На 21 април от 18 часа най-новата книга на Димо Узунов „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА. Моят Зографски Гергьовден” ще има премиера в голямата зала на старозагорската РБ „Захарий Княжески”. С изключително интересни документални разкази дългогодишният водач на поклоннически групи в Зографския манастир, Света гора, Атон, разказва за благословения труд на харизаните в полза на светата обител. В навечерието на Великден тук публикуваме разказа „Благодатният огън”.
Всяка година вечерта на страстна събота, деня преди православния Великден, в храм „Възкресение Христово“, построен върху Божи гроб в Йерусалим, се запалва Благодатният огън или още Свещеният огън, Небесният огън. Той символизира възкресението на Иисус Христос. Възприема се като потвърждение на истинността на християнската вяра и като символ на надеждата, обновлението и триумфа на живота над смъртта.
Според православните християни това става по свръхестествен начин. В първите минути след запалването има уникалното свойство да не излъчва топлина и не изгаря. С възхищение това ми разказваха по-късно дядо игумен архимандрит Амвросий и зографски монаси, посетили това знаменателно събитие. Огънят се явява над Божи гроб след молитвите на патриарха на Йерусалим като стълб от синя светлина, от който той запалва сноп свещи, които после изнася пред църквата, откъдето вярващите го поемат и разнасят, а със специално оборудвани самолети достига до по-далечни православни страни. В България Благодатният огън се пренася от делегация, съставена от представители на Българската православна църква. Освен в България, се разнася в Гърция, Русия, Румъния и в други православни църкви по света.
Близо седмица преди поредния Великден, новината за донасянето на Благодатния огън от Йерусалим в България породи у мен желание, пътят на пренасяне да продължи и към Светата зографска обител манастира “Св. Вмчк Георги“ в Света гора, Атон, и то с наше участие. За мен това щеше да бъде като венец, „черешка на тортата“ във взаимоотношенията с монашеското братство, всеотдайните пазители на хилядолетната крепост на православната вяра на народа ни и на българската памет и самосъзнание. Безрезервно помагахме години наред с идеи, труд, материално и с финансови средства, а те разширяваха нашия духовен кръгозор.
Само пет дни имаше до деня на пристигането на огъня в България. Веднага потеглих по всевъзможни пътеки, които да ме отведат до желаното занасяне на огъня до манастира „Зограф”. Най-напред поисках и получих благословията от иконома на манастира отец Гавриил, който заяви, че това ще бъде за първи път, ако бъде осъществено. Чрез ефория „Зограф“ се запознах с възможността ентусиасти като нас дали могат да ползват и при какви условия правителствения самолет, с който ще пътува делегацията (каква наивност!). Приятелският кръг ме посъветва да потърся и намеря притежатели на лични самолети, сред които за предпочитане да са с име Георги. Находка! От интернет открих телефонния номер на офиса на първия български космонавт Георги Иванов. Отсреща се отзова мил и възпитан женски глас. Стъписах се, а уж търсех определения контакт. Все пак успях да обоснова обаждането по повод пренасянето на Благодатния огън до Света гора и помолих да ми уреди по телефона среща с известния българин. Секретарката му, така ще я нарека, много внимателно ме изслуша и заяви, че след като пристигне от среща, ще го информира. Не мина и час, когато нашият космически герой сам ме потърси! Изслуша щението ми и с нескрито задоволство изрази радостта, че е потърсен за това дело. Подчерта с извинение, че неговият парк е от малки самолети и е непригоден за такава специфична операция. Нямаше какво да го усуквам повече, благодарих и останах с приятното чувство от макар и краткия контакт с този космическо-земен българин.
