Велислава СИМЕОНОВА, преподавател в Барселонския университет: Свидетели сме на битката на бъдещето

Велислава Симеонова е възпитаничка на СУ „Максим Горки“ в Стара Загора. Завършила е география в СУ „Св. Климент Охридски“. От 6 години е преподавател в Барселонския университет, доктор по география, териториално планиране и опазване на околната среда.

– Вили, на 1 октомври предстои нов референдум с въпрос „Искате ли Каталуня да бъде независима държава под формата на република?“. Как в Барселона се готвят за него, какви са настроенията, особено на фона на терористичните актове?

– Още с формирането на управляващата коалиция в Каталуня преди година беше ясно, че ще има референдум. Въпреки това, ситуацията не беше особено конкретна до 2017 г., когато беше определена датата. Конституционният съд на Испания го обяви за нелегален и антидържавен акт, а централното правителство заплаши с отнемане на автономния статут на региона, в случай че действията по подготовката и провеждането му продължат.

Управляващата Народна партия обяви възможни действия срещу каталунците, за да попречи на провеждането на референдума. Това доведе и до смяната на шефа на Регионалната полиция на Каталуня през юли – човек, който настояваше за неутралитет на силите за реда, следящи за спазването на законите, с човек, който застана твърдо зад идеята, че Мосос (или Регионалната полиция) ще улесни и защити този демократичен акт. Това разпали още по-явно страстите около това дали ще се проведе референдумът и наистина ли е възможно Каталуня да стане независима република.

Разбира се, случилото се на 17 август в Барселона и опитът за атентат в региона на Тарагона видимо поставиха под въпрос възможността една нова държава като Каталуня да се справи с тероризма и радикализацията на мюсюлмани в региона, без помощта и инструментите на държавата. Всеки, който се осмели да говори за независимост и сепаратизъм в този момент, е малко или много словесно осъждан, поради неадекватното смесване на политиката с човешката трагедия от атентата. Въпреки това, една от общинските структури на Народната партия в Каталуня заяви в социалните мрежи, че когато една страна отслабва заради идеи за независимост/сепаратизъм, се случват такива неща, а обединението прави силата.

– Какво е усещането в града след терористичния акт?

– Хората възстановиха своето ежедневие и динамиката на Барселона се възвърна дни след атентата, въпреки все още пропитата от тъга Ла Рамбла. Заедно с това започна да се пробужда отново едно мълчаливо напрежение и една ревностна демонстрация пред националните медии за невероятната и бърза работа на Мосос, за напредъка на разследванията за терористичната клетка, отговорна за атентата, и доказването на хипотезата, че всъщност атентатите е трябвало да бъдат насочени към важни монументи и туристически места в Барселона.

Мобилизирането на Регионалната полиция безспорно е доста успешно, макар че от години се знаят проблемите, когато става дума за координация с Националната полиция и акциите по залавянето на радикализирани мюсюлмани и пропагандата на джихад. Ще отбележа, че в Каталуня са заловени почти половината от всички заловени до момента ислямисти и джихадисти в Испания. Стои обаче въпросът ще успее ли Регионалната полиция сама да се справи с тероризма (очевидно за управляващото в региона мнозинство – „да“) без инструментите на държавата? И въобще ще допусне ли държавата провеждането на референдума? Тези въпроси създават мъгла от съмнения, която от дни коментираме с колеги. Разбира се, опитът за диалог показва, че няма особено ефективни резултати в ситуация, в която самия Пучдемон обяви, че всеки акт (вкл. насилствен) срещу демократичното провеждане на реферндума или опит за възспирането му, ще доведе до едностранно обявяване на независима Каталунска република, подобно на случая Косово, който тук обичат често да цитират.

– Как наричат в Испания бежанците, какво е отношението към тях, какво се прави за интеграцията им?

– Испания винаги е приветствала бежанците, не само тези от Сирия, но и от много африкански страни като Централната африканска република, Судан, Еритрея. Ангажиментът на Испания от 2015 г. в ЕС се измерва с квота от малко над 17 хил. бежанци. От тях обаче през 2016 г. и до края на март 2017 г. пристигат едва 1200, повечето от които са прехвърлени от Италия, Гърция или други европейски страни.

В Испания, за разлика от България, се употребява установеният според Конвенцията от Женева и Протокола на ООН от 1967 г. термин „бежанец“.  Мисля, че трябва ясно да се разграничават понятията мигрант-имигрант (в т.ч. икономически имигрант) – бежанец, макар и трудно понякога да е тяхното припознаване на практика. Да не забравяме, че едните напускат родината си доброволно и винаги могат да настояват за протекция от нея, докато бежанците буквално бягат от страната си заради заплаха от преследване, сигурност и т.н. Общата дефиниция „мигранти“ не е коректна, още повече когато става дума за държава, подписала Протокола за статута на бежанци на ООН от 1967 г.

В Испания системата за приемане и интеграция на бежанци, търсещи международна закрила, гарантира настаняване, подкрепа, правна и психологическа помощ, социални грижи и т.н. Независимо от това, Испания е сред страните в ЕС, която приема най-малко молби за закрила на бежанци, или по-малко от 1.5% от всички молби в ЕС през 2016 г., въпреки че броят на желаещите спрямо страни като Италия, Германия, или Франция е дори десетки пъти по-нисък. Всъщност, сега тук има повече молби от жители на Венецуела отколкото на Сирия, шегуваме се с колеги латиноамериканци.

