Любомир Левчев: Гладиатор с меч от здрач

1

Днешната българска поезия представлява удивителен организъм, който, от една страна, се развива в съответствие с пулсациите на социума, а от друга, има самостоятелен интелектуален и духовен живот. Независимо от празните брътвежи на различни литературни некрофили, които полагат неимоверни усилия да убедят общественото мнение, че последните петдесет години и в българската поезия са били пустиня, ние виждаме, че се открояват имената на неколцина съвременни поети, които съхраняват жива и продължават съзидателната енергия на голямата българска поезия, разгръщат поетическите завети на Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Николай Лилиев, Никола Вапцаров. Достатъчно е да споменем тук автори като Валери Петров и Александър Геров, Иван Пейчев и Веселин Ханчев, Богомил Райнов и Георги Джагаров, Павел Матев и Петър Караангов, Любомир Левчев и Христо Фотев, Стефан Цанев и Никола Инджов…

Сред тези имена особено място заема Любомир Левчев, който на 27 април 2020 г. трябваше да навърши 85 години, но той вече се пресели в по-добрия свят. Предизвикателно дързък още с първите си книги (“Звездите са мои”, “Завинаги”, “Интелигентска поема”), той привлича вниманието на критиката и на читателите с редица многопосочни, а нерядко и взаимно изключващи се внушения.

Като че ли първоначалната поетическа позиция, която афиширано (а понякога и скандално) защитава в първите си лирически сбирки поетът, е желанието за естетико-художествено взривяване на щампите и каноните на една, ако не архаизираща се вече поетика, то поне банализирана поетическа визия, сковано поетическо зрение. От една страна, първите книги на Левчев маркираха оня естествен лирически протест, който отразяваше адекватно социалните раздвижвания в средата на петдесетте години на XX век. От друга страна, самите художествени произведения също индуцираха обратно, макар и на пръв поглед незначително, влияние върху обществените настроения и процеси.

2

Иван Гранитски и Любомир Левчев

Първите книги на младите поети от 60-те години на XX век предизвикват различни реакции. От една страна, почуда, симпатия, а понякога даже акламации – заради способността да се улови духът на новото време и да се претвори в нова оригинална художествена форма. Второ – усещането за общност на поетическата гилдия, движена върху крилете на общественото обновление на идеите и, разбира се, върху нова, освежена естетика, освободена от догми, щампи и клишета. И трето – съпротива срещу казионната критика, заета с някои охранителни идеологически функции, а не толкова реагираща срещу художествените достойнства на творбите.

Без съмнение Любомир Левчев е един от ярките смутители на литературното спокойствие по онова време. Лирическата провокация (съзнателно или несъзнателно търсена от поета) върви поне по няколко направления. Едното е постоянен нагнетяващ стремеж за вътрешно самодвижение и саморазвитие на собствените поетически търсения. И ние откриваме с течение на времето своеобразно движение от разказвателния лирически рисунък към все по-голяма асоциативна и метафорична концентрация. В ранните творби (от “Звездите са мои” до “Позиция” и “Но преди да остарея”) навсякъде се сблъскваме с наивистичен дори изказ, неусложнени сравнения, декларативно-публицистичен патос, изчистена образност и даже желание за лирическо повествуване.

А в по-късните творби (“Бавен марш”, “Сантиментална кабала”, “Небесен срив”) откриваме все по-езотерично звучене, максимално натоварване на стиха с литературни и митологични алюзии, реминисценции, многопластовост, полифоничност, амбивалентност.