Наивитетът до такава степен бе яхнал ентусиазма ми, че споделих терзанията около огъня с един от старите ми познайници, Станимир, имащ роднини в Израел. Още не беше отшумял меракът ми за самостоятелно пътуване и той се обади: Димо, уредил съм транспорт от летището на Тел Авив до Йерусалим и обратно, чакам потвърждение за часа на пристигане. Така се действа. Усмихнах се сам на себе си и с искрени думи благодарих на Станимир за подкрепата… След като обясних невъзможността да осигуря транспорт до Израел обявих решението огънят да се вземе от аерогарата в София. Времето на пристигане, 18.30 часа, ни устройваше. Имаме достатъчно време до полунощ, там са по стария календар и с един час са по-късно от нас. Правим организация да ни посрещнат в Урануполи и оттам да се пренесе в манастира. В порядъка на подготовка идва ред за намиране на автомобил, фенери и кой ще ги обслужва? Наскоро в Тракийския университет в Стара Загора бяхме експонирали изложба с йероманах Серафим на зографска тематика. Отлично съдействие получихме от Галин Николов (тогава докторант) и това бе достатъчно да се сетя за него в израз и на благодарност. С него ставахме двама пасажери. Трябваше и още един и той се намери на мига, пак от университета – администратора Пламен Димитров. Пасажери, пасажери, ами автомобил? Остава ми само един ден до идването на огъня и предстоящото му пренасяне до Света гора. Обръщам се към винаги отзивчивите ръководители на ТЕЦ „Марица Изток 2“, но за тяхно съжаление не разполагат с подходящ транспорт. Няма време за пилеене. Директно нахлувам в сградата на Община Стара Загора. Срещу ми заместник-кметът Тихомир Димитров, както винаги с блага усмивка:
– Какво те води насам?
– Трябва да реша един проблем веднага и трябва да намеря подходящия човек – отговорих нервно.
– Ами ако съм този човек? Казвай!
Споделих накратко за необходимостта от транспорт за пренасяне на Благодатния огън и то за пръв път от България до нашия Зографски манастир. Без думи ме прегърна през гърба и ме поведе към кмета д-р Евгений Желев. Кметът ме изслуша с интерес и веднага привика служители, които да подготвят кола и необходимата документация, която да ми разрешава да управлявам автомобила. Попита ме: Доволен ли си? Имаш кола. Поемаме всички разноски по пренасянето на огъня от пристигането му на летище София да българската светиня на Атонския полуостров и обратно. На добър път и поздрав за монасите!
Уведомих с възторжен глас Галин и Пламен и уточнихме часа на тръгване за София. А аз се заех със следващия проблем – фенер или фенери и гориво за тях. Огънят, който трябваше пренесем, не трябваше да гасне и да издържи до предаването му в Зографския манастир. Не беше подходящо да бъде със свещи. Трябва да бъде с фенер. Имах един голям фенер от времето на режима на ток поради трудности в производството.
Колко ли непредвидими неща можеха да се случат? Помислих, че трябва да бъдат поне два фенера, от които един горящ и друг за резерва. Къде, къде да ги намеря? Лесно е да се каже: има ги в железарските магазини. Но в кой? Обиколих няколко и открих. Купих два фенера. Всеки фенер със собствен фитил. Трябва да имам и резервни фитили! Поисках резервни. Отказаха.
– Купи фенер и тогава ще имаш резервни фитили – отрони иначе любезната продавачка.
Добре ще купя още един, поне да станат четири, но ми липсват пари. Помолих магазинът да подари поне един в името на делото. Получих извинителен отговор, че този въпрос може да реши управителят, който в момента отсъства. Нямах време за чакане и се запътих към изхода. За мой късмет, следващият клиент, който бе станал свидетел на разговора, се намеси.
– За колко фенера става въпрос? За какво са ви? Какво ще правите с тях?
– За един. Идва Великден. Трябват да пренесем с мои приятели за пръв път до Зографския манастир Благодатния огън.
– Ооо, присъединявам се към идеята, плащането е от мене!
Нанизах на ръцете си безценните атрибути и с очи си разменихме избликналата взаимна благодарност. Разпознах, за моя изненада, отдавна забравен познат – Тошко Желев. Заедно с продавачката ми помогнаха в стратегията по самата операция. Вече можех да разполагам с два фенера, които да са запалени, и два в резерв, за гаранция. Като се прибирах вкъщи, ме срещнаха винаги доброжелателната съседка Тинка и приказливият и отзивчив квартален обущар Минчо. Фенерите привлякоха вниманието им и трябваше да отговоря, защо са ми, какво ще правя с тях. Запознах ги подробно. В тях почувствах хора, на които в този момент мога да изповядам положените усилия. В резултат на това спечелих нови съмишленици. Дариха ми две маслинени тенекии, за да положа в тях фенерите за по-голяма ветроустойчивост.
