На 21 февруари 2025 г., петък, акад. Васил Николов ще гостува в Стара Загора. От 18 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ ще бъдат представени книгата на акад. Васил Николов – „Предизвикателства, позиции, праистории“, и сборникът „Предприемчивите 2: Вектор на успеха“ с неговото специално участие.
Акад. Васил Николов ще разговаря със старозагорци за корените на европейската цивилизация, за Стара Загора – град на 8000 години, за строителните и технологични постижения на предприемачите от неолита, за Провадия-Солницата и защо солта е злато.
Организатори на събитието са Дискусионен клуб за консервативни дебати, Регионален исторически музей-Стара Загора и „Национална бизнес поща“.
Представяме медийна версия на документалния автобиографичен разказ на акад. Николов като участник в поредицата на издателство „Постижения“ – „Предприемчивите“. Пълният текст четете в книгата „Предприемчивите 2: Вектор на успеха”.
Световноизвестният праисторик акад. Васил Николов работи в Националния археологически институт и музей на БАН от 1984 г.Академик на БАН, член-кореспондент на Австрийския археологически институт (Виена) и Центъра за археология и история на културата на Черноморския регион (Хале, Германия). Почетен член е на Хумболтовия съюз в България.
Той открива и проучва най-ранния в Европа праисторически солодобивен и градски център Солницата до Провадия (от 2005 г. досега). Ръководител е на теренните проучвания на селищните могили в Караново, Капитан Димитриево, Крън, на неолитните селища Слатина (София), на неолитните ямни комплекси в Любимец, Капитан Андреево и др.
Роден съм на 31 декември 1951 г. в Бяла Слатина. От 1-ви до 11-и клас учих в Горна Оряховица. След това бях в казармата. Продължих образованието си в Софийския университет със специалност история. Родителите ми много ме подкрепяха, въпреки че се занимаваха с неща, които нямат отношение към моя избор. Семейството ни имаше две национализирани фабрики и след това беше преследвано. Майка ми беше деловодител в търговски склад, баща ми беше магазинер на предприятие за семепроизводство.
В университета, особено после с годините, си дадох сметка, че имаше две групи преподаватели. Едните с далеч по-ново и по-динамично мислене като Александър Фол, Николай Генчев, Васил Гюзелев, Людмил Гетов и още ред имена.
Никога няма да забравя това, което ни каза проф. Фол на първата лекция: не си представяйте, че тук ще ви учим на дати и събития, тук ще се опитаме да ви научим да мислите
Другата група преподаватели четяха лекциите си по идеологически калъп, беше безинтересно, трябваше просто да наизустяваме…
Много се вълнувах от праистория, още от първи курс, благодарение на проф. Людмил Гетов, който тогава ни беше асистент. Влязох в университета с идеята, че Българското средновековие за мен е най-важно. Но много бързо ми мина. Тогава започнах с изследване на периода на мезолита, който за българските земи и досега реално не е изследван. С доста усилия, заедно с колеги,
организирах експедиция в местността Побитите камъни, където са живели мезолитни ловци
Знаеше се, че там има материали от този период. Преподавателите ни помогнаха, за да ни дадат разрешение. Събрахме се група студенти -осем-девет души. И заминахме с палатките. Още като се качихме във влака, заваля дъжд, беше през месец май 1975 г. На Побитите камъни дъждът продължи, но стояхме 2 седмици. Събрахме много материали. След нас и колеги през годините правиха експедиции там, но нищо не успяха да получат като резултат. А ние тогава бяхме мокри нон стоп от дъжда, но кремъците лъщяха в пясъците и лесно ги откривахме, свършихме много добра работа. Това беше първата експедиция в живота ми, която съм организирал. Постижение беше, че успях да запаля колегите. Ентусиазмът на младостта ни владееше.
