Художничката Тереза ЗИКОВСКА: Хубавото не се ражда лесно

Тереза Зиковска е родена на 27 януари 1975 г. във Варна. През 1993 г. завършва ССХУ по приложни изкуства-София, а през през 1998 г. – Художествената Академия „Николай Павлович“ в класа на проф. В. Овчаров и проф. Б. Попнеделев, със специалност „Текстил“. Преподавател във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“. Член на СБХ.

Има десетки самостоятелни изложби в България и в чужбина. Творческата й биография включва и редица участия в колективни проекти като Биеналето на визуалните изкуства „Август в изкуството“ във Варна, Проект „Градините на цар Фердинанд“, представен в Братислава, и ГХГ „Борис Георгиев“-Варна, Балканско квадринале на живописта-Стара Загора, проектът „Експресионизмът – вечният танц на живота“, Норвегия.

През 2011 г. създава Галерия „Тереза Зиковска“, която днес е гостоприемен дом за среща на различни изкуства. Галерията функционира като изложбен салон, в нея се организират концерти, танцови и театрални представления, кино прожекции, литературни събития. Галерията е и място за провеждане на творчески ателиета с деца и младежи.

– Г-жо Зиковска, кой Ви запали за изкуството?

– Рисувам от много малка. Едва съм проговорила и съм казала, че искам да бъда художник. След това има много хора, които са ми помагали този пламък да става все по-силен, подкрепяли са ме. В целия ми живот най-силното ми желание е било да правя живопис, да правя изкуство. Радвам се, че това стана моя професия, макар че да си художник е по-скоро призвание. Но аз съм безкрайно щастлива с това, което правя. Въпреки че е много трудно, както знаят всички, които се занимават с изкуство. Защото независимо какво изкуство правиш, дори крайният резултат да е прекрасен,

пътят, по който минава всеки творец, винаги е тежък

Но пък хубавото не се ражда лесно. В творчеството винаги е било така, за да родиш нещо смислено, винаги има болка. Това са естествени процеси.

– Изложбата Ви „Обезлюдена природа“ вече втора седмица гостува в Стара Загора в NEDEV Art Gallery. Вашите послания чрез нея?

– Идеята да претворя дърветата в природата, на фона на небето, се роди преди доста време. Винаги съм преживявала есента и зимата като недобър период. Предпочитам лятото, слънцето. Но в един момент, на една такава разходка, когато дърветата бяха без листа, ме разтърси каква красота има в тях. В движението на дървото се съдържа всичко. Като си помислиш за короната на едно дърво, ние я имаме навсякъде в нас и около нас, всичко е свързано. Хората сме част от природата, сами сме прекъснали връзката си с нея, което ни кара да се чувстваме зле. Имаме много кратки мигове на хармония и обикновено се чувстваме на мястото си, когато сме близо до природата. С тези мои разсъждения, започнаха дългите ми разходки в Морската градина във Варна. Пресътвореното в картините ми

има по-абстрактно звучене, но дърветата в тях са реални

Всъщност в този момент, когато ги създавах, настъпи моментът на изолацията, свързана с пандемията. От една страна съм благодарна в творчески план, защото нямаше никой в градината, успях да се усамотя в съзерцанието, което е много важно за един творец. Така се роди и самото заглавие на изложбата.

– Защо избрахте Стара Загора да представите изложбата?

– Щастлива съм, че получих възможността да покажа изложбата в Стара Загора. Много ми е приятно тук.

Стара Загора ми е любимо място

и друг път съм посещавала града и съм била с много позитивни спомени.

– Сама казахте, че творчеството е нелек процес. Вас какво Ви вдъхновява, въпреки трудностите?

– За мен да творя е потребност, нужда. За мен творенето е мотивация, жажда за живот, начин за живот, нещо, което ми е необходимо. Творческият процес е един паралелен, духовен свят. В картините си всеки автор се рее в своя духовен свят, ползвайки образност – тя е препратка към зрителя, постига се често с цветовете, с композицията.

Изкуството е страшно необходимо за всички. Не само за творците, но и за зрителя. Ние извървяваме нашия път сами, но картината след това заживява собствен живот. Важното е да въздейства и да има кой да я вижда, защото авторът не я прави за себе си. Като правиш една картина оставаш сам, изстрадваш я. Но после имаш нужда някой да я види. Дори и да не я хареса, пак е емоция. Показва отношение. Този контраст прави нещата красиви.

Смятам също, че е

изключително ценно всички хора да творят

Дали ще рисуват, дали ще пишат, важно да се вглеждат в света около тях.

– Организирате специални ателиета за деца, какво Ви мотивира да се заемете с това?

– Чувствам децата много близки. Смятам, че всеки човек, за да е истински, трябва да съхрани детското в себе си и най-вече този чистосърдечен начин на общуване със света. Започнах да преподавам първо на студенти. Като се родиха моите собствени деца, започнах да работя и с деца, и вече 10 години предлагам различни форми за тяхното творческо развитие. Всичко преминава като игра. Говорим за важни неща, опитвам се да им дам възможност да имат избор.

Децата са много по-живи от порасналите. Не бива да се слагат в калъп

Например, често хората си мислят, че дървото трябва да е кафяво, а короната зелена. Но няма такива правила. На това уча всички деца. Никога няма да забравя учителят, който ми преподаваше в 1 клас, в кръжок по рисуване. И за една моя рисунка му казах, че нямам кафяво за дървото, а той ми отговори – нищо, дървото може да е и синьо… Така е. Всеки може да се изрази и в 2 цвята, които в момента са му близки, и да се почувства по-добре.

За мен за децата е също толкова важно, освен със спорт, да се занимават с музика, литература, изобразително изкуство. Те ще имат своя поглед към творчеството и ще могат да оценяват изкуството на творците, ще го разбират. В момента тази връзка е прекъсната.

– Вашият съпруг е свещеник, предстоятел на един от храмовете във Варна. Как изкуството и вярата съжителстват под един покрив?

– То е едно и също. Художниците изобразяват един свят, който всеки го има вътре в себе си. Ние не сме само физика, има и друго нещо – духът, който продължава да съществува дори и след нашата физическа смърт. Изкуството го доказва най-добре,

държиш една картина, която е материална, но в нея живее духът на автора    

Това, което е преживял авторът, то остава в духовния свят.

– Какво Ви предстои в творчески план, като програма на галерията?

– Предстои ми изложба в чужбина, но не знам дали ще се случи. Програмата в галерията също се променя динамично, във връзка с пандемията. Ако се наложи отново да сме в изолация, аз ще работя по моите картини. Но дано не се налага отново да спрем да общуваме, защото това се отразява пагубно за всички. Може би не го съзнаваме, уж имахме нужда от почивка, но в същото време разбрахме

колко е важно да бъдем заедно, да бъдем общество, да разговаряме…

Мисията им с галерията е точно такава. Направих това пространство за събиране, за срещи… Да бъдем заедно прави светът различен. Още повече, че ние, творците, имаме нужда от нашата публика. Не сме си самодостатъчни…

NBP.bg, Радослава РАШЕВА