Тази година със серия от манифестации и в Мадрид, и в Барселона, испанците настояваха да бъде изпълнена квотата за прием на бежанци от Сирия. Месеци наред пред общините на двата града бяха издигнати плакати с надписи като „Бежанци, добре сте дошли“. Това показва, че настроенията, солидарността и толерантността към хора, които вероятно имат друго вероизповедание (в случая с бежанците от Сирия), нямат нищо общо с добре познатата ни, исторически наследена непоносимост, която се усеща в много балкански страни, когато говорим за вероизповедание и етническа принадлежност. Тук допълвам, че в Испания съжителстват християнска и мюсюлманска общност. Объркването на понятия като мюсюлмани, ислямисти и джихадисти също внася допълнително некоректно интерпретиране на ситуацията с приема на бежанци в Испания и изобщо. И това разбира се, подхранва крайно десни организации, пропагандиращи спирането на ислямизирането на Европа. В Барселона, ден след атентата на Ла Рамбла, видях как местните жители се мобилизираха и буквално изхвърлиха активисти, организиращи ислямофобска манифестация от 20-30 души, които неясно и не на място крещяха „отивайте си мюсюлмани“ и „бежанци, не сте добре дошли“. Още повече, че тук профилът на терористите няма нищо общо с бежанци или току-що имигрирали марокаци, например. Говорим, за интегрирани младежи, израснали и учили тук, създали социални контакти, но разделени от дилемата „не съм нито от тук, нито от там“.

Това е една много сериозна война, която тероризмът оформи в Европа – на непоносимостта и срещу толерантността. Мисля, че въпреки всичко, тя може да се спечели с образование и политическо желание. Заедно с това миграцията – доброволна или вследствие на въоръжени конфликти, е процес, който не може да бъде спрян и е трудно да бъде контролиран или управляван. Как ще интегрираме имигрантите или бежанците е въпрос, чийто отговор има известна реципрочност. Може ли да бъде ефективна стъпка за интеграция забраната на носенето на бурка на публични места, дебатирана в Испания от 2014 г., и наложена в България, ако ние самите продължаваме да сегрегираме или дискриминираме хората, просто защото са с различно вероизповедание? Прави ли ни това по-честни, по-хуманни или по-добри? Това е моята позиция, защото работя със студенти от различни националности, с различни вярвания, идеи, от различни социални прослойки, които идват тук от страни с различни конфликти. Понякога ме критикуват за тази толерантност, но не мога да бъда друга. Нека не забравяме, че според статистиките, джихадистите убиват много повече мюсюлмани… Мисля, че в това отношение българите сме много различни от испанците. Достатъчно толерантни ли сме, надживяхме ли историята си, за да може да бъдем съпричастни в една наистина интеграционна политика от този тип?

– Белег на какво е сблъсъкът на религиите в съвременния свят и до какво води?

– Сблъсъкът между религиите е исторически процес, той не е нов и, разбира се, следва динамиките на социалния и икономическия прогрес на нациите. Религията и политиката се раждат неотделимо обединени, свързани. Религиите съжителстват с насилие, чиято причина, според Карен Армстронг, се крие в човешката природа. Затова няма мир и поносимост между религиите, защото няма мир между народите, или подобно на идеите на Самюел Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, една теория, придобила сила от средата на 90-те години. И той, мисля, много точно е посочил в книгата си, че след изчерпването на идеологическата конфронтация между капитализма и комунизма, основните международни конфликти ще възникнат между държави с различни културни и религиозни идентичности и това ще определи битката на бъдещето. Тази, на която сме свидетели днес…

– Доц. Георги Бърдаров казва, че Европа става все по-малко бяла и все по-малко християнска . Така ли е там, как се усеща?

– Сигурна съм, въпросът не е в това дали Европа ще стане по-малко бяла или по-малко християнска (тук нещата не се предопределят единствено от миграционните процеси, но и от демографските – Испания от 2016 г. регистрира отрицателен естествен прираст), а в нашата – на европейците, способност да толерираме етническото и религиозното разнообразие в заобикалящия ни свят. Барселона е била и винаги ще бъде едно космополитно пространство на срещи на народи, религии, култури и традиции, на повече толерантност и по-малко предразсъдъци. Случилото се е огромна трагедия, но това не означава, че хората, мисленето им ще се промени. Напротив. Тя е град на мира и съжителството между хората, без значение от произхода им и вероизповеданието им и това е най-силното оръжие, за да пребори страха. Това беше и посланието на г-жа Ада Колау, кметица на Барселона след атентата.

– Как мислиш, дали българите осъзнаваме, че може и при нас да се случи подобен акт?

– Мисля, че Балканите все още не са в обсега на терористични амбиции. Още повече, че атаките в големи европейски центрове, белязани от динамично туристическо развитие, имат по-голям международен резонанс. Това е главната цел на Ислямска държава – колкото повече се говори за атентата, толкова повече паника провокира.

– И няколко думи за теб и новостите около теб?

– Защитих дисертацията си с отличен Cum laude, т.е. със заслуги. Вече преподавам и в онлайн-магистратурата по Териториално планиране и опазване на околната среда на Барселонския университет. В момента подготвям с колеги от СУ „Св. Климент Охридски“ участия в международни семинари и конгреси по теми, свързани с пространственото планиране в Европа. Работя и по редакцията на сборник по тематики, свързани с Латинска Америка.

НБП, Таня ИВАНОВА