Как неусетно и непреднамерено, без да искам се увеличи броят съмишленици!
Минчо ме отпрати към още един ребус.
– Ей, да не забравиш да напълниш фенерите с газ? Напълни ги още като се прибереш! – загрижено ми подсказа той.
Отецът ме предупреди, че горивото трябва да бъде от растително масло, не от газ. Нямах представа какво количество ще ми трябва. Трябваше да намеря нужното гориво.
Минчовата грижа продължи с предложение да осигури палмово масло, което според него е най-подходящо. Съгласих се. След около час ме извика да дари четири литра палмово масло и напълнихме единия фенер. Ядец! Пламъчето гори няколко секунди и гасне ли, гасне! В друг фенер наливаме зехтин. Същата работа. Накрая слагаме обикновено олио. Работата тръгна, времето на горене се увеличи. Оставаше да установим, колко време ще издържи фитилът без да се навива и подстригва. Издържа около два часа. Резултатът ме удовлетвори. От тази суматоха ме откъсна телефонът. Чу се ободрителният глас на отзивчивия и делови директор на ефория „Зограф” Стоян Динков:
– Димо, уредил съм вземането на огъня от митрополитите, което ще стане на ВИП-а на летището. Но имай предвид, че самолетът ще закъснее и ще пристигне в 20,30 часа.
Свързвам се с отец Гавриил. Преминаваме на друг вариант, още по-сигурен.
– Чакаш на софийското летище да пристигне самолетът, вземаш огън от митрополита, носещ огъня, палиш твоя фенер и пристигаш в манастира – кратко изрече отецът.
Ще пътуваме през нощта с кратко спиране навръх Възкресение в Сандански. Там предаваме в църквата „Св. Георги” огъня и отпътуваме за Урануполи.
Драги читателю, или ти доскуча, или се умори да четеш спомените ми, но аз нито скучаех, нито се уморявах по време на връхлитащите ме вълнения, споделени досега. На мен и моите бъдещи верни приятели предстояха неизживени моменти.
Неопесуемо вълнение цари във ВИП-а на летището. Архиереи, представители на манастири и църкви, представители на медии очакват всеки момент да чуят обявяване кацането на самолета. Най-сетне вратите откъм пистата се отварят и влиза с тържествено песнопеене „Христос Воскресе“ църковната делегация. Пламъчета на Благодатния огън във фенерите на достопочитаемите митрополити Гавриил Ловчански, Кирил Варненски и Натанаил Неврокопски осветяват с празничен блясък очите ни. Без какъвто и порядък през глава се втурваме да вземем от Светлата благодат.
Вземаме огъня с донесената от „Зограф” свещ и запалваме с вълнение един от фенерите. Давам настоятелно поисканото от Горан Благоев за БНТ интервю и заедно със съдействащия ни директор на ефория „Зограф” Стоян Динков се отправяме към автомобила.
Как се чувствахме ли? Какво може да е чувството, когато вярваш, че огънят е символ на надеждата, на обновлението… И нещо много важно! За пръв път ще се пренесе Благодатен огън от нашата Родина в светата зографска обител манастира „Св. Вмчк Георги“ в Света гора, Атон, дълговечен пазител на българската духовност.
Запалваме още един фенер. Сега вече горят два фенера и два са в резерв. Отпътуваме за „Зограф” към 21 часа. На волана съм аз. Галин и Пламен на задната седалка, всеки стиснал между краката си по един фенер, отговарящ за нормалния пламък на фитила. В една от маслиновите тенекии гореше самостоятелно със спокоен пламък Зографската свещ – свещта на надеждата за добър край на мисията. Приятелите ми единствено ползваха малко почивка в градчето Йерисо и по-късно за снимки от палубата на ферибота. Хвала им!
Първият час мина тревожно. Постепенно се убеждавахме, че всичко върви добре. Спряхме в Сандански навръх Възкресение, за да предадем чрез Георги Благоев от „нашия“ огън за местната църква и произнесем „Христос Воскресе“ заедно с множеството буквално изпълнило не само пространството в храма, но и обширния двор и околността!
Нататък по пътя изгоря фитилът на големия фенер. Няма страшно, имаме още три и добре горяща свещ! Палим първата резерва. Имаме още една. Пристигаме в 5.30 в Йерисо. Решаваме хладнокръвно да починем и подремнем. Оказа се, че умората ни натисна. Към 7 се събуждам. Ококорвам очи. Вторачвам се към останалия без надзор фенер и тутакси си припомням поговорката за хората, наближили река Дунав. Упоено от нашата дрямка, умореното му пламъче примигваше смутено. Току бе започнало да прави опити да се приобщи към обезсиленото ни поведение. За моя радост свещта проявяваше завиден стоицизъм и с ведрата си светлина отхвърли временното отпускане, което можеше да заведе досегашните ни усилия „на кино”. Палим последната резерва. В тенекията спокойно гори зографската свещ. До „Зограф” остават близо пет часа. Гориво имаме, а ще издържат ли фитилите? Имаме още 17 км сухоземен път. Остава транспортът по море с ферибота. Главата ми бушува от въпросчета. Ще вали ли? Ще духа ли вятър? Ще има ли ферибот? Ще се движи ли бързо?
В Урануполи сме. Напрежението контролираме с остатъчни усилия. Този път добавяме недостига на време за вземане на визи, билети, паркиране на колата, пренасяне на огъня и немалкия багаж – дарения, до пристанището.
С подмокрени от пот дрехи, запъхтяни от физическо и психическо напрежение, сме на палубата. Буквално давам градска отпуска на момчетата, аз съм плътно до огъня. Един от намиращите се в близост до мен монаси забелязва огъня в двата запалени фенера, над които бдях като орлица, и ме пита:
– Накъде с тези фенери?
Обяснявам с притихнал глас, несъзнателно обсебен от грижата да не създавам въздушно течение, което може да загаси пламъка. А той, милият, като разбра, че това е Благодатен огън и сме се запътили към „Зограф”, по най-смирен начин се отнесе към него и в същото време не скри възхищението си от стореното от нас.
Усещането ми за бързина, за скорост е непонятно. Фериботът сякаш нарочно забавяше ход (не беше вярно). Фенерът до този момент горял най-много (от последните) като че ли започна да сдава багажа! Пламъчето на единия от дежурящата двойка фенери затъмня и… изгасна. Беше изгорял фитилът. Не, не беше ужас, не беше страшно, но беше сигнал, че може и да не успеем дори да стигнем… Дунава. С тревога извиках момчетата, които правеха снимки на борда. Показах краха на предпоследния фенер и без думи изваждам туристическото ножче, давам им потника си и те без да се суетят измайсторяват от него фитил! Спокойно, ще имаме в наличност един фенер с незнайно дълъг фитил и една неблагословена свещ. Да, но ето я нова спънка. Саморъчно и аварийно направеният фитил не пожелава да влезе в устата на фенера. До мене едничкият горящ фенер започна да мъждука изнемощяло. Най-после успех! Непослушният фитил на загасналия фенер се предаде. Внимателните ръце на Галин и Пламен го провряха в заинатилата се цепнатинка. Запалваме го. Въздишката на облекчение ни бе наградата. Но чакайте. Светлинката на другия фенер започна да мъждука и издаде коварното намерение да ни изостави. И неговият фитил е изчерпал силата си. Примигна и загасна! Оставаме с фенер, чийто фитил е наше манифактурно изобретение, и със свещта.
Към Господ се обръщаме в краен случай, при безизходица. Следват нескончаеми молитви за прошка и помощ към възкръсналия Христос, към Свети Георги, към Светата Майка Богородица – пазителката на Светогорската градина. Дано огънят издържи до арсаната на „Зограф”, там ще ни посрещнат със свещи и специални фенери и… сбогом, напрежение!
Ето го пристанището! Провидя се. Близо е. Виждам чакащия ни автомобил. До него е отец Серафим. Всичко е наред. Само да стигнем брега! Предният капак на ферибота бавно се заспуска върху бетонената повърхност на пристанището. Това е последният сигнал за слизащите.
