Човекът, който прави бизнес, трябва на първо място да намира смисъл и щастие в постигнатия резултат
Антон Тонев е участник в поредицата „Предприемчивите“, обединяваща историите на изявени личности от цялата страна. Те са с различен предмет на дейност и са от различни поколения. Обединява ги стремежът както за високи лични постижения, така и за благополучието на България.
НБП публикува част от документирания автобиографичен разказ на Антон Тонев за втората книга от поредицата „Предприемчивите: Вектор на успеха“. Освен изявен предприемач, той е и активен гражданин. Член е на Ротари клуб Стара Загора-Берое от 2016 г., президент на клуба с мандат 2023-2024 г. Общински съветник, зам.-председател на Общински съвет-Стара Загора с мандат 2023/2027 г. В предсрочните парламентарни избори е кандидат за народен представител от листата на ГЕРБ – СДС в 27-и Старозагорски избирателен район.
Роден съм в Стара Загора на 24 юни 1981 г. Имах чудесно детство. Учих в Шесто основно училище „Св. Никола“. След това в Техникума по електротехника и съм негов горд представител. Баща ми Тодор Тонев вярваше, че моето бъдеще е свързано с техническа специалност. Имаше и друг основен фактор, който ни накара да изберем това училище. В техникума стартираше учебна година, в която пилотно откриха специалност „Елцентрали и мрежи“, но с усилено преподаване на английски език – 14 часа седмично. Явно доста хора бяха припознали тази възможност и нашият клас бе от подбрани ученици на високо ниво. Специалността бе страхотна. По-късно близо 80% продължихме да учим в различни университети – сериозна атестация за качеството на моите съученици…
Като дете не съм искал да ставам космонавт, доктор, полицай…
Искал съм да имам резултат от работата си, да не съм зависим от друг. Както и не съм искал да бъда на служба някъде, в някаква работа като изпълнител. От детството си съм се научил да съм отговорен за всичко и да знам, че всичко зависи от мен. Привличаше ме и ме мотивираше начинът на работа на моя баща. Виждах с очите си колко работи, какво му коства. Но виждах и резултата от неговата работа. Той се стараеше да ми осигурява всичко. Бях задоволено дете, но не в този смисъл на имане на всичко. Виждах как с труд и усилия, с много нерви, в прехода от държавна икономика към частен бизнес, той успява. Точно това ме накара по-късно като студент в Техническия университет да премина към задочно обучение. В Техническия университет учих специалност „Електротехника“. След няколко семестъра се почувствах някак като консуматор, който живее в Студентски град и харчи едни пари. Към онзи момент
законът в България беше такъв, че за да минеш към задочно обучение и да работиш, трябваше да си изкарал 9 месеца казарма
Отидох, по собствено желание, на което доста хора ми се смяха. Но баща ми ме подкрепи. Каза: прави каквото искаш, няма да се бъркам, ще се радвам да работиш после с мен. След казармата продължих да уча задочно… Оттогава работя във фирмата, като в началото бях специалист рентгенова апаратура – така се води по класификатора на професиите. Впоследствие, през 2005 г., станах управител на „Томед“ ООД, заедно и поотделно с баща ми. И така почти 20 години…
Основната ни дейност е медицинска апаратура, работим в областта на здравеопазването – дистрибуция, доставка, сервиз, инсталации, на българския и на международния пазар. „Томед“ ООД е изцяло българска фирма, с дългогодишен опит, с развита сервизна мрежа. Работим основно в сферата на образната диагностика. Разбира се, непрекъснато разширяваме портфолиото ни…
Както казах, моята реална работна дейност започна като специалист по монтаж, инсталация, сервиз на медицински апаратури. За да го правиш, трябва да си обучен. По онова време, когато започвах, нямаше дори подобна специалност в университетите. Или трябваше да ходиш в чужбина, или както при мен се случи – идваха чужденци да монтират апаратура и същевременно ни обучаваха. Така съм започнал. След това ходих на обучения в Германия, Италия, Унгария и на други места. Истинският старт обаче беше тук, на място във фирмата, защото времената бяха такива. Сега технологиите са много улесняващи.
Тези, които сега учат и се оплакват, ми се иска да ги видя в онези времена, когато нямаше интернет, нямаше онлайн срещи, интерактивни презентации и много други…
Справял съм се сам с повечето трудности в живота, което не е лошо. И в момента продължавам да разчитам само на себе си. Считам, че всеки трябва да го прави. Минусите остават назад и са пренебрежимо малко към този етап, защото в даден момент осъзнаваш, че всичко това те е направило по-силен. Тежки моменти е имало, разбира се. Но важното е, че сега сме тук и толкова години по-късно работим и се борим…
Когато една фирма оцелее 30 години, това е следствие на справяне с трудностите
Имал съм загуби. Когато правиш частен бизнес, трябва да свикнеш да ги приемаш. Особено в такива фирми като нашата, където решенията се взимат от един-двама души. Нямаме бордове, които да внесат корекции, когато някой бърка. Ние си взимаме решенията и си носим кръста за последствията и за хубаво, и за лошо. Често съм искал бърз растеж, особено когато бях по-млад, искал съм всичко и навсякъде, изкушаващо е. Ставал съм жертва на такъв стремеж…
Без да цитирам конкретни примери, имали сме и други тежки моменти. В България има практика да се появяват фирми, във всеки бранш, които са актуални в момента и са в синхрон с управляващите в държавата. Те влизат в бизнеса и казват: тук ние ще работим, взимаме това и онова. От теб се иска да ги пребориш, да ги надживееш, защото знаеш, че са временни и ще си отидат в момента, в който и управляващите си отидат. Преживели сме го. Това е разликата между нас и такъв тип компании и фирми, които са временни. Продължаваме да работим и да искаме да правим нещо и в годините занапред. Да сме тук и след 5,10 години – още 30 години!