При Любомир Левчев долавяме своеобразни пулсации между лирическия пейзаж (графики от думи, зарисовки, словесни скици от натура) и експресията на образа – поетът прави постоянни опити да нарисува живота на идеята, да проследи диханието на мисълта, да усети вътрешната енергия на метафората, параболата, синекдохата, художествената елипса. Тази особеност изяснява твърде добре и преливането и взаимните дифузии между свободния, белия и класическия стих у него. Едно от любимите му средства, изглежда, е синкопът, той е структурообразуващият елемент. И може би няма да е пресилено, ако си позволим и една екстраполация на музикални термини – като че ли Левчев бемолизира и бекаризира стиха. Словесната игра, художествената еквилибристика обаче за него не е самоцелен версификаторски похват, а обратно – виртуозното владеене на римата, ритъма, подплатява удивителния усет и разбиране на полифоничното звучене на всяка дума, на комбинациите от думи, които раждат поезията. Поезията е всъщност като бинарното оръжие – самостоятелно думите са обикновени, но съчетани, раждат съкрушително блестящ, образен или/и интелектуален масив, своеобразно оръжие за масово емоционално поразяване. Стихът у Левчев акумулира метафорично и ритмично напрежение.

3

Любомир Левчев, Иван Гранитски и Станимир Стоянов

Постоянният стремеж на Любомир Левчев да използва своеобразни музикални конструкции или пластически решения при изграждане на стиха има сериозна мотивация. Поетът се опитва не само чрез съдържанието на думите, но и звуково, и визуално да пресъздаде образа на епохата като живо същество, като един организъм. Изплъзващия се и изключително противоречив образ на епохата творецът извайва, като навлиза в социалните и психологически дълбини на отделната личност. Вътрешните пертурбации в духа на отделния индивид дават интересни отговори за развитието на целия социален организъм, на обществото. А човешката същност, цялото кълбо от индивидуални и обществени противоречия разкрива и вътрешните пулсации на обществото. Левчев има едно твърде показателно стихотворение – “Нощната стража”. Това са поетични екстраполации върху великото произведение на Рембранд, отправящо към потомците знаменателно историческо, а и художествено-естетическо послание. Невидимата стража на вечността сякаш проверява епохата, конкретния човек и неговото време. Но доколкото социалните идеи и практика облъчват отделния човек, дотолкова би трябвало и конкретната личност (особено ако това е творец) да отправя своите нравствени послания към обществото. Виждаме обаче, че настъпват значителни разминавания между обществения и личния морал, между благородните по принцип идеи за изграждане на ново общество и индивидуалната корист, себелюбие, алчност, меркантилност, неудържима потребителска психика, демагогия и т.н.

Същевременно с мощна сила се разгръща и обратната тенденция – обществото, което е декларирало, че иска да изгради свят на равенство, братство, свобода, солидарност, всеобща хармония, свят на красотата и високия морал, изоставя собствените си скрижали, подменя ги, взривява ги с вътрешна аморалност и противоречивост. Конфликтът между високите прокламирани цели и идеали и действителността, която бива завладявана все повече от парвенюшки дух, от сектантска ограниченост, от демагогия и повърхностност, най-сетне от неискреност – започва да става нетърпим, назряват социални разломи. Общественото съзнание започва да самопроизвежда непродуктивни настроения, които обратно влияят върху съзнанието на отделния човек, извършва се пълзяща преоценка на нравствените и социалните ценности. В крайна сметка големите думи се оказват изпразнени от съдържание, идеалът почти обезсмислен, а социалната практика – отрицание на благородната социална теория. Разстоянието между утопичната теория и компрометиращата се обществена практика става светлинни години.

Българските поети през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век по различен начин художествено отразяват тези сътресения в социалния организъм и в отделната човешка душа. Любомир Левчев се движи от Байроновата чаша за вино, направена от череп, през огнения следобед на двайсети век (да си спомним стихотворението “Пасо добле”), през портрета на епохата (поемата “Гърците, които си отиват”) към тайнството на смъртта (“Аз, който не избягах от Помпей”).

В такъв план става обяснимо систематичното героизиране на историята в поезията на Любомир Левчев или най-малко на личностите, които движат историята. Тази особеност ще открием още в някои от ранните стихосбирки на поета (“Звездите са мои”, 1957, “Завинаги”, 1960, “Позиция”, 1962), тя намира потвърждение и в по-късните творби на Левчев, например “Небесен срив” (1996) и “Пръстен и други приготовления” (1999).