Тръгвамe към изхода от южния борд – грешка! За наша беда духа вятър и то северняк. Решението е да се прехвърлим на северния борд. През долната палуба сред гъмжилото от поклонници и монаси се пренасяме на северния борд, съпровождани от любопитни погледи. Пламен пробива, а ние с Галин носим отговорността за съхранението на огъня във фенера и свещта, прикътани за по-голяма ветроустойчивост в маслинените тенекии (ех, тези мои съседи Тинко и Минчо да са ми живи и здрави – и те са с нас!) А вятърът точно сега си показа коварството. Нахалникът загаси свещта. Павлин бе загърнал с палтото си Галин и тенекията, опазваща скъпата светлинка. Запалихме я. Отново я загаси. В хода на слизането я палихме, тя пак гаснеше. Поглеждах с умоляващ поглед залиняващото пламъче във фенера. Остана ни само то! Повярвайте, започнах да се моля на пламъчето като на най-скъпа живинка:
– Моля ти се, мило огънче, изтърпи още малко. На брега ни чакат зографските братя със свещи с ухание от цветната градина на Света Богородица.
Стъпваме на пристана и продължавам да си говоря:
– Хайде, още малко търпение, огънче, моля ти се, ето – само до чакащата ни кола!
Срещу нас се отравя с широка усмивка отец Серафим. Прекръства ни и прави опит да ни прегърне, но аз реагирам с напрегнат глас:
– Отец, нямаме време, фитилът изгаря, пламъкът гасне…
На ум си произнасях допълнително: „Абе, брате, остави ритуалните прегръдки, дай да спасим огъня! Човече, мой добър изповедник и приятел, да оставим настрана и товаренето на багажа, огънят е най-важният сега!”.
– Отец, моля те! Дай ми свещ или фенер, каквото носиш, за да прехвърлим огъня! Виждаш, пламъкът си отива, угасва…
– Ами, аз не нося нищо – отвърна отецът.
– Имаш ключ от пристанищната църква, вземи от нея свещи и донеси.
Подавайки ключа, каза:
– Ти тичаш по-бързо от мен, иди ги вземи, те са пред иконостаса.
Запалихме носената от нас свещ и връзка от взетите от църквата свещи, накрая нагодихме фитила във фенера, запалихме го и все още с тръпнещи сърца се отправихме към манастира. Какво са четири километра при нормална обстановка – нищо, а тук ми се сториха да са четиридесет, макар заради умелото шофиране на отец Серафим буквално прелитахме през множеството кривини на горския път.
След един от поредните завои се показаха величествените устои на „Зограф”, слънцето се любуваше блажено на западното крило. Ето го дворът на манастира. Ето го и съборният храм. Пристигаме в момент, когато завършва литията, посветена на събора на Света Богородица, в деня на Второто Възкресение. Денят е 8 април. Великден е. Влизаме в съборния храм, отец Гавриил с благоговеене поема фенера и двата хора тенори, баси и всички присъстващи запяват „Христос Воскресе“…
…На тръгване за България ни попитаха:
– Знаете ли как да достигнете до Зографските камбани?
– Да знаем, по стълбите нагоре – отговорих уверено.
– Тогава качвайте се и бийте на воля.
Това е нашата награда за донесената радост! Това беше върхът на нашите преживявания във вълнуващото ни пътешествие!
СПОМЕН ЗА „КОРЕСПОНДЕНТА” МИШО ХРИСТАКИЕВ
Отново със съдействието на Стоян Динков сме в списъка на чакащите във ВИП-а на летището да вземат Благодатния огън. Михаил Христакиев е готов да заснеме процедурата. Самолетът закъснява и до кацането цивилните сме приканени да напуснем залата за чакащи с изключение на представителите на епархиите. С Мишо оставаме и сме единствени цивилни. Към нас се отправя служител и с респектиращ глас ни призова да напуснем. Заявявам, че съм представител на Зографския манастир и помолих Мишо да излезе. Не след дълго повикаха журналистите. Мишо се двоуми, поглежда към мен, кимнах му да влиза.
С две притегнати към него спиращи ръце е спрян от служителя с въпроси:
- Вашата легитимация? Вие какъв сте?
