Автор: Белослава Павлова Петрова- 8 клас, 14 г.
ЦПЛР-ОДК ,,Ан. Стоянов“- Шумен
УЛК ,,Сладкодумци“
Ръководител – Силвия Маринова
,,Мома са турци гонили,
верата си да даде,
турско фередже да носи,
името ù Айше да е,
турците братя да са…”
Народна песен
Завладяха и нашето село. Ограбиха, плячкосаха, убиха. След първите писъци последваха втори, трети. Гръмнаха пушки. Разбиха вратата и на нашата къща. Влязоха в дома ни, турците. Майка ми убиха. Сестра ми настреляха. Когато дойде и моят час, най-коравият и най-силният се приближи до мен. Познах го. Едно време играехме заедно. Но той не ме разпозна. В зелените му очи нямаше топлина, само жестокост. Хвана ме и ме дръпна напред.
-Драго… – името му изкочи от устните ми. И като за миг в зелените очи нещо проблясна. Но то изчезна толкова бързо, колкото се беше появило.
Един от приятелите му изкрещя нещо на турски. Драгомир ме погледна и ми каза:
-Искат да знаят името ти. – гласът му беше студен.
-Белослава. Казвам се Белослава.
Един от тях се усмихна. Завлачиха ме извън къщата. Не познах красивото си селце. Пожарища още догаряха,нямаше и помен от белите варосани къщи.Само пепелища.
Не можех да им позволя да ме отведат. Няма да им позволя! Никога!
Побягнах. Затичах се към конюшната…или поне това, което беше останало от нея.
-Бягай, Белослава! – чух гласа на брат ми Кирил- Бягай…
И бягах. Оседлах коня си. малката червена кобилка с бяла звезда на челото.. Излязох от селото. Успях да се покрия за три дена. Като скитница лазех из шубраците, усещах ударите на сърцето само в гърлото, а буцата заседнала в гърдите ме пареше като нагорешено желязо.. Не плачех.Нямах сълзи, вече нищо нямах..Само едната чест и себе си…
Но Драгомир ме познаваше. Знаеше, че съм при старата череша….
Като на филмова лента избледя далечен спомен в съзнанието на младия еничарин. Една стара череша, две босоноги деца…
-Идваш с мен.
-Не. – отговорът ми беше ясен, категоричен.
-Или идваш с мен жива, или мъртва ще те влача, Белослава. – звучеше грубо и някак безчувствено. Аз не помръднах.
-Аз не съм награда, за да бъда подарена!
Той извади пушката си и стреля. Не помръднах…
Куршумът изсвистя покрай мен ме одраска. Алена кръв прошари бялата ми риза и се сля с червения конец на алената роза, която бродирах на чеиза си.
В очите ми напираха сълзи, как да се предам. А аз нямах такова намерение.
Шмугнах се в шубраците, тръни бодяха краката ми, но болка не усещах…
С два скока се изправи срещу мен- висок,красив,снажен.. И ме завлачи като вещ, като животно.Но въпреки това, той ме завърза за коня си…
-Къде изчезна момчето, което обичам?
-Него вече го няма, Белослава. Не зная за какво говориш…
Слънцето вече залязваше. Драгомир ме отведе до любимия нос, където минаваше детството ни. Хвърли ме в една пещера. Имаше и други момичета. И те отвлечени за подарък, и те готови да се борят за достойнство и чест… Всички красиви, със сватбени ризи, като ято бели птици.
-Има един изход. -прошепнах аз, вперила поглед в нишата, която гледаше към морето…
Другите трепереха. Не харесваха идеята ми. На всички ни се живееше. Тогава едно от момичетата, Елена, се приближи и погледна морето. А то се бунтуваше, по-яростно от всякога, несъгласно с нечестната ни съдба,а вълните пенливи. и бели сякаш се простираха като мека дантела готова ни ни приюти в своята пазва..
-Тя е права. По-добре да умрем чисти в морето, от колкото да бъдем поробени.
Решихме се.
-Да сплетем косите си, никоя от нас да не се отрече. ..
Сплех черните си коси с русите на Елена. Общо четиринайсет девойки. Всички се хванахме за ръце като ято бели птици готови да се отправят на своя пръв последен полет…
Няма да се предадем! Щяхме да умрем българки.
Погледнах за последен път небето – чисто и синьо, такова,каквото го помнех от детството, когато с Драго мечтаехме на глас..
Ято бели птици, четиринадесет на брой полетяха на там, където небето прегръща морето…
А отдалече чух вика на Драгормир:
– Белослава! Белослава!
***
И аз съм Белослава. Нося името на онази другата Белослава и не само.. Наследила съм от нея силата на духа, чувството за дълг и чест и гордостта да се нарека българка! От дядо знам, че няма нищо по-свято, по-чисто от българската земя! Тя е светиня, тя е любов!
Равно като тепсия морето, пръскащо аромат. Усещах сладникавия вкус на солените капки. Всяка от тях имашу своята история, бризът ми шептеше и галеше черните ми коси, сплетени на две плитки, далеч вълните, зелени като две очи, които ме преследваха всяка нощ и един далечен спомен за две босоноги деца…
