. Съ едно безпристрастие тя ни рисува деонстьта на типовете интелигенция отъ двете исторически епохи. Рисува ни и двата пътя, по които те са насочвали живота на народа си. Да се поучимъ отъ предложените уроци. Това може да ни помогне да изберемъ правия пътъ. Може да ни помогне въ случая още и това, ако се вслушаме съ синовно доверие въ гласа и съветите на светата ни родна Църква. Както се изтъка вече, тя всякога е била златната скрижаль за нравственото и националното здраво чувство. Нека бъдемъ уверени, че ако интелигенцията ни по-често черпи поука и духовни сили изъ тая съкровищница, по-лесно и по-успешно ще твори светли народни бъднини.
Най-сетне нека си спомняме за ония великани и бележити дейци, които извоюваха и опазиха църковно-народните правдини презъ най-тежките времена. Тия дейци не трябва да остават безъ видимия знакъ на всенародната почить и признателность. Защото народъ, който не знае да почита и да бъде признателенъ къмъ своите заслужили синове, не е достоенъ да ги има. Такъвъ единъ народъ е народъ без бъдеще.
NBP.bg
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
Митрополит Неофит Видински напълно покрива образа на народен будител
Митрополит Неофит в защита на българските евреи
Митрополит Неофит събужда желанието у хората да даряват
Митрополит Неофит Видински оставя незаличими следи
Почитаме 150-годишнината на митрополит Неофит Видински
150-годишнината на митрополит Неофит Видински честват с изложба в родния му град Гълъбово
Дължим висока почит на дядо Неофит и в родния му край
Свещеноиконом Йордан ВАСИЛЕВ: Митрополит Неофит има водеща роля в спасяването на българските евреи