Без моя приятел, всички влизащи бяха с легитимиращи ги микрофони, бележници и големи телевизионни камери, той държеше едно миниатюрно старовремско фотоапаратче.
Мишо скорострелно отговори:
- Журналист съм. Нямам легитимация в себе си.
- На коя медия сте представител – продължи служителят.
- На „Старозагорски новости” – отвърна пишман журналистът.
- Не познавам такава медия. Поне кажете с кого сте тука?
Мишо избра спасителната жилетка, запази самообладание, нали е опитен лекар, взря се в мене и ме посочи убедено: „С Димо Узунов!“.
Отговорникът за реда ме огледа от глава до пети и каза: „ Влизайте“.
…После през смях си спомняхме (та и сега) тази история и шегобийците я използват да се шегуват: „Ейй, та ти си бил много известен и голям авторитет, бе!“.
Денят на донасянето на Свещения огън в Зографския манастир ще остане още по-паметен за д-р Станислав Дечев. Тогава във водите на Бяло море Станислав бе кръстен от отец Гавриил, кръстник му стана колегата му и стар приятел д-р Михаил Христакиев.
СПОМЕН ОТ ВТОРО ПРЕНАСЯНЕ НА ОГЪНЯ
- Димо, защо не си се обадил, че пренасяте Благодатен огън за „Зограф”. Ами отбийте се и в нашето село Катунци, по път ви е (селото е в Югозападна България, в близост до Сандански).
Този укоряващ и приканващ глас бе на Александър Бинев, Сашо, както си го знаех. Той е зет в селото, но нали знаете – мъжът е винаги оттам, откъдето е съпругата!
- Няма проблем, Саше. Трябва да ми кажеш как се стига до селото и имай предвид, че може да закъснеем. Това е път, а имаме отбивка и в Сандански – откликнах без резерви.
- Слушай, аз уведомих снещеника за вашата мисия и той пожела да го донесете и за неговите миряни. Той ще те чака. Ще те чака и цялото село. Знам, че няма да откажеш – продължи Сашо.
- Какво село бе, приятелю, ние предаваме огъня на свещеника и продължаваме към Атон? – възкликнах с изненадан глас.
- Чакай, чакай и още нещо – продължава по телефона Сашката. Аз няма да бъда в църквата, ще се подготвяме с родителите на съпругата, с нея и щерката за след Воскресение Христово.
- Какво значи това?
- Какво значи, ще разберете като пристигнете у дома. Пътят е указан добре и ще се оправите. Църквата е на видно място и ще я откриете лесно. Чакам ви! – завърши Сашо.
Този изключително делови изненадващ разговор проведохме малко преди полунощ. Благодатния огън за църквите в Сандански предадохме на благочестивия мирянин и помощник на „Зограф” Георги Благоев и се втурнахме из все още будната Санданско-Петричка котловина. Село тук, село там, ха, ето табела с надпис „Катунци”! Поглеждаме обезпокоително часовника. За съжаление стрелките без да ни питат са преминали 12 часа, когато свещеникът провъзгласява тържествено: „Христос Воскресе!“. Караме внимателно. В избраната от нас посока на движение вървят забързани хора, които стават все повече. Стигаме до църквата, заобиколена от множество хора. Като ни виждат, носейки светещ фенер, откриват, че носим чакания от тях Благодатен огън. Явно Сашо е успял да организира и гласност сред населението. Какво ми беше учудването, когато трябваше да си пробивам път още извън храма „Свети Атанасий“, защото не съм очаквал такова множество в едно село. Нима храмът е пълен? Църквата ухаеше на тамян, грееше от пламъчетата на запалените от миряните свещи, както се казва, нямаше място и игла да падне! Гласът на облечения в празнични одежди свещеник се лееше над тях. Едва бях влязъл и зоркият му поглед ме съзря, без да прекъсва служението си, с мимики ми показа да вляза в олтара. Ха, сега да те видя Димо! Трябва да предам огъня на отеца и той да възвести чудото и после всеки да си запали свещичка. Хората усетили, че нося Благодатния огън, се препречваха и с упоритост се добираха до пламъчето в специалния за случая Зографски фенер. Все пак успях да вляза в олтара. Целунах ръка на отеца, той ме благослови и запали връзка със свещи от донесения от групата Благодатен огън. Това той вършеше без да прекъсва нито за миг реда на службата. Единствената реплика, която произнесе извън нея и то бързо само на ухото ми, бе: „На изхода на църквата съм оставил две торби. Едната е за вас, а другата за манастира „Зограф”. Да не си излязъл без тях! Да не забравиш в суматохата торбите!“. Целунах ръка на благия отец, благослови чрез мен близки и приятели, пожела Бог да помага на зографските братя и отново заплувах в морето от празнуващи хора с радостни лица. Този благ свещенослужител носеше прекрасното име Николай. С моите сподвижници сякаш и ние посяхме искрици надежда и братска любов сред стотиците жители на това китно селце от красивия Пирински край.
