Олимпиец прави олимпийци в Стара Загора

Димитър ЩИЛИЯНОВ е роден на 17 юли 1976 г. в Сливен. Участник е на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., двукратен европейски и вицесветовен шампион по бокс. Единственият боксьор в България, ставал 17 пъти републикански шампион, 11 от които при мъжете.
През 2002 г. е поставен на трето място в европейската ранглиста на Европейската асоциация по бокс (ЕАБА). Почетен гражданин на родния си град, сред „Тринайсете златни ръкавици на България“.
Основател и председател на СК по бокс „Димитър Щилиянов“-Стара Загора.

– Г-н Щилиянов, какъв вятър Ви довя в Стара Загора?

– Получих покана, взех лиценз. Идвам от Кипър.

В Стара Загора ми хареса всичко – обстановката, момчетата – имат качества и сърца най-вече

С това, което аз мога да допринеса, ще стане много добра сглобка за развитието на бокса в града. Реших да остана и да правя спортисти за България.

– А какво се случи с Вас след като приключихте състезателната си кариера?

– Последното ми състезание бе през 2008 г. – Европейското първенство. Поканиха ме да помогна на националния отбор, но не бях добре подготвен. На четвъртфинал загубих, после се отдръпнах от бокса. В моя роден град Йордан Лечков помагаше на спорта, но финансите бяха малко и заминах за Кипър, където бях 8 години. Там се отнасяха с мен все едно за тях съм ставал двукратен европейски и вицесветовен шампион. Не знаех нито английски, нито гръцки… Дадох основата на едно момче, което стана трети на Европейско за кадети. После бях малко в Мюнхен, Германия, заедно със Салим Салимов – бивш национал на 48 кг. Нашите момчета влязоха в призовата тройка, отборно първи, само за три месеца.
Много хора казват, че като съм бил добър състезател, не мога да съм добър треньор, но ще го опровергая. Знам, че мога да бъда добър треньор. Цял живот съм се занимавал с бокс. Мога. И

ще го докажа. В Стара Загора, със старозагорци

Влюбих се в този град. Момчетата, които тренират при мен, ме подкрепят. Казах им – на улицата ще спя, но няма да си тръгна от Стара Загора, докато не направя това, което трябва.

– Има ли „материал“?

– (Смее се). За мен хората не са материал! Приемам момчетата като мои деца. Считам, че трябва да ми имат доверие. Ако няма синхрон и доверие, състезателят няма как да слуша това, което му се казва от ъгъла на ринга.

– Вашият роден град Сливен е дал много шампиони. Обяснението Ви?

– Така е. Може да е и ген, но в Стара Загора момчетата са с много големи сърца за бокса. И ако се работи правилно и качествено, всичко ще се балансира. Ще се постарая да синхронизирам сърцатия бокс и техничния бокс. Ако успея, ще се получат много качествени състезатели.
– А какви качества изисква боксът?

– Да си упорит и да имаш желание да станеш спортист. Другото се постига с труд. Момчетата тук са около 30, има и 6-7 годишни деца, на 15-16 г., мъже, жени. При нас идват да тренират и хора като Мариян Димитров, Георги Валентинов… През октомври в Плевен има Купа България за мъже, там ще е дебютът на КБ „Димитър Щилянов“-Стара Загора.

– Коментарът Ви за бокса в България и в Европа?

– Преди две седмици завърши ЕП за момичета и девойки, имаме 3 златни медала, сребро, бронз. Преди това Даниел Асенов стана европейски шампион. Нещата вървят на добре, дай Боже, да тръгнат нагоре – там, където е бил българският бокс преди години, да имаме медали от европейски, световни първенства, олимпиади.
– Намирате ли разлика в бокса днес?
– Огромна! Преди боксът беше по-техничен, по-красив. Сега е на професионално ниво, тенденцията е да се доближи до професионалистите, има профи лиги, гала-вечери и т.н.
Аз

харесвам техничния бокс

На рождения ден, с приятелката си Касандра, която също тренира

За мен той е изкуството и красотата на бокса. Да покажеш техника, че можеш да удариш противника без да получиш удар, а не, казано на боксов език „три за пет“ – три вкараш, пет получиш. По-добре един удар да вкараш и нито един да не получиш.
– Имате ли си идол?
– Харесвам освен Костя Цу и Принц Насим, Ленъкс Люис – хора, които показват красотата и силата на спорта. В момента може би Джошуа се доближи до стария професионален бокс. Последният му мач с Кличко беше много добър.
– Какви качества развива вашият спорт?
– Боксът развива всеки мускул. Ако искаш да си добър спортист, ставаш много дисциплиниран и уважаваш хората около себе си. Аз държа на дисциплината, и то не само в залата, а и на улицата. Гонил съм момчета по тази причина. Когато дойде някой да се запише, първите ми думи са – тук

уча на спорт и на дисциплина. Който иска да се бие, отива другаде.

– На Вас самият случвало ли Ви се е да се биете на улицата?

– Два-три пъти през целия ми живот се е случвало да удрям някого, но е било с шамар. И съм казвал – до тук. Разговарям. Ако се стигне до конфликт, си хващам пътя. Дори да ме обиждат, че съм бил страхливец.