4

Любомир Левчев, Петър Маринков, Иван Гранитски и Виктор Пасков

Човекът е част от историята, той е тухла в нейната огромна постройка. И същевременно историята има човешки облик, нейното разгръщане е белязано от човешките страсти и противоречия. Защо все пак човекът не се поучава от собствената си история? Защо той не може да осмисли и по този начин да предотврати постоянно повтарящи се трагедии? Защо влиза в едни и същи трагически капани? В поезията на Левчев това са не само реторични въпроси. В метафоричния подтекст той търси отговори, дири скрития смисъл на човешкото движение в историята и на историческото движение на човека.

Директното публицистично послание в поезията винаги крие опасност от елементаризиране на лирическото внушение. Интересно е обаче, че Левчев успява да облече в оригинални лирически решения директната теза, да метафоризира съответната идея, която иначе би прозвучала като публицистично клише. Един от способите за това е да се постигне поетизиране на делника, както и да се открие делничността на самата поезия. Поезията като всекидневие, изчистено от банални стереотипи и кухи форми. При това в поетичния делник Левчев вижда невидимата светлина на спиртоварната, на асфалтовата база, на кремиковските скели, чува плача за разрязаните крачоли, бавното реене на падащото листо. И тук през годините можем да усетим особено люшкане от подчертания патос и публицистичния възторг към резигнацията, скепсиса, разочарованието:

Кажи, къде е радостта, поете?

Кажи, къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,

макар че те са не по-малко спорни.

Не ти отричат правото да страдаш.

Съгласни са дори да бъдеш нов…

… И в несъпротивлението падаш,

като в една целувка без любов.

(“Кажи, къде е радостта, поете?”)

Ако в ранните стихосбирки на Левчев преобладава възторженият летопис на строежите, на вътрешните пулсации и усилията за изграждане на ново общество (“Но преди да остарея”, 1964, “Пристрастия”, 1966, “Обсерватория”, 1967, “Рецитал”, 1968, “Стрелбище”, 1971, “Свобода”, 1974), в по-късните му творби надделява съмнението, объркването, разочарованието, умората. Чува се вече викът на двайсетия век. Започнал е големият лов, пуснати са викачите на вечността, човечеството е подгонено като ранено животно. Като яростно слънце изгрява предчувствието за идещите социални разломи, във въздуха витае някакво непредотвратимо усещане. Усещането е не само за катастрофични сътресения в конкретното (българското) общество, не само за трусове в общопланетарен и социален мащаб, но и усещане за трагични колизии в душата на отделния човек, за опасни нравствени деградационни процеси.

За да изрази неизразимото излъчване на века, за да обхване необхватните му пулсации, Левчев търси помощта на различни културни алюзии, реминисценции, аналогии, поетически парафрази, скрити цитати, позовавания на мислители, художници, поети …

Желанието за разговор с духа на великите личности, усилието да се осмислят техните нравствени, естетико-художествени и социални завети, размишлението върху значението на големите исторически събития, опитът да се проникне в езотеричния смисъл на отделните епохи и в непрекъснатата верига на времето – всичко това позволява на поета да се добере до някои отговори, в които проблясва частица от истината.

Съществен структурообразуващ елемент в поезията на Любомир Левчев в такъв аспект става въображаемият диалог, реторичното поставяне на въпроси, своеобразната словесна фехтовка, която позволява на автора да разгърне не само идеята си, но и да организира формата на стиха, архитектурата на лирическата визия. Така ще си обясним защо толкова често поетът естетизира патоса или патетизира естетичното, емоционализира идеята или идеализира емоцията. Той твърде често върви от пластическото видение към стиховидението, към словесния пейзаж. Или от музикалния мотив към изследването на загадъчните обеми на думите, на техните невероятни съчетания в разгърнати метафори.