Изпълнихме категоричната поръка на свещеника за двете торби и в това време телефонният звън, съпроводен от Сашовия глас, ни призова към втората част от посещението в Катунци.
- Семейството ви чака у дома с огъня.
- Идвам, запалвате свещи и потеглям с колите за Света гора – отговарям делово.
- Елате цялата група, пък ще видим, кога ще тръгнете – добави Сашо.
Изкачихме се по една стръмна каменлива улица и ето ни в двора на очакващата ни къща. Не мога да намеря думи да пресъздам топлотата и сърдечността, бликаща от стопаните на дома Стоян и Ганка Божудови, дъщеря им Десислава, внучката Симон и, разбира се, от нашия приятел Александър Бинев. А какво да кажа за „фона” зад тях? Всеки претенциозен кулинар би се възхитил на майсторски аранжираната под селската лозница Великденска трапеза!
- Саше, приятелю, ние не сме дошли на панаир – изненадан от посрещането и гледката, понечих да се възпротивя…
- Не, не сте дошли на панаир, а на Великден! – затвори ми устата дядото.
Той пое фенера и излъчващите смирение и доброжелателност домакини си взеха от Благодатния огън. Поседнахме, похапнахме, попийнахме, както си е редът, разбира се, без шофьорите (за нас подариха по бутилка домашно вино) и хайде по колите пак на път. На изпроводяк дядо Стоян се провикна: „Добре сте ни дошли през следващата година. Чакаме ви!“.
ПОСЛЕПИС:
За първи път в историята на Светата зографска обител манастира „Свети Георги“ достига Благодатен огън, донесен от България. Преди това „Зограф” получава Свещения огън за Великден от гръцките манастири.
Заради усилията на десетки достойни българи, обединени в осъществяването на една Богоугодна идея, ни бе дадено правото да бием в празничния ден зографските камбани!
В течение на времето Благодатен огън до „Зограф” са пренасяли Стоян Динков, Здравко Георгиев, Галин Николов, Димо Узунов, Пламен Димитров, Михаил Христакиев, Светослав Дечев, Венелин Тонев, Ваня Тонева, Йорданка Кичукова, Росен Георгиев, Борис Димов, Тошо Стефанов, Петър Драгиев, Митко Петров, Михо Минев, Енчо Иванов, Биню Христов, Стоян Христов, Георги Николов, Християн Смолев, Марчо Димитров, Иван Чукарев, Митко Митев, Неделчо Митев, Николай Лалев, Марин Николов, Георги Чернев, Ваньо Стоилов, Митко Кралев, Митко Димитров, Тихомир Тодоров, Анчо Димитров, Валентин Колев, Сава Йорданов, Пламен Цанев, Ростислав Величков, Славчо Славов, Красимир Костадинов, Петър Петров, Тенчо Иванов, Димитър Костов, Петър Цветков, Христо Господинов, Георги Михайлов, Михаил Михайлов, Петко Петков, Велко Велков, Петьо Пенчев, Андрей Кашевенков, Петко Петков, Петър Николов, Сашко Лозанов, Атанас Стефанов, Янко Тодоров, Огнян Ненов, Борис Балев, Кънчо Канев, Петко Канев, Петър Байков, Кристиян Рашев, Цветан Иванов, Тошко Василев.