– Обяснението Ви за агресията?

– За мен е избиване на комплекси. Някой, който не може да се изяви в професията си, в залата, избива комплекси. Всеки трябва да намери мястото, където да се реализира, тогава няма да я има.

– Мачът, който не забравяте?

– За мен всички мачове са били финал. Този, който продължава всеки път да ме жегва, е вторият мач на олимпиадата, с Амир Хан. Загубих, аз си бях виновен. Когато после говорихме с треньора му, той ми каза – ако утре играеш с него, ти ще го победиш. Лоша шега ми изигра подценяването, за първи път през живота си подцених боксьор, и то в неправилния момент, и затова не успях да взема олимпийски медал.
Докато съм жив, ще ми е болно за този мач. Затова съм казал, че

като треньор ще направя всичко възможно да имам олимпийски медалист

– Вие самият как станахте боксьор?

– Бях много тихо дете. Имам две сестри, като ходим на гости, казваха – това дете е по-кротко от момичетата. Изведнъж се отприщи, от само себе си. Влязох в залата седмица преди първи клас. Мои приятели, по-големи, ходеха на бокс, извикаха ме. Треньорът каза – много си малък. В съседната зала имаше баскетбол, отидох да гледам. Обаче ме извика – слагай ръкавиците. И вика – о, ти си тренирал бокс. Не, нямаме спортисти в рода. И така започнах да ходя, родителите ми казваха – вместо да прави бели, по-добре да стои в залата. 6 години тренирах без да участвам в състезания, на първото на всички направих впечатление – имал съм качества. Междувременно ходех и на стадиона, да ритам – мечтата ми беше да стана футболист. Бог е решил да бъда боксьор.

– Кой Ви откри за големия спорт?

– Основата ми е дадена от личния треньор в клуба Щилян Кабранов. След това в националния отбор ме пое Ангел Ангелов – той наблягаше да съм на лагери, още първата година ме пускаха с мъжете – тогава си беше сериозна работа, за рев – с Даниел Петров, Юлиян Строгов, Серафим Тодоров, Тончо Тончев…
– Страхът преодолява ли се?
– Много пъти Ангел Ангелов е казвал

който казва, че няма страх, лъже

Качваш се на ринга и знаеш, че ще получаваш удари. В началото докато направиш име в бокса, има адреналин, после се притесняваш да не се изложиш. Знаеш, че на противника са му казали – можеш само да спечелиш, ако загубиш – загубил си от Димитър Щилиянов… Винаги го има притеснението и страхът от нокаут. Когато съм тръгвал на състезание, винаги съм се обръщал към Бог – да опази всички.
Уча моите момчета първо да се научат да се защитят, после да ударят. И да са тренирани. Който не е добре подготвен, и най-добрият да е – ще си стои вкъщи, няма да го водя на състезание.

– Най-силните Ви страни, слабостите?

– В началото беше умората – голям недостатък. Затова държа моите състезатели да тренират, да я превъзмогнат още от самото начало. Казвали са ми – не искай от твоите боксьори да правят това, което ти можеш, няма как да го направят. Но аз ще го изисквам – да им работи фантазията в ринга. Всяка атака да е различна, да има разнообразие. Тогава ставаш трудно преодолим, непредсказуем. Казва се – крив боксьор, неудобен. Това искам – да са неудобни. Като мишената – ако стои на едно място – по-лесно се цели, но като има движение е трудно да я уцелиш.

– Впечатлението Ви от Стара Загора?

– За последно бях идвал на едно републиканско, 2002 г. Оттогава само съм минавал с кола.

Прекрасно място за живеене! И кметът е отворен към спорта.

– Какво ще е лятото Ви?

– Докато не направя това, което искам, няма да има почивка. В клуба има шампионски дух, талантливи момчета, поне двама-трима потенциални шампиони. Всеки ден тренираме, без събота-неделя. В момента едноразово, предстои да викам хора и на индивидуална подготовка – нормални неща, аз така го разбирам. Моят живот е боксът.

– А във федерацията какво се случва?

– Направихме Сдружение – всички европейски, световни и олимпийски медалисти – Петър Лесов, Серафим Тодоров, Ивайло Маринов, Кубрат Пулев, Детелин Далаклиев…, председател е Свилен Русинов. Идеята е да помагаме на федерацията. Когато има състезания за по-малките, двама-трима от нас да присъстват, да ги награждаваме, миналото на бокса да не се забравя, а и ако има неправилно решение на съдии – да сигнализираме.

– Избрахте България. Защо?

– В Кипър бях добре заплатен, но си беше бизнес. Реших да се върна по една причина – да правя спортисти. Там нямаше как да стане. В Германия също ми беше добре уредено, можех да стана треньор в националния им отбор. Но исках да предавам знанията и опита си на майчин език – така най-добре мога да го сторя. Като говориш на руски, гръцки, английски, няма как да предадеш това, което искаш, на 100%. Трябва да го кажеш с думите, които си научил. Тук го казваш така, както го чувстваш, на майчин език.
НБП, Дима ТОНЕВА