Като завърших история през 1976 г., бях на никъде. Проф. Фол ме спаси от разпределение като учител в страната, макар че имах най-висок успех в целия голям курс. Първите трима по успех в курса, според действаща наредба, можеха да избират къде да работят. Влязох при комисията, тъкмо да си отворя устата какво предпочитам, и председателят й ми каза, че правилото не се отнася за мен. Но деканът на факултета беше подготвен и каза, че има писмо от Александър Фол, който тогава беше първи заместник на Людмила Живкова в Комитета за култура, в което писмо мен и Валерия, по-късно негова съпруга, ни искат в министерството. Питах после проф. Фол наистина ли ме иска като чиновник и той каза в типичния си стил да си гледам научната работа…. Но пък след това 7 години и половина бях без работа…
Тогава първият човек, който ми подаде ръка, беши Минчо Димитров от Старозагорския музей
Той беше известен с това, че не показва никакви археологически материали от фонда. Но след разговор с него ми позволи да вляза в хранилището в Малка Верея и много дни рисувах рисувана раннонеолитнакерамика, каквато беше темата, която си бях определил за дисертация. Бях си казал: безработен съм, но ще работя археология, трябва да напиша и да защитя дисертация. Написах труда си, зачислиха ме в Археологическия институт през 1981 г. (Националният археологически институт и музей на Българска академия на науките – признат за национален, когато акад. Николов е негов директор и по негово предложение – бел. ред.) и в края на 1982 г. защитих дисертацията си.
Въпреки това, пак бях без работа. Но някак не звучеше добре – кандидат на науките (сега – доктор), пък безработен и накрая ме назначиха. По това време имах вече 22 научни статии. За сравнение ще кажа, че в института имаше старши научни сътрудници втора степен, т.е. доценти, които имаха 15-16 статии.
Винаги съм смятал, че човек трябва непрекъснато да търси възможност за развитие. Проф. Георги И. Георгиев, на когото съм много благодарен, ме включи като куратор на голяма изложба, договорена за Западна Германия. Тя включваше Варненския некропол и халколитни находки от цялата страна, вкл. и от Стара Загора. Това се случи през 1985 г. Пътувах до музеите в страната и избирах предмети от фондовете им. Стана голяма изложба, с хубав каталог. За първи път след Япония варненското злато излизаше в Европа. Редувахме се с колегата Иван Ивановот музея във Варна да представяме изложбата в немски градове, общо 5 на брой. Беше важно за мен.
Покрай изложбата използвах да поработя в библиотеките на съответните музеи в Германия, защото ми трябваха много изследвания за архитектурата в праисторията на Европа,
по повод на проучената от мен раннонеолитна Голяма къща в Слатина-София.
Още като студент имах отбелязани в съзнанието си праисторически селища от периода, който ме интересува. Слатина беще сред тях (неолитното селище Слатина в София се намира в едноимения квартал – бел.ред.). Един ден през 1985 г. срещнах на вратата на института Богдан Николов от Врачанския музей и той ми каза: знаеш ли, че са прокопали Слатина, ще правят улица. Хукнах направо натам. После отидох в Музея на София. Спряхме строителството. И започнах разкопки. Никой не ме беше канил, но аз от студент си бях наумил да проучвам там и шансът ми проработи. Продължавам да работя на селището Слатина и днес.
Друго, което ми се случипрез първите години в института, е свързано с Карановската селищна могила. Готвихме голяма изложба за Саарбрюкен, Германия, и една вечер по този повод бях при проф. Георгиев. На сутринта научих, че той е починал. Скоро след това зам.-директорът на института проф. Велизар Велков ми каза,
че аз трябва да продължа като ръководител на българо-австрийските разкопки в Караново
Беше през 1988 г., предстоеше ми грандиозна работа (експедицията продължи 20 години). Много усилия се изискваха, сега съм убеден, че с моя колега и приятел Щефан Хилер от Залцбургския университет се справихме много добре! Тогава ми се появи идеята да не работя сам от българска страна. Оттогава са и контактите ми с Петър Калчев, сега директор на РИМ-Стара Загора. Създадох си екип, който през годините се променяше…
През декември 1989 г. бях избран за ръководител на секция „Праистория” в Археологическия институт, и до 1999 г., когато станах зам.-директор.През 2003 г. станах директор на АИМ-БАН (от 2007 г. – НАИМ). Много са нещата, които съм направил като директор. Но това, което успоредно продължих да върша, са заниманията ми с праистория. Не съм ги оставял никога, бидейки администратор. Още от студент, както вече казах, много ме вълнуваше епохата на неолита. Може би защото днешните български земи са мястото приемник на високата култура, която идва от Предна Азия. Но, това, което с течение на годините ми ставаше все по-интересно, опитвах се да го изследвам и да го доказвам, е следното. Тези хора са дошли на европейския континент и са попадналив земи с различен климат, в различни екологични условия. И проявяват изключително иновативно мислене, т.е. мен това ме е привличало – да изследвам култура, която е изключително иновативна. Тя не е свързана само с донесеното от Предна Азия. Когато идват на Балканите, тези хора срещат горист регион с много валежи. Започват да търсят къде да се заселят, къде са най-добрите условия, с какви материали ще работят, каква техника ще използват и каква технология ще приложат. И това ме провокира винаги да мисля за тях много позитивно.
Още в ранния неолит се появяват и двуетажните къщи, каквато са и неолитните жилища в Стара Загора (всъщност те са двуетажна „кооперация”). Това е нещо, което никой не е допускал. Когато работихме до Мурсалево, по трасето на автомагистрала „Струма”, установихме, че цялото раннонеолитно селище е било застроено с двуетажни къщи. Още не мога да си го обясня… Как е възможно 7700 години назад от нас цялото село да е с двуетажни къщи? И всякакви други неща, които съвременният човек не може да си обясни…
За мен обектът Провадия-Солницата е черешката на тортата
Случайно прочетох за древното солодобиване в Европа в книга на полски автор, когато като студент бях на разкопки в Краков. За солта в нашата праистория и изобщо в археологията на Източните Балкани въобще не се говореше тогава, а значението ѝза обществото е много голямо. Стана ми ясно, че не може без сол в праисторията на българските земи. Като се върнах от Полша, се качих на влака за Провадия. Знаех, че тук е единственото солно находище и производството на сол в България по това време става само тук. Край Провадия видях една огромна обрасла „купчина”. И си казах, че един ден, ако стана археолог, ще дойда да работя на тази могила, за да проуча дали има производство на сол. Защото е ясно, че без нея животът на човека и животните е невъзможен.
През 2005 г. започнах, най-напред с двама колеги. Могилата беше обрасла. Направихме сондаж ипопаднахме на къснонеолитнакерамика, която все едно е донесенаот Старозагорско или Новозагорско, от периода . Караново III-IV. Тя беше предмет на голямата ми докторска дисертация, ареалът ѝ бях определил само в днешна Южна България… И постепенно кълбото взе да се разплита…
Точно тук преди хилядолетия се живели истински предприемчиви хора. Идват от Тракийската низина в района на днешна Провадия, за да произвеждат сол
Тогава по юг от Стара планина е имало само малък брой солени изворчета. Имало е ливади със солена трева, но това не е стигало за нуждите на хората и животните. Населението се увеличава, заета е цяла Тракия, поне 100 000 души са живели тогава, което никак не е малко за времето си. Когато в началото на късния неолит предприемчивите преселници отиват на североизток, явно изворите там са били ползвани от местни хора, но те са добивали сол само за себе си. Преселниците обаче идват с идеята да произвеждат сол и да я продават обратно на юг. Това е истинско предприемачество… И този начин на мислене на древните земеделци, превърнали се в соловари, се запазва през целия период от 1250 години, в които има живот в солодобивния комплекс.
Всъщност те са произвеждали сол, която има ролята на стокови пари. В онези времена солта е злато, но златото маркира само престиж, могло е да се търгува само срещу сол.
Към всичките им иновации се добавя и още една – концепцията за търговските операции, които също са били усъвършенствани. Жителите на Провадия-Солницата търгуват в две посоки – по течащата край комплекса плавателна тогава Провадийска река, вливаща се във Варненските езера, където е „административният център” на общността, и оттам с каботажно плавене на юг по морето. И в другата посока – през Айтоския проход. Всичко това изисква много креативност и иновативност, много хора и усилия.
Обитателите на Солницата не са разполагали с достатъчно работната ръка –да произвеждат значително количество сол, да строят крепости и големи къщи, да отбраняват богатството си, и да въртят търговия на дълги разстояние. Затова те са наемали хора от съседните села. Плащали са им със сол. Така още в късната праистория на Източните Балкани се появява наемният труд!
И една връзка с района на Стара Загора – край Варненските езера е възникнал металургичен център. Установено е, че голяма част от рудата там идва от Аи бунар край Старозагорските бани. Мислили сме си преди, че хората от късната праисторията не са излизали от селото си. Но съвсем не е било така. Ето и хората от Старозагорско са имали предприемчиво мислене, те не са трупали добитата с тежък труд медна руда за себе си, а за някой, който ще им я купи…
Пълният текст четете в книгата „Предприемчивите 2: Вектор на успеха”