Фундаментът на всяка фирма – малка, средна, голяма, е човешкият ресурс.
В „Томед“ ООД сме изградили екип, обучили сме го, имам щастието да работя със страхотни хора
Моята дейност като управител е организационно-управленска. Всеки, който работи с хора и управлява фирма, знае, че това е много по-трудно, отколкото някой да ти даде задача и да я изпълниш. Изискват се решения, определен подход, много неща… Ние разчитаме на малко хора, но всички те работят при нас от много години. Съхраняваме си кадрите, грижим се за тях, инвестираме в тях и се стараем да не гледаме на тях само като на служители на трудов договор „Х“, а като на част от това, което правим. Стараем се да ги убедим, че има смисъл в това, което правят и то има бъдеще.
За мен една политика, дали ще е в частна фирма или в държавата, не може да бъде година за година
Например, образованието ни адаптирано ли е към 2024 г. и към това, което се случва в света?! Работи ли се с децата още от първи клас, за да стане от тях нещо по-различно в 12-и клас?!
Има и друго. Според мен, разбира се, че образователната система е важна, но развитието на децата на 95% зависи и от домашната среда и накъде и по какъв начин родителите им ги оформят като личности. Аз имам две дъщери, на 7 и на 12 години, учат в Стара Загора, във Второ основно училище „П. Р. Славейков“. С голямата вече мислим и разговаряме за това къде ще учи след средното образование. Затова е важно процесът да започне вкъщи, от родителите.
Не можем да разчитаме само и единствено на учителите да оформят успешни, разумни деца. Начинът на мислене на едно дете се оформя в семейството
Много е важно личното разбиране за успех, щастие, смисъл на живота. Считам, че малко хора имат правилно мнение какво е щастие и какво значи смисъл на живота, отнесено към някакъв бизнес. За съжаление, в България, може би, изхождайки от бедното ни минало, е вменено в главите на много хора, които правят бизнес, че едва ли не единственото щастие, което може да преживееш, е да направиш по-голяма печалба. Това е голяма грешка. Аз следвам едно правило, което съм чел в много книги – никога не прави какъвто и да било бизнес за пари. Защото няма да се получи устойчиво. Ще се получи, но за известно време. Който прави бизнес, трябва да намира смисъл и щастие в постигнатия резултат. Не толкова в това дали е спечелил 1000, 100 000 или 2 милиона лева. И да види и задоволството от това, което прави, и в отсрещната страна. Да се прибере вкъщи, да спи спокойно, да може да се справя с ежедневните си проблеми и да не затъва. Ако се водиш от тези приницпи, финансовата част също придобива добър и задоволителен вид…
Като говорим за стратегии имаме и следния проблем – държавата някак си не може да свикне с мисълта, че частният бизнес, особено малкият и средният, не са й врагове, а нещо, което да подпомага и да работи заедно с тях. Не да обяснява как нещо няма да стане, а да се опита да му помогне.
Имаме куп институции, държавна администрация, контролни органи, агенции и пр., които сякаш умират от кеф да ти обясняват как нещо няма да стане
За да стане, ти възлагат по пет листа предписания, като изобщо не си дават сметка какво ще ти коства. Добре е в България най-накрая някой да превърне държавата и нейните органи в партньор на българските фирми, а не в противник или зъл стопанин. Това ме предизвиква за участие в политиката!
Веднага давам пример. Моята дейност я контролират три държавни агенции с абсолютно идентични функции, но аз няма как да мина без всяка една от тях. Дори сме изпадали в ситуация, в която държавните агенции помежду си се карат коя да ни упражни контрол. Ефектът от спора, в крайна сметка, го отнасяме ние. Писали сме писма, правили сме сдружения, но и в агенциите има текучество и практически е невъзможно да свършиш нещо устойчиво във времето. Но не сме се отказали. Борим се, адаптираме се. Необходима е психическа устойчивост, и то много. Всички, които са се сблъсквали с институции, ме разбират напълно.
Разбира се, не всички партньорства в бизнеса носят неприятни емоции и безсмислени усилия. Например, работя с компании от Дания. Тя е развита държава. При първото ми посещение там, освен че бях впечатлен от видяното – като организация, апаратура, и пр., се оказа, че те са на по-ниско инженерно ниво от нас. Имат по-малко високо професионално подготвени кадри за конкретен вид апаратура от нас. Моят професионален път ме е направил специалист по конкретен тип апаратура – компютърни томографи, т.нар. скенери. Когато започнахме да разговаряме с датчаните, те разбраха, че всъщност говорят с човек, който може да ги научи.
Второто ми пътуване при тях бе като обучител на техните инженери, което бе много трогателно.
Датчаните изобщо не се засрамиха някакъв човек от България да ги обучава. Напротив. В крайна сметка това също е оценка на това, което правиш.
NBP.bg
