По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
Не съм нито историк, нито политически анализатор, за да правя генерални изводи за 30-те години, изминали от 10 ноември – датата, поставила началото на прехода към демокрация и пазарна икономика. Мога да го направя от позицията на човек, изживял повече от половината си живот в този период.
На 10 ноември бях студентка на 22 години. Еуфорията от промяната и надеждите за реална промяна в обществения живот бяха големи. Те ни вляха в студентските стачки и всякакви масови прояви. Представите ни за бъдещето обаче, май не се осъществиха, според представите на обикновения гражданин на държавата България.
Като всеки исторически период и този има своите добри и лоши страни. Едно от добрите неща, които донесоха промените от 89-а, е плурализмът на политически идеи. Другото е отварянето на страната и към други географски и икономически пространства извън зоната на Съюза за икономическа взаимопомощ и социалистическия лагер. Но до какво доведоха те?
Още през 90-а много хора тръгнаха да търсят препитание на Запад. Не само заради по-голямата възможност за придвижване и реализация извън България обаче. А и заради сложната икономическа обстановка у нас, с която българските политици от последното десетилетие на XX век, а и тези от следващите две в XXI, не успяха да се справят. Причините са много, ще посоча важните, според мен, заради които България не изживя нормален преход.
Не отричам правото на всеки човек на частна собственост, но у нас не се справихме добре нито с реституцията, нито с приватизацията. Хората си върнаха земеделски земи и други имоти, но реален ефект нямаше. Земеделската земя се раздроби и стана сложна за обработване. Последва срив в земеделието, което работеше добре и носеше приходи на България преди 89-а, а възраждането му с онзи капацитет и ликвидиране на пустеещите земи ще са почти невъзможни, ако държавата не се намеси умно. Земеделието повлече и животновъдството, което също имаше сериозни позиции на международния пазар. Реституираха се не само земи, а и знакови сгради, които потънаха в плевели и разруха – Клиниката на Ханчеви, къщата на арх. Христо Димов и Ханчевата къща са жив пример в центъра на Стара Загора.
Като журналист във вестник „Национална бизнес поща“, на пресконференция на станцията на пощите на Старозагорски минерални бани
И масовата приватизация не се реализира по замисъл. Обикновеният човек не се възползва от нея. Появилите се фондове помогнаха на определени играчи да натрупат първоначален капитал, използван къде с успех, къде с никакъв. Дребните участници внесоха там едни хартийки, наречени бонови книжки, но реални дивиденти от тях не получи почти никой. РМД-та купуваха заводи, фабрики и други обекти, които се препродаваха, и накрая някои се превръщаха в декор за филми на ужасите. Пример в Стара Загора – ресторантът на върха на Аязмото…
Приватизацията, осъществена от държавата с продажба на големи предприятия („Кремиковци“, ТЕЦ-ове, ДЗУ, БГА „Балкан“), не доведе до техния ъпгрейд и реална работа, носеща косвени приходи за държавния бюджет от осигуровки и данъци. Средствата влязоха в държавата, която позакърпи малко дупки в бюджетната дреха, и… свършиха.
Провалиха се пенсионната и здравната реформа. Образованието е в криза, голяма част от децата са функционално неграмотни, висшите училища станаха безброй и приемат студенти на килограм…
И през цялото време обикновените българи вярвахме, че ще стане по-добре. Давахме кредит на доверие на най-различни политици. Някои дори се включихме в политическия живот. Политически субекти се появяваха и изчезваха. Но политиката стана мръсна дума за много хора. Едни напуснаха родината, други останахме. Безразличието стана част от ежедневието ни, дори доведе до отказ да използваме гарантираното ни по Конституция право да гласуваме – във всякакви избори.
А трябва! Само така можем да накараме политиците да станат по-отговорни към нацията и държавата, да не изостават с дневния ред в национален и международен план. И най-накрая да спрем с тъпченето на място и да направим поне малка крачка напред, за да не пеем отново „45 години стигат!“.
NBP.bg
