12 поредна сбирка на Дискусионен клуб за консервативни дебати събра публиката в Стара Загора с легендарни имена – социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев и политолога Първан Симеонов.
Дискусионната среща бе открита от двамата съучредители на клуба Красимир Червилов и Станимир Стоянов. „За първи път виждам залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ така пълна по време на събитие на нашия клуб. Имаме специални и интересни гости – Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Първан Симеонов. Благодаря на Първан Симеонов, че успя да обедини и тримата, защото те трудно се събират заедно на едно място, още повече извън телевизионните формати. Формалната тема на вечерта е „Консервативно и/или либерално“, но съм сигурен, че ще излезем от тази рамка“, сподели пред аудиторията в препълнената зала на библиотеката Красимир Червилов.
„Поздравявам ви със знаковото присъствие, което бележи една паметна вечер в Стара Загора, защото Андрей Райчев и Кънчо Стойчев са като притчата за Мохамед и планината. А за Първан Симеонов това участие на живо ще бъде дебютно за него в такъв формат“, каза Станимир Стоянов. „Всички знаят, че моята история от излизането ми на публичната сцена през далечната 1989 г. е в полето на просветния консерватизъм. Смятам, че съм един от малкото хора, които не измениха на тази позиция, независимо от конюнктурата и времето. Нека аплодираме града-герой Стара Загора, който на 3 март ще шества отново с 300-метровото българско знаме. Нека аплодираме и кмета Живко Тодоров, който не се поддаде на конюнктурата и проявява лично мъжество, когато именно в днешно време отново организира паметното шествие с трибагреника. Различни знамена са предизвиквали различни дискусии, но за Старозагорското знаме дискусии нямаше. Защото потребността за него извира от корените на историята и от сърцата на старозагорци“, категоричен бе Стоянов. „Затова искам да вярвам, че всичко, което сме направили през тези 34 години, е имало смисъл, за да пази и да брани онова, което бих определил като българоцентризъм. Защото всеки, който познава личната ми история, знае, че тя е била във фокуса на отстояване на българщината и на българските интереси“, допълни Станимир Стоянов.
„С акцент към темата на днешната дискусионна среща, най-големият сблъсък в страната между консервативно и либерално се е състоял по време на прехода на старозагорски терен. Сега много се говори за заличаване на историята, за пренаписване на историята, но много от хората помнят, че имаше общности, които искаха да заличат 6000 години история пр. Хр. в Стара Загора. Това се оказа голяма хапка за тяхната уста и, разбира се, по-интелигентните от тях, когато протече дебатът, в някои моменти и кървав, осъзнаха смисъла защо ние отстояване дълбоките корени на българската цивилизация, свързани неизбежно със Стара Загора. Защото всичко най-значимо върху, което се гради Европа в своя първообраз, е възникнало на българските земи и в частност в Стара Загора. Повече от това. Ако аз вярвам, че нещо може да промени България, е подмяната на захранената от духа на времето култура на оцеляване с Култура на постижения. А най-видимите исторически корени и периоди, в които Културата на постиженията е господствала по нашите земи, е по време на неолита, представен изключително ярко в Стара Загора“, допълни Станимир Стоянов.
Пред многобройната аудитория свои тези по поставената тема на дискусионната вечер споделиха гостите на клуба за консервативни дебати (виж по-долу).
Дискусионната вечер продължи с въпроси от залата, на които Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и Първан Симеонов отговориха с присъщата им задълбочена, смислена и красива реторика. Коментирани бяха теми, свързани с лидерския дефицит, демографската криза, „зеленото“, актуални политически казуси за България и света. Срещата, която бе определена от изключително активната публика като в пъти по интересна от знакови публицистични тв формати, приключи със заявка за ново гостуване на събеседниците. Виж цялата дискусия, организирана от Дискусионен клуб за консервативни дебати във видеото (по-горе).
Андрей Райчев: Пред очите ни стават необичайни работи, не ги разбираме и затова винаги предизвикват емоции. В страната тече поляризационен процес с рязко нарастваща ненавист към елита. Ние сме в ситуация да гадаем по повърхността на морето, че нещо става на дъното и се надявам, че нашият разговор трябва да е насочен към това какво става там. Виждаме съюзяване на немислими досега съюзници. И обратно, думата либерали – означава свободни, и вместо да има поле на свободата – те забраняват, с много агресивна, забраняваща култура. Всичко това не може да има обяснение на повърхността, камо ли психологическо – тези са лоши, онези са добри. Става нещо историческо и аз искам да предложа някаква версия за това.
Кое разделяше света в предишните 100 години – ляво-дясно, у нас червено-синьо, битката между хем съвпадащите, хем противоречащите си свобода и равенство. От Френската революция насам европейската политика се свежда до махалото равенство-свобода. Това махало е 200-годишно, защото обществото по този начин през политическия регулатор регулира живота си. Е, сега го няма… И в настоящето се изразява като консервативно-либерално. Консервативни се оказват хората, които не са допускали, че са такива. А либералите инерцията ги съюзява с хора, с които също нямат почти нищо общо. Либералите застават в забранителна поза, в агресивна поза, в лов на вещици, а целият им живот е бил в борба срещу това. И тук възниква въпросът – кое ги разделя, след като не са парите и богатството. Отговорът е нещо ново, а новото е глобалното… Глобалното е обитавано пространство от хора. В него има два вида хора и те не са свикнали да живеят един с друг. Това са хора от всякъде, т.е. световни хора, и хора от някъде, т.е. локални хора. Картината на света е много различна. Хората от някъде казват: вие сте безродници. А тези от всякъде казват: това са глупости, нацията е отживелица… И те наистина мислят така и който мисли иначе го смятат, че е глупав, примитивен, варварин. Тези смятат, че и нацията е отживелица, и полът е отживелица. А хората от някъде, казват, че това не е отживелица: това е същността ни, тя води до идентичност, категорични са те. И това е огромна драма.
