По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
Ваньо Стоилов като отговорен редактор на „Местен 24 часа“ в Стара Загора, 1998-2009 г.
Получих интересна покана от вестник „Национална бизнес поща“ – да напиша материал в обем до 3000 знака на тема „30 години: Равносметката“. Пресметнах лесно, че се падат по 100 знака на година. И то за тема, по която тепърва ще се пишат книги и научни трудове. И то за събития, които, за добро или за лошо, преобърнаха съдбите на милиони българи. Е, Мойсей е водил робите из пустинята 40 години, докато умре и последният, който е помнел робството. На нас ни остават поне още 10 години в пустинята на Мойсей. А вероятно и повече, защото средната продължителност на живота се вдигна и ще трябва повече време, докато умре и последният, който помни времето на социализма и е живял в него. Истината е, че през тези 30 години преживяхме твърде много – едни го наричат за благозвучие преминаване от планова към пазарна икономика, други предпочитат по-истинското – първоначално натрупване на капитала при преминаването на страната от социализъм към капитализъм. Знайно е, че ако в този процес изобщо има правила, те са жестоки. Мнозина изпаднаха зад борда на прехода, други останаха на кораба, но в трюма. Местата в първа класа са малко, твърде малко. Резултатът, определен с една дума, е разслоението на обществото. Сега ни втълпяват, че преди 30 години ние, българите, сме били еднакво бедни. Е, сега сме различно бедни, ако изобщо това топли някого. Защото всеки би направил сравнението от собствената си камбанария: едни се сравняват със собственици на яхти в Монте Карло, други ще потърсят общото със средната класа на Германия и Франция, трети са събратя с онези от крайните квартали на големите градове в чужбина. Едно обаче е сигурно: днес България е най-бедната страна в Европейския съюз. Разбира се, материално, финансово.
Ако отворим дума за духовната ни бедност, нещата могат да станат още по-драматични. Изтичане на „мозъци“, миграция, тотална неграмотност. Ужасяващи демографски прогнози за бъдещето на България на фона на 3,5 мигранти, които дебнат от юг. За страна, в която болниците са търговски дружества, а учениците – средностатистически единици, които носят не знания, а делегиран бюджет за училището си. Масова циганизация в буквалния и в преносния смисъл на думата, както казва прочутият учител по физика от Казанлък Теодосий Теодосиев. Китайското проклятие: да ти се падне да живееш в интересно време, за моето поколение на 60-годишните се сбъдна. Бяхме възпитавани да живеем по един начин, „на попрището жизнено в средата“ се наложи да се преустройваме в движение на 180 градуса. Това се е случвало и на други преди, но с обратен знак. Не им е било лесно, гарантирам го от собствен опит. Нека не бъда разбран грешно – никъде не съм казал, че промените от 1989 г. насам са били излишни, че всичко трябваше да е по старому. Но пък нали точно българите са тези, които казват: каква я мислехме, каква стана! И тези думи на поета Вапцаров: „а може, по-иначе може“, които все не ме оставят на мира. А нещо оптимистично, ще попитате накрая. Ами, живи сме! Пък и тези мои 3000 знака свършиха…
NBP.bg