5

Един от малкото съвременни български лирици, който се стреми да изгражда – и твърде често го постига – стихотворения метафори, е Левчев. Важно е обаче да отбележим, че музикалните мотиви (или инвенции), пластическите визии (или своеобразно скулптиране на стиха), както и словесните пейзажи звучат в ансамбъл. Само така се изгражда разгърнатата метафора стихотворение. Това е може би най-адекватният начин да се долови особената, екстатична същност на посланието на двайсети век с неговото фрагментарно раздробено, а понякога ирационално съзнание. Въобще ирационалният, имагинерният характер на епохата привлича като магнит поета и редица от неговите стихотворения жадуват да уловят параметрите на тези неуловими и необясними ирационални послания.

Късните лирически творби на поета твърде ярко илюстрират тази тенденция. Нека само препрочетем “Микроскопична балада”, “Сантиментална кабала”, “Под сянка на звезда”, “Свечеряване”, “Удоволствието да губиш”, “Последен разговор за всичко”.

Големите български поети винаги са били и своеобразни пророци на своето време. Те провидчески са виждали развитието на обществото и човека десетилетия след като вече са напуснали тази земя. Ако направим бегъл преглед на българската поезия от Ботев до Геров, не може да не ни удиви изумителната способност на поетите ни да предугаждат не само бъдещите социални разломи и трансформации, но и бездните в душата на отделния човек. Любомир Левчев се нарежда в тази фаланга от ярки български поети, които определят лицето на днешната ни лирика, един от поетите, в чиито вени тече лирическата кръв на голямата отечествена поезия.

Той продължава великата традиция на българската поезия да бъде не само естетико-художествен глас и съвест на своята епоха, но и социален и нравствен ориентир за движението на човека във времето и за пулсациите на времето в душата на отделния човек и обществото.

6

В началото на август 2001 година в дворчето пред къщата на Любомир Левчев в родопското село Полковник Серафимово съзерцаваме как жегата въздиша като човек. Зад гърба ни изумителният художник Свилен Блажев се е трансформирал в поетичен стенопис. С интонация на будистки монах поетът изрича:

Ако светът е изречение, ако останалото

е безкрайна тайна книга,

тези букви са зъби на мълчанието,

с които прегризах веригата.

За Любомир Левчев невидимият свят очевидно е безкрайно изречение, а видимият свят е арена, на която поетът е гладиатор с меч от здрач. Осветен от прожекторите на времето, той се подвизава на сцената за драми и фарсове, гротески и трагедии, водевили и пантомими. Душата ми е “берачка на билки за болки” – твърди поетът в книгата си “Селена. Лявото око на боговете”.

Повече от шест десетилетия поетът Любомир Левчев се опитва да разгадае тайната на изминалия вече ХХ век. Той съзерцава столетието като “прозрачен стъклен съд”. И непрекъснато вижда пустинята в собствения си глас, пустинята в гласа на размишляващия човек.

В августовския мистичен следобед в Полковник Серафимово той подхвърля:

– Като че ли се кани да вали.

Но това не е само фрагмент от негов стих. Това е жизнена философия, която напоследък започва да го обладава. Като че ли живеем, като че ли сме истински, като че ли разбираме посланията на времето…

Любомир Левчев е от най-поливалентните философски лирици и пластици в съвременната българска поезия. Той постоянно наблюдава драмата на епохата, той е хронист на епохата и се опитва да разбере загадъчността на основното разделение – между посветени и външни, между виждащи с вътрешното си зрение и слепци с очи.

В първата си книга “Звездите са мои” той бе романтичен, наивен и възторжен. В късните си творби той е трагичен, мъдър и състрадателен.

“Сърце, не разбра ли, че звездите са други?” – възкликва поетът в “Каприз № 21”. Повече от шест десетилетия Левчев избира причудливата форма на капризите, за да излее своите философско-ритуални въздишки.

Езотеричен и конкретен, екзистенциален и остросоциален е поетът в новите си творби, особено в “Селена”, където ни поднася трагичния образ на сменящата се карта на Балканите – “както се сменя превръзка на рана”. Любомир

Левчев знае, че животът на конкретното отечество е отделната пулсация, без която не може да живее световната душа. Ето защо не е парадоксално, че той е едновременно абстрактен и космополитно извисен и същевременно толкова дълбоко потопен в отечествените работи.

Чл.-кор. Иван ГРАНИТСКИ