Кънчо Стойчев: Участията ни в медиите е по-скоро работа, но срещата ни тази вечер с вас, поне за мен, е удоволствие. Много се радвам, че има хора, които искат да си говорим. Какъв съм аз – либерал или консерватор? Когато либералите станат много нахални, ставам консерватор. Когато консерваторите стават много екстремистки, ставам либерал, т.е. и едното, и другото. Всъщност отговор на този въпрос не може да има веднъж завинаги. Отговорът зависи от конкретната историческа действителност и обстоятелствата.
Като че ли присъстваме в отрязък на историята, в който либералното стана толкова агресивно, че започна да се самоотрича. Да, либерално значи свобода, но свобода насила не е свобода. Т.е. започва да се превръща в обратното. Много ни вълнува тази теми и затова сме събрали всички тук, но не трябва да забравяме кои сме ние. Ние сме част от западната цивилизация, от колективния Запад, ние сме част от този т. нар. златен един милиард. Като такива продължаваме да мислим, че светът се върти около нас и че ние въртим целия свят. А суровата истина е, че точно ние сме едно голямо малцинство, защото ако има 8 млрд. души, силно се съмнямам, че сред останалите 7 млрд. наши съпланетници основният дебат е либерално-консервативно. Това, което на нас ни убива обувката и ни стяга с крайни позиции, със сблъсък и нарастваща поляризация, както каза Андрей, е свързано с глобализацията и с края на глобализацията. Имаме щастието или нещастието да живеем във време, в което видяхме невероятния възход на глобализацията и повярвахме, че всички сме еднакви, че няма граници, че всичко е глобално. И по един доста трагичен начин започнахме да разбираме, че всъщност следващата фаза след глобализацията е регионализацията, не на географски признак, а на културен признак – ако споделяш общи възгледи с такива като теб, независимо къде по света се намираш, ти ставаш част от този регион. А ние, бидейки част от Европа и от Запада, сме част именно от този един регион. Някой ще каже, да, но това е най-силният регион. Не, беше най-силният. Ако преди 20 години икономическото съотношение в света бе ЕС, САЩ и Япония, които имаха почти 70% доминация, сега клони към 40%.
И тук възниква основен спор, който водим по между си – на какво сме свидетели. На края на нещо, или на началото на нещо. Имаме всички основания тези ненормалности, които виждаме, да предначертава край. Цивилизациите, според Арнолд Тойнби, загиват не от външно влияние, а по един същи модел – модела на самоубийството. Това, което наблюдаваме с нашата цивилизация, има много елементи на самоизяждане и самоубийство. А в спора, който водим всъщност, често възниква и обратна теза – това край ли е или се ражда ново начало. Андрей казва, че е ново начало. За мен обаче не е убедително. Множество са обективните показатели, които показват, че това, което се случва с нашата цивилизация, по-скоро заприличва на залез. Да, лицемерие, да, арогантност, за съжаление, това е нашият свят. Докога ще можем да продължаваме по този начин, струва ми се – не много дълго. Що се отнася до темата тази вечер консервативно и/или либерално, това са два континиуума. Те звучат в период на изостряне и противоборство, звучат като противоположности, но дълбоко в себе си всеки един от нас ги има и двете.
Първан Симеонов: Либералното вече е изпразнено от съдържание, защото в нашия свят човекът вече е освободен. Става дума за човек, който утре може да сменя дори части от своето тяло – за по-голяма свобода не се сещам. Нямаме работа с освобождаване на човека, либерализмът вече е стар. В нашия западен свят в момента имаме работа с нещо друго и то не освобождава човека, а го подобрява. И го подобрява не от гледна точка на свободата, а от гледна точка на истината. Нищо особено не се случва. Може да е фалшиво, може да е привидност, че сме на прелома в момента. Защото много такива преломи е имало, имаше освобождаване на жената, освобождаване на хомосексуалзима и т.н. Но всичко е текло по един неотклонен път – пътят на увеличаване на удобството, на технологията, на свързаността, на глобализацията, на достъпността. И в крайна сметка – по пътя на държавата на общото благоденствие, т.е. изчезването на класовото деление, намаляването на идеологическата дистанция, намаляване на разделителната сила на традиционните разделения и т.н. Това доведе до идването на едни хора, които казват: и едните, и другите са маскари, няма вече ляво и дясно, има само народ и елит. В нашата наука – политологията, това се нарича популизъм. Но това е много повърхностно твърдение и аз казвам, че това е консерватизъм. Какво имаме насреща, след като всичко е наред, след като западният човек е презадоволен, свободен, пътува по света, през телефона си може да стъпи навсякъде… Насреща имам чувството, че се създава течение, което започва да обяснява как човекът трябва да бъде по-добър, по-близък до истината, задължително равен, еднакъв по ред неща с другия човек.
Започва да се появява течение, което назидава от гледна точка доброто. Говори за истина и за добро. Днес нямаме теми, които задържат свободата, по-скоро имаме два типа сили в това поле. Едните, които дърпат напред, правят проекция за човека, правят проектиран човек, казват му, че може да бъде по-добър, да постига по-добри резултати. Отсреща другите казват: човек е такъв, какъвто е, скептични сме относно проекта за нов човек, оставете човека в себе си. И няма консервативно срещу либерално, а има от едната страна – сериозно, инерционно, консервативно във физическия смисъл на думата съпротивляващо се, и от другата страна – имаме глобалистки елити, по-агресивни, просветени и информирани и в крайна сметка властващи елити, които налагат друга възможност. Затова либерализъм става оксиморон, или либерализъм, който забранява.
NBP